Прекалено опасният г-н Оланд

Франция е едната половина на френско-германския двигател на Европейския съюз. Франция е страната, която във времето на криза в еврозоната се опитва да постигне баланс между предпазливия север и разточителния юг, между кредиторите и длъжниците. Франция е голяма страна и ако в нея също се появят проблеми както в други страни от еврозоната, то оцеляването на единната европейска валута ще се окаже под въпрос.

Ето защо победата на социалистическия кандидат Франсоа Оланд на президентските избори във Франция е от такова голямо значение. В първия тур на изборите на 22 април Оланд изпревари с незначителна преднина настоящия президент Никола Саркози. Той ще спечели на втория тур на изборите на 6 май, защото ще изсмуче всички гласове на радикалната левица, дадени за Жан-Люк Меланшон и за други леви кандидати, а освен това ще спечели и значителен дял от вота за лидерката на Национален фронт Марин льо Пен и за центриста Франсоа Байру.

А Саркози трябва да положи огромни усилия. Много френски гласоподаватели смятат, че са длъжни дълбоко в душите си да го мразят. Малко вероятно е Марин льо Пен, която се справи на първия тур смущаващо добре, или Франсоа Байру, който за съжаление не се справи толкова добре, да подкрепят Саркози на втория тур, защото и двамата ще спечелят именно от неговото поражение. Така че ако не стане нещо непредвидено, например по време на телевизионния диспут между двамата кандидати за балотажа, Оланд може да бъде уверен, че ще спечели през май и после да види как неговата партия побеждава и на парламентарните избори през юни.

През 2007 г. "Икономист" подкрепи Саркози на президентските избори, когато той храбро заяви на гласоподавателите, че нямат друга алтернатива освен промяната. Година по-късно той беше поразен от икономическата криза. Саркози постигна някои неща - направи по-гъвкав режима на 35-часовата работна седмица, въведена от социалистите, либерализира университетите, повиши възрастта за пенсиониране. Но в крайна сметка политиките на Саркози се оказаха непредсказуеми и ненадеждни като самия Саркози.

Протекционисткият, антиимиграционен и все по-антиевропейски тон, който той възприе неотдавна, може би е предназначен за гласоподавателите на Национален фронт. Но Саркози изглежда прекалено убеден в нещата, които говори. Така че ако "Икономист" трябваше да гласува за някого на 6 май, то той щеше даде гласа си за Саркози, но не заради неговите заслуги, а по-скоро, за да държи настрана Оланд.

С един президент социалист начело Франция ще свърши добре едно нещо. Оланд е противник на подкрепяното от Германия затягане на фискалната дисциплина, който задушава шансовете за възстановяване на икономиката на еврозоната. Но Оланд се противопоставя на тези планове поради погрешни причини. Вероятно той ще допусне още много грешки, които ще изложат просперитета на Франция, а и на еврозоната на риск.

От политическите платформи на двамата кандидати за президенти човек никога няма да разбере, че Франция отчаяно се нуждае от реформа. Държавният дълг е висок и продължава да нараства, правителството не е постигнало излишък през последните 35 години, банките страдат от недостиг на достатъчно капитали, безработицата не намалява и има разяждащ ефект, а държавното участие в икономиката възлиза на 56 процента и нарежда Франция на първо място по този показател измежду европейските страни.

В програмата на Оланд има малко отговори на всички тези въпроси, особено като се има предвид, че съседите на Франция започнаха действителни реформи. Оланд говори много за социална справедливост, но преди всичко за нуждата от натрупване на капитали. Въпреки че обещава да намали бюджетния дефицит, Оланд планира да го направи като повиши данъците, а не като ореже разходите. Оланд обещава да наеме 60 000 нови учители. По неговите собствени изчисления, неговите предложения ще изискват допълнителни 20 милиарда евро за пет години. Но икономиката на страната щяла да отчете растеж.

Оптимистите посочват, че в сравнение с френската Социалистическа партия Оланд е умерен политик, работил както с Франсоа Митеран, единствения социалистически президент на Франция през Петата република, така и с Жак Делор, финансовия министър на Митеран, преди да стане председател на Европейската комисия. Оланд оглавяваше партията в периода 1997-2002 г. по времето на премиера Лионел Жоспен, който често пъти беше много по-голям реформист от голисткия президент Жак Ширак.

Оптимистите определят като символични високопарните обещания на Оланд да наложи данък от 75 процента върху доходите на най-богатите французи и да намали увеличената от Саркози възраст за пенсиониране от 62 на 60 години. Според оптимистите тези символични обещания няма да засегнат почти никого. Те смятат, че Оланд е прагматик, който ще бъде заставен да се държи добре от Германия от инвеститорите, притеснени за кредитоспособността на Франция.

Ако е така, нашето издание ще е най-доволно от всички. Но е прекалено оптимистично да се предполага, че въпреки онова, което говори и въпреки намеренията си, Оланд в крайна сметка ще действа правилно. Той демонстрира държание, което е насочено доста срещу бизнеса. Освен това свободата му на действие ще бъде ограничена от неговата нереформирана Социалистическа партия и той ще бъде направляван от електорат, който все още не иска да чуе за реформи, а още по-малко пък за реформи, предложени от Оланд. Нищо в последните няколко месеца или в неговата дълга кариера на вътрешнопартиен посредник не навежда на мисълта, че Оланд е достатъчно смел, за да захвърли политическия си манифест и да промени Франция. А и Франция е много по-крехка страна, отколкото беше през 1981-1983 г., когато Митеран извърши своя социалистически експеримент. Този път отговорът на пазарите може да бъде брутален и да навреди и на съседите на Франция.

А какво да очаква останалата част на Европа? Тук отказът на Оланд да подкрепи каквато и да е форма на съкращаване на разходите ще има само едно удачно краткосрочно последствие – той правилно иска да преработи пакта за бюджетна стабилност в еврозоната, така че той не само да обуздае държавните дефицити и държавния дълг, но и да насърчи растежа. Това негово мнение отразява хора на недоволството, нарастващо из Европа, от Ирландия и Холандия до Италия и Испания, срещу вдъхновените от Германия мерки за икономии. Проблемът е, че, както казва италианският премиер Марио Монти, за разлика от останалите възражения, тези на Оланд не са водени само от макроикономически подробности като например темпото на затягането на финансовия контрол. Оланд на първо място се съпротивлява на самата промяна и е решен да запази френския социален модел на всяка цена. Той не предлага по-бавни промени на фискалната политика, за да изглади пътя на реформите. Той предлага изобщо да не се извършват реформи. Нищо чудно, че германската канцлерка Ангела Меркел казва, че ще води кампания срещу него.

Но всеки германски канцлер в крайна сметка е съумявал да обуздае президента на съседна Франция, а и Оланд би бил по-малко непостоянен партньор от Саркози. Но неговият отказ да подкрепи каквито и да било структурни реформи със сигурност ще направи трудна мисията му да убеди Меркел да приеме идеята за по-голяма инфлация или за някаква форма на споделяне на дълговото бреме.

Та защо германските гласоподаватели да пият горчивия хап, когато Франция отказва да направи подобно нещо? Евентуален разрив в отношенията между Франция и Германия би настъпил в опасен момент. До неотдавна гласоподавателите в еврозоната изглежда приемаха идеята за мерки за икономи и за реформи. Експертните премиери на Гърция и на Италия се радваха на популярност, а избирателите в Испания, Португалия и Ирландия избраха правителства, които да извършват реформи.

Но всеки трети французин гласува на първия тур на президентските избори за Марин льо Пен и за Жан-Люк Меланшон, които са настроени срещу еврото и срещу глобализацията. А сега Герт Вилдерс, крайнодесният холандски популист, оттегли подкрепата си за холандското правителство заради въпроса за бюджетните съкращения. Въпреки че по принцип холандците подкрепят мерките за икономии, на практика те все още не могат да се съгласят как да се извършат тези икономии. Този бунт сега намира отзвук и в Испания и Италия.

Разбираемо е, че като президент Оланд може да наклони везните в полза на по-малко икономии сега. Но той може и да уплаши германците, ако поеме в обратната посока. И в двата случая едно нещо е сигурно - един толкова враждебно настроен към промяната френски президент ще подкопае волята на Европа да продължи напред с болезнените реформи и накрая може да попречи на еврото да оцелее. Това определено превръща Оланд в доста опасен политик.

По БТА