Престъпното бездушие на държавата към несъдените "убийци"

Престъпното бездушие на държавата към несъдените "убийци"
В края на 2006 г. две зверски убийства на деца само за една седмица потресоха България. Първо тялото на осемгодишния Мурад беше намерено на сметището до Хасково. Пак на сметище, край плевенското село Буковлък, бе открито тялото на 4-годишната Михаела. Близо две години след случая край Плевен се разбра, че не считаният за убиец психично болен Мартин Цачков, а бабата на Михаела е извършител на престъплението. За пореден път, години след като психично болен е обявен за извършител на ужасяващо престъпление, се разбира, че, поради своята беззащитност, той е жертва на рутинна полицейска и прокурорска практика.

Целта на "разработката” е успокояване на обществеността и кризисен PR. Тя се прилага най-често при най-зловещите убийства – на деца, при разчленени трупове, със следи от изнасилване или мъчения ... Нейни жертви са обичайните заподозрени – бездомни деца или изоставени от близките си психично болни.

Тука е така

В края на миналата година на книжния пазар излезе сборникът с част от публикациите на адвокат Михаил Екимджиев - "Тука е така". В книгата е поместена и своеобразната първа част на настоящия текст – "(Не)обичайните заподозрени. Защо деца, психично болни и клошари често са сочени за извършители на престъпления".

Сборникът съдържа 18 от неговите статии, публикувани в периода 2004-2008 г. в Mediapool и вестниците "Дневник", "Сега" и "Труд". Въпреки многообразието на темите, общото в тях е разкриването на дълбоката, често съзнателно създадена несправедливост на българската правораздавателна система.

Още

При обществено напрежение, първа реакция на разследващите е да ни уверят, че убиецът е разкрит или, че имат заподозрян. В България полицаи и прокурори не правят особена разлика между заподозрян и разкрит извършител. Пред медиите всяко подозрение към някого се представя за разкриване на престъпник.

Това е много удобно и за полицейските статистики, в които разкриваемостта на тежките престъпления трябва да е на висота. Тази имитация на разследване обаче поражда тежък правен и етичен проблем. Когато за убиец бъде посочен невменяем, който най-често няма близки и не може да намери адвокат, той практически е лишен от правна защита.

Това е така, защото малолетните и невменяемите са наказателно неотговорни. Поради това те не биват привличани като обвиняеми и никога не стигат до съд, който да прецени дали са основателни приписаните им злодеяния.

Когато едно лице е лишено от достъп до съд и адвокатска защита, само разследващите знаят как се събират доказателствата и как се интерпретират тези доказателства.

Както за полицията, така и за прокуратурата, са важни два момента - да бъде намален общественият натиск към тях като се залови "убиеца" и "разкритото” престъпление да влезе в статистиките. С числата те отчитат своите успехи, а след това получават съответни премии и оценки от висшестоящите. Ето защо статистиките на всяка цена трябва да са блестящи.

Затова в такива случаи просто се образува следствено дело и се обявява на медиите, че убиецът е разкрит. Хората са спокойни, че опасният луд, който и без това не е приятен за гледане с държанието и с гримасите си, е в лудницата, където има покрив, храна и лекарства. Полицейските статистики "пращят” от разкриваемост. Всичко изглежда твърде хубаво, за да е вярно, докато се разбере, че истинският убиец години наред живее необезпокояван между нас, оставяйки понякога още трупове.

Очевидно това е неприемливо както от гледна точка на правата на нарочените за убийци, така и от гледна точка на обществения интерес от сигурност и справедливост.

Всички имаме право да знаем кои са истинските убийци и да настояваме те да бъдат в затвора, а не да се разхождат между нас, докато безобидни и беззащитни човешки същества носят клеймото на техните престъпления. В нормалните държави такива "грешки” костват оставки на прокурори и полицейски шефове. В България, където никой не е съпричастен с психично болните и с изоставените деца, тези зловещи казуси потъват в забрава. До следващия път ...

Тази ситуация налага създаване на специален регламент в НПК за случаите, когато заподозреният е недееспособен. Би трябвало служебно да се образува дело, макар и не наказателно, в което съд да установява дали са налице убедителни доказателства, че заподозреният е извършител на престъплението.

Тъй като тези лица са невменяеми, те не могат да бъдат "обвиняеми” по смисъла на НПК. Важното е независим съд, а не полицаи и прокурори, да прецени доказателствата за авторството на деянието. До премахването на тази позорна "дупка” в НПК, всички сме отговорни за съдбата на най-беззащитните, на обичайните заподозрени – безпризорните деца и болните несретници.

Споделяне
Още по темата
Още от България