Престъпността в България - твърде видима и твърде организирана

Две показни убийства белязаха края на 2002 г. На 28 декември вечерта бе застрелян прокурор Николай Колев, а два дни по-късно бе намерен мъртъв в колата си служителят по сигурността в СИБанк Владимир Димов, който е бивша барета. И до двата трупа имаше подхвърлени гранати.

Ако досега някой е имал някакви съмнения какво точно става в държавата, то последните събития не оставиха място за колебание - мафиите и групировките отново са тук. По абсолютно категоричен начин те демонстрират своето новопридобито самочувствие и мощ като първа власт в държавата.

Само преди месец президентът Първанов и премиерът Сакскобургготски се засегнаха от критиките на американския посланик в София Джеймс Пардю, според когото престъпността в България е прекалено организирана и прекалено видима, а патронажът ѝ над законно съществуващите организации и над политиците е опасност за България. В следващи свои публични изявления посланик Пардю разкритикува прокуратурата и съдилищата за това, че не са настъпателни в борбата срещу корупцията и престъпността и отбеляза, че в България има твърде много пране на пари.

Това предупреждение на САЩ - най-мощният ни нов съюзник в НАТО - нямаше никакъв видим отглас сред българските институции, освен този, че президентът Първанов разкритикува посланик Пардю, като го призова да бъде по-сдържан в изявленията си.

Убийството на прокурор Колев веднага бе свързано публично с враждата му с главния прокурор Никола Филчев и бившата барета Алексей Петров, а ръководството на МВР и прокуратурата побързаха да опровергаят подобна зависимост. Според мнозина обаче се натрапва и връзката между убийствата на Колев и Димов.

Независимо каква е истината, тя едва ли ще излезе на бял свят, като се има пред вид, че разследването се води от МВР и прокуратурата. Факт е, че това са легитимните институции, призвани да разследват престъпленията. Факт е обаче и това, че вече се натрупаха достатъчно много съмнения в безпристрастността на главния прокурор, както и в тази на вътрешния министър Георги Петканов. В последните седмици ръководството на МВР действаше по-скоро като инструмент на главния прокурор в разправата срещу личности, които пожелаха да свидетелстват срещу него пред Висшия съдебен съвет и които разполагаха с данни, че Никола Филчев злоупотребява с власт.

Двете убийства бяха мрачната кулминация на една изпълнена с вътрешни скандали година, като най-грандиозният беше този с подслушването на правосъдния министър Антон Станков, политици от опозицията, магистрати и журналисти. В този случай МВР и прокуратурата отново бяха оставени да се самопроверяват, въпреки че именно ръководствата на двете институции са отговорни за скандалите с подслушването. Те, разбира се, набързо се оневиниха и казаха, че са чисти.

Междувременно властта превключи на кризисен PR, опитвайки се да премести акцента от скандала с подслушването върху това кой е изнесъл секретна информация от контраразузнаването. Главният секретар на МВР Бойко Борисов пръв обяви разработката срещу бившия шеф на НСС о.з. ген. Атанас Атанасов за грешка и се закани да провери кой я е разпоредил. Вероятно генералът се е усетил какъв грандиозен гаф прави МВР с това, че проверява Атанасов за шпионаж в полза на САЩ и Великобритания, макар че според официалната версия на МВР разработката била за изтичане на информация от НСС.

Докато Бойко Борисов се опитваше да докаже, че приказките за шпионажа са "някакво бръщолевене", не друг, а вътрешният министър Георги Петканов потвърди още по-скандална версия - че резидент на западно разузнаване в София е замесен в предлагането на подкуп от 150 000 долара на сина на шефа на Конституционния съд Христо Данов за свалянето на Филчев. Пред журналисти в Бургаско министър Петканов обяви, че това била млада красива жена, чието ЕГН му било известно, но нямало да го оповестява. Според източници от МВР Петканов имал предвид аташето по правните въпроси в посолството на САЩ Керън Крамър.

През цялото това време - независимо дали ставаше дума за подслушвания или за убийства - публичната власт в лицето на премиера, президента и парламента, наблюдава безучастно събитията. С това на практика тези институции показаха, че не се тревожат особено от случващото се и че нямат политическа воля за действителното разкриване на истината. Те по никакъв начин не реагираха на обстоятелството, че Висшият съдебен съвет, който е избрал главния прокурор Никола Филчев, поиска той да си подаде оставката.

Освен убийствата и подслушванията, които разтресоха държавата в края на 2002-ра, годината бе белязана от серия престрелки и взривове в центъра на София. През лятото МВР дори победоносно обяви, че е заловена банда за "мокри поръчки", съставена от бивши барети, но кой знае защо половин година по-късно за тях не се чу нищо повече. Междувременно МВР непрестанно отчита успехи в борбата с престъпността, рейтингът на министерството е неизменно висок, а този на главния секретар Бойко Борисов едва се удържа под 100 процента.

За българските граждани в момента е ясно само, че са изправени пред един огромен фалш - не само с рейтингите на МВР и с успехите в борбата с престъпността. Очевидно е, че България е изправена пред срив на гражданските институции, които се провалиха тотално в основното си задължение - да гарантират демократичния и правов ред в страната. Днес в България показно отново се налага диктатът на една "институция" - тази на организираната престъпност. Отново възкръсват позабравените симптоми от времето на Жан Виденов и предшественика му Любен Беров, когато в условията на безвластие, корупция и разпад, държавата бе превзета от нелегитимни икономически структури и интереси.

Логичният отговор на тази гавра с държавността бяха масовите протести през зимата на 1996-97 г., довели до падането на едно правителство, предсрочни избори и валутен борд за измъкване на България от бездната на хиперинфлацията.

Сега ситуацията е далеч по-благоприятна от гледна точка на обстоятелството, че страната вече е поканена за член на най-мощния международен съюз - НАТО и има дата за влизане в ЕС. Предполага се, че на ЕС и НАТО не им е безразлично в какво състояние е България и че преодоляването на кризата ще стане именно чрез тяхната намеса. Но в крайна сметка никой не може да помогне на някого, ако той самият не желае да си помогне. За съжаление, засега българските институции не показват такова желание.