Президентските избори в САЩ като стратегическа игра

Вътрешната политика на повечето държави не представлява голям  интерес от геополитическа гледна точка. Като цяло това е вярно и за Съединените щати. Голяма част от политическите дебати са по-скоро представление, отколкото изпълнени със съдържание, политическите играчи са взаимно заменими, а отличителните черти между кандидатите рядко имат значение.

Политическите насоки, които те отстояват, са толкова преиначени от Конгреса и Върховния съд - става дума за правата, заложени още от "бащите основатели", от законодателите и от онези, които следят за прилагането на закона, че

президентът рядко решава самостоятелно каквото и да било.

Това обаче не е начинът, по който светът възприема ролята на президента на САЩ.  Въпреки доказателствата, сочещи обратното, президентът на САЩ винаги се възприема като основната фигура, която взема решения, като човек, чиято воля и власт определя действията на най-голямата световна сила.

Следователно, когато президентът отслабва, поведението на чуждите сили се променя, а когато наближат избори, промените се открояват още по-силно. Очакването за промяна по наболелия проблем за Ирак е основано на грешното възприятие, че американският президент е наследствено силен или че той участва повече в оформянето на консенсус, докато всъщност той само реагира.

Неспособността на Конгреса да направи какъвто и да е решаващ ход по въпроса за Ирак показва, че "ограничената подвижност" не е присъща само на президентството. Двете камари на Конгреса са създадени, за да се балансират постоянно. Освен това нерешителността на Конгреса разкрива, че въпреки многото изговорени думи все пак за Ирак има принципно съгласие: САЩ не трябваше да влизат в Ирак, но след като вече са там, трябва да се изтеглят. Всъщност има съгласие за това, че САЩ трябва не

просто да се изтеглят, а да го направят така, че да запазят изгодите от оставането си, без да се налага да удължават присъствието си. Да обобщим: всички играчи искат да получат своето парче от тортата - и да го изядат. След всички думи и действия, именно това е стратегията, която системата е създала.

Съединените Щати са в почти еднакво положение и с еднакво поведение от времето на Втората световна война. Първият път беше през 1952 г. в Корея, когато войната затъна в безизходица, първоначалните аргументи бяха забравени и популярността на Хари Труман спадна до същото ниво като тази на Джордж Буш сега. Вторият път беше през 1968 г., когато надеждите за победа във войната във Виетнам започнаха да избледняват и президентството на Линдън Джонсън рухна.

И в двата случая новият президент се подчини на логиката на общественото съгласие, независимо дали това бе разумно.

Факт е обаче, че светът не осъзнава ограниченията, с които президентът трябва да се съобразява. В случая с Ирак възгледът на различните играчи в Ирак и в региона е, че президентът на САЩ е наистина решаващата фигура. Всеки от тях се опитва да реши дали да работи със сегашния президент или с неговия приемник. Всеки се пита кой ще е следващият президент и се опитва да предвиди политиката, която ще наруши установилото се странно съгласие. 

Така че трябва да започнем да анализираме президентството, както направихме през 2004 г.: да търсим повтарящи се модели. С други думи, без да намесваме политиката, нека да погледнем на изборите така, както бихме погледнали на един геополитически проблем: като търсим предвидими модели. Да започнем с това, което наричаме трите правила на политиката на американския президент още от 1960 г.

Първото правило е, че никой демократ извън някогашната Конфедерация не е влизал в Белия дом след Джон Ф. Кенеди. И Линдън Джонсън, и Джими Картър, и Бил Клинтън са от Конфедерацията. Уолтър Мондейл, Майкъл Дукакис и Джон Кери са от места далеч извън Конфедерацията. Ал Гор е от Конфедерацията, но загуби и по този начин доказа,че това е необходимо, но не достатъчно условие за победа на демократ. Причината за това правило е проста. До1964 г. американският юг беше твърдо зад демократите. През 1964 г. крайният юг стана изведнъж републикански и остана такъв. Ако югът и планинските щати станат републикански, това означава, че демократите трябва да се представят изключително добре в останалата част от страната. Обикновено те не се представят много добре, така че им е нужен кандидат, който да пробие на юг. Картър и Клинтън се справиха, докато Джонсън се справи много добре извън юга.

Второто правило е, че нито един републиканец с произход извън огромните "слънчеви щати" Калифорния или Тексас, не е влизал в Белия дом от времето на Айзенхауер (въпреки, че е роден в Тексас, Айзенхауер е израснал в Канзас). Никсън и Рейгън са от Калифорния. И двамата президенти Буш са от Тексас. Джералд Форд е от Мичиган, Робърт Доул от Канзас. И двамата загубиха.

Причината отново е очевидна, особено ако кандидатът е от Калифорния - трябва да се спечелят южните и планинските щати, да се включи Тексас и след това остава само да се наблюдава как демократите събират останките от гласовете. Републиканците от Средния запад губят, а републиканци от Североизтока не са издигани за кандидати.

Третото правило е, че никой действащ сенатор след Кенеди не е печелил президентските избори. Причината отново е проста. Сенаторите произнасят речи и гласуват, все неща, които са внимателно записвани в архива на Конгреса. Губернаторите са далеч от светлината на прожекторите и не се занимават с най-наболелите проблеми на нацията. Джонсън бе най-близо до действащ сенатор, но при него имаше пауза от четири години и убийството на Кенеди, преди да се кандидатира.

След него бившият вицепрезидент Никсън, губернаторът Картър, губернаторът Рейгън, вицепрезидентът Буш, губернаторът Клинтън и губернаторът Буш спечелиха президентския пост. Пътят е осеян с провалили се сенатори.

В този ред на мисли, демократите би трябвало отново да са обречени на провал с двама сенатори от северните щати (Хилари Клинтън и Барак Обама), които водят в надпреварата, и един представител на юга, Джон Едуардс, който доста изостава.

Републиканците обаче не са подготвени да им се противопоставят. Няма потенциални кандидати от Тексас или Калифорния, на които да се разчита. В момента Тексас просто няма подходящи актьори, готови за националната сцена. Калифорния има, но Арнолд Шварценегер не отговаря на изискванията на конституцията заради месторождението си. В нормална година харизматичен губернатор-републиканец на Калифорния  би се състезавал със сенатор демократ от север и би го разгромил. Този път това няма да се случи.

В замяна републиканците избират между губернатора на Масачузетс Мит Ромни и бившия кмет на Ню Йорк Руди Джулиани. Освен ако тексасецът Рон Пол не извърши чудо, републиканците май са затънали, както и демократите. Дори ако Фред Томсън спечели номинацията, той е от Тенеси и въпреки, че може да задържи юга, ще му се наложи да се потруди много на други места.

Освен ако Обама и Клинтън се самоунищожат и Едуардс се провали някъде по пътя, или Пол направи чудо, тези избори изглежда ще опровергаят всички правила. Или ще спечели сенатор демократ от севера, или републиканец от североизтока (като изключим Томсън за момента).

Цялата основа на президентската политика е в постоянна промяна. Трудно е да се залага кой ще спечели или какво ще бъде поведението на новия президент, чиито обещания и задължения са абсолютно непредвидими.

Ако някой попита дали иранците се вглеждат внимателно в американската политика и дали са наясно с тези модели, отговорът със сигурност е "да". Може да се каже,че иранците са много по-наясно с американската политика, отколкото американците с иранската. Това им е необходимо. Иранците разиграват американците още от Втората световна война, независимо от своята идеология. Ако нещата продължат да се развиват по този начин,

странностите на тазгодишния модел ще се засилват.

Ето какво виждат иранците: първо, те забелязват, че Буш става все по-слаб. Той успява да запази своята способност да действа в Ирак, но само засега. Второ, те виждат Конгрес, който е и предпазлив, и многословен - той прави тържествени декларации и после отказва да ги гласува. Трето, те виждат  Републиканска партия, която се разцепва в Конгреса. И накрая, виждат президентски избори, които протичат по небивал начин и с абсолютно непредвидим резултат. Например състезание между Джулиани и Клинтън би било толкова непредвидимо, че не е ясно какво ще се случи накрая. При всяка друга двойка кандидати положението би било също толкова непредсказуемо.

Резултатът е, че се получава дипломатическа парализа навсякъде по шахматната дъска. Докато сложността се задълбоча, никой, даже и на иракската арена, не е сигурен как да разиграе ситуацията със САЩ. Не се знае как ще се държи приемникът на Буш. Не се знае как ще протекат изборите. От Ирак и Иран до Русия и Китай, САЩ са се превърнали в загадка и следващите 18 месеца няма да се появи дори и следа от яснота.

Това дава странна власт на Буш. Нито един президент с толкова нисък рейтинг не би се държал така самоуверено като него. Може би е въпрос на психология. Едно от възможните обяснения е, че въпреки странната динамика на събитията, той не е обикновен неудачник. Всички останали са обвързани по някакъв начин, било то политически или от гледна точка на изборите. Само Буш има поле за маневриране, а иранците сигурно са осъзнали, че ще е по-безопасно да се работи с този президент, отколкото да се чака неочакваното през 2008 г.

*По БТА, с малки съкращения