Предизборният покер

Предизборният покер

Има едно целенасочено поддържано заблуждение – че работата на предизборните кампаниите е да печелят гласове и да преразпределят власт. Това е само следствие. Основната им функция е да произвеждат и “тестват” (чрез вот) идеи; да са дефиле на високата мода в политиката; да лансират новата ѝ продукция, която после ще влезе в “конфекцията на управлението”.

Малко е да се каже, че тази предизборна кампания не изпълни функцията си. Тя сякаш се състоя и завърши още през лятото, т.е. далеч преди да започне. Тогава поне всяка сутрин десните се караха по телевизията за своя кандидат или пък Бойко Борисов ту казваше, че ще го подкрепи, ту че няма, което създаваше някаква драматургия на играта. До есента остана само скуката, примесена със задължителните за подобни случаи ритуали на демократичните избори – обръщения, срещи, клипове, плакати…

Кампанията напомня тези от живково време, когато предварително беше известно кой (та и с колко) ще спечели, така че нямашe никакво значение какво ще каже, а и нямаше особен смисъл да го казва. Въпросът беше да звучи народна музика и хора да се вият.

Пак стана така. Сякаш скъпо платеното време на кампанията трябваше да изтече колкото се може по-неусетно, за да възпроизведе от само себе си властта на действащия президент. Задейства се безотказният перпетуум-мобиле на конформизма – след като и без това се знае кой ще спечели в края на краищата, най-разумно е да го подкрепиш от самото начало.

В резултат цялата кампания влезе в печелившата единствено за Първанов стратегия – на ненамеса. Пък и предишния път той спечели без да разбере как, така че сега и да иска, не може да се възползва от собственото си “ноу-хау”. Някакъв риск можеше да дойде само от критически позиции, минали през медиите. Затова и възможните им източници започнаха да отпадат: Коритаров бе върнат към ангажиментите си към ДС, радио “Нова Европа” бе превърнато в музикална програма, БНТ бе ограничена със закон, Светла Петрова бе вкарана в развлекателен формат, Иво Инджев бе уволнен (напуснал)…

Разбира се, нещата стоят така, видени отстрани, от към “редовия избирател”, който е по-дезинтересиран от всякога. За участниците играта си остава с повишени залози (все пак се избира първият български ЕС-президент). Те са политически, но и буквални, “в кеш” – на някои, като че ли направо им е платено, само за да седнат на масата и да разбъркат картата. Впрочем, така беше и преди пет години.

Какво, всъщност, става на масата? Най-напред трябва да се каже, че в президентския покер тази година фактически участват трима играчи. Първият е Георги Първанов – играчът на статуквото. Въпреки, че е то най-измъченото за целия преход (постигнато с компромис “на трета”), или може би тъкмо заради това, той се надява, че статуквото е достатъчно мощно, за да му донесе за първи път в българската политика втори мандат.

Вторият е Неделчо Беронов – играчът на дясната алтернатива. Той пък се надява, че поне по време на предизборната кампания ще спре караницата за “синята идея” и хората на спокойствие ще могат да гласуват за него, без да изчисляват вота си по скалата на СДС и ДСБ.

Третият е играчът на несистемния вот, който е с пет глави – Сидеров, Берон, ген. Петров, Велев и Марков. Те се държат, като че ли са от една партия – националистична и антиглобалистка, на силната ръка и пагона. Всеки по своему се опитва пренесе патриотичното чувство от кръчмите в политиката и да го размени за гласове; гледа на българските интереси като на заплашени от ЕС, а конституцията му пречи; обещава да спаси “Козлодуй”, да изтегли военните ни контингенти, да изхвърли базите на НАТО и тем подобни – все мотиви, заимствани от БСП, когато беше в опозиция. В този смисъл “партията на петимата” е изконно лява и ако се случи на балотаж да отидат Първанов и Сидеров, може да гласува само този, който се ориентира в нюансите на червеното.

В момента действащият президент – още от загубата на сините през 2001-ва, стиска червен кольор. Несистемният играч се опитва да го изгони от играта с фул на попове и валета. При това разпределение на картите шансът му е само в блъфа, който при това не изглежда съвсем отчаян, заради трупаното с години разочарование от традиционните партии, заради ресурса на наказателния вот.

Блъфът обаче е насочен не толкова към Първанов, колкото към избирателя. Защото от това, че той се чувства измамен от политиците си, далеч не следва, че ако те са антиглобалисти, националисти и ксенофоби, ще го представляват по-добре. Обратното е – така върху познатите уродливи черти на политическия ни елит – корупция, пране на биографии, властолюбие, се трупат и нови, за които вече се чу чак в Европейския парламент. Защото, ако има нещо по-нетърпимо от корумпиран политик, това е корумпиран националист.

Ако блъфът все пак успее, печалбата, разбира се, ще прибере единствено валето Сидеров. В този смисъл всички от “великолепната петорка” през тези избори се трудят върху вота на “Атака”.

Най-тежката роля в този, като че ли предварително нагласен, покер се падна на Неделчо Беронов. Той седна на масата, когато играта вече беше започнала, за да надиграе и играча на статуквото и несистемния играч, без да се ползва, както от привилегиите на първия – защото представя политическата опозицията, така и от измамите на втория – защото представя организираното дясно.

В началото изглеждаше, че държи не повече от две седмици и може да разчита единствено на подсиленото от възрастта си хладнокръвие за достойна загуба. Той обаче, зад любезната усмивка, без особен интерес към другите, остана вгледан в собствените си карти и бавно, сякаш не без удоволствие, да ги густира в очакване двете седмици да станат четири. Защо не? На масата всичко е възможно, защото, както твърдеше Георги Марков преди да се срещне с българския чадър, “Играта е по-съвършена от живота”. А дори и социолозите, които играят други игри, започнаха да твърдят, че поне третата седмица със сигурност му е дошла.

Споделяне

Още от България

Одобрявате ли решението за частичен локдаун?