Предизвикателствата пред Еманюел Макрон

Надеждата, породена от новия президент на Франция, не премахва структурните слабости на нейната икономика. Сравнението с нашите европейски партньори показва пътя, който остава да бъде изминат.

 

Като президент на Републиката, Еманюел Макрон има пред себе си една много трудна задача. Избран въпреки своята по-скоро тясна политическа база, предизвикателствата пред него в икономическата и социалната сфера са значителни.

 

В началото на петгодишния мандат на новия френски президент несъмнено ще му бъде полезно да си припомним къде се намираме. Въпреки няколко позитивни решения, но закъснели и с недостатъчно голям мащаб, взети от неговия предшественик Франсоа Оланд, нашият производствен апарат все така страда от жестока липса на конкурентоспособност.

 

Кои са твърде малкото причини за задоволство? Благодарение частично на данъчните кредити за предприятията и на пакта за отговорност и солидарност, както и на спада на цените на петрола и суровините, добавената стойност на финансовите компании пое отново нагоре, достигайки равнище (31,5%), което не е много далеч от средното през годините преди кризата (32,5%). Това ниво обаче е с близо 10% по-ниско, отколкото в другите страни от еврозоната.

 

Едновременно, инвестициите на компаниите нарастваха редовно през последните пет години и, като добавена стойност (23%), са на ниво, сравнимо с отчитаното в Германия. При условие че нашите фирми имат рентабилност (а следователно и самофинансиране), която все още е по-слаба, отколкото на техните европейски конкуренти, тази тенденция, разбира се, е била благоприятствана от понижаването на лихвените проценти.

 

Това са единствените неща, на които можем да се радваме. По другите въпроси все така нищо не върви добре. Никакво подобрение на външната търговия, която продължава да се отличава с тежък дефицит (2% от брутния вътрешен продукт, или близо 50 милиарда евро). Миналата 2016 г. бе белязана от тревожно влошаване на положението, тъй като секторът на услугите, който дотогава е отчитал структурен излишък, на свой ред също е минал на червено. Развитието на туризма, който се съживява след атентатите от 2015 година, е обяснимо. Балансът на услугите за предприятията също пострада сериозно.

 

Франция преживява все едни и същи беди. На първо място непрекъснатият упадък на нашата индустриална активност, за който не е сигурно, че може да бъде спрян. Промишленото производство все още е по-ниско с близо 10% спрямо равнището отпреди кризата от 2007 година.

 

Делът на френския износ от световната търговия (3%) продължава да намалява, така както и от външната търговия на еврозоната (12%). А ние имаме един и същ брой фирми износители от 20 години (100 000), докато в Германия те са се увеличили с 20% (330 000). Изводът: нетното създаване на работни места, което отново е станало положително число, е в секторите с относително ниско равнище на заплатите (временно наети, ресторантьорство, административни и спомагателни услуги), докато в промишлеността те продължават да намаляват. Делът на заетите в производството във Франция е наполовина на дела в Германия (8,5% срещу 17% от всички работници).

 

Как да бъде обяснен един такъв упадък? Противно на непрекъснатите твърдения на френската работодателска организация Medef, държавните финанси не са единствената причина. Разбира се, социалните вноски и данъците, които тежат на нашето производство, са прекалено високи и е абсолютно наложително да бъдат намалени. Това обаче не изчерпва темата.

 

От началото на миналото десетилетие качеството на френското производство е в застой, докато в Германия се повишава. С прости думи ние имаме качеството на Испания с цените на Германия. Това, както видяхме, не се дължи на недостатъчни инвестиции. Истината е, че ние инвестираме лошо, не модернизираме достатъчно нашия капитал, нито пък повишаваме достатъчно бързо квалификацията на работната ръка: ние имаме, пропорционално на работната ръка, два пъти по-малко промишлени роботи, отколкото Германия и инвестираме под средното за еврозоната равнище в новите технологии. Кой е виновен?

 

Същото се отнася и за цените: съотношението цена/производителност на труда в промишлеността при нас е с 20% по-високо в сравнение с Испания и, разбира се, с 5% по-ниско, отколкото в Германия, където повишенията на заплатите не са големи. В сектора на услугите обаче то е значително по-високо (над 10%) и разликата не намалява. При условие че услугите са посредниците при потреблението на повече от половината стойност, добавена от промишлените предприятия, става ясно, че конкурентоспособността им продължава да е крайно недостатъчна.

 

Тази констатация ни кара да зададем един малко груб въпрос на работодателските организации. Имат ли те основание да се оплакват от прекалено голямо данъчно облагане? Но как тогава да обяснят, че от десетина години, на практика във всички сектори, производителността нараства по-бавно от реалната заплата? Или че средната рентабилност на услугите е по-голяма от тази на промишленото производство, изложено директно на международната конкуренция? Нямат ли нищо за казване по тези въпроси?

 

Две констатации за финал: наистина е много удобно да приписваме на глобализацията и Европа нашите собствени недостатъци (Марин льо Пен и Жан-Люк Меланшон). Или да твърдим, че хората са изтощени да трябва да подкрепят реформи, които така и никога не се случват (според Беноа Амон). Или да крещим, че е необходимо да сложим край на мерките за икономии, когато никога не сме спрели да прахосваме.

 

И най-накрая, че политиката на предлагането е неефективна и решително трябва да бъдем кейнсианци, при условие че нашият производствен апарат е неспособен, поради всеобщата разпуснатост, да отговори на търсенето.

 

И така, твърдо, да пожелаем успех на Еманюел Макрон!

 

 

По БТА.