При 70% губещи от реформите, изборите не решават нищо смислено

Пазарните реформи в бившите комунистически страни ясно показаха, че в обществата им има губещи социални групи от прехода. Актуалният пример в България е с учителското съсловие, но в подобно положение са повечето държавни служители и пенсионери. Това означава, че около 60% от пълнолетното население в държавата има доходи до и под средните за икономиката. Анкетите с проучвания на финансовото самоопределяне на домакинствата показват също така, че поне една трета от останалите 40% с доходи около и над средните, считат себе си за материално затруднени, не вземат кредити и не мислят да инвестират в закупуването на скъпи стоки.

Средната класа не надхвърля 20-25%

От тук се оформя изводът, че приблизително 70 - 75% от българското население е бедно дори за местния стандарт на живот. От останалите 25 – 30%, дори и да не се определят като богати, поне за 5 на сто от тях няма основания да бъдат приемани като материално притеснени. В такъв случай т.нар. средна класа в България не надхвърля  20 - 25% от хората в пълнолетна възраст.

Сенчестата икономика

Логично е да се предположи, че средната класа и богатите са най-активният контингент в обществото, който създава и потребява повечето от материалните му блага. Според повечето оценки около 30 - 40% от БВП в България днес се създава в сенчестата икономика, т.е., в икономиката, която не плаща данъци и осигуровки или крие част от тях.

От тук чисто статистически се наслагва заключението, че около 30% от пълнолетното население крие (лично или чрез работодател) една трета от БВП (около 14.730 млрд. лв. по данни за 2006 г.) от другите 70% в обществото.

Защо ситуацията е такава?. Според най-разпространеното мнение, по-предприемчивите и работливи хора знаят как да постигат и отстояват целите си в условията на свободния пазар. Но дали наистина еквивалентът в разпределението на материалните блага е универсален измерител на интелигентността, находчивостта, трудолюбието и други подобни добородетели?

Ако това наистина беше така, тогава съвременната западна цивилизация, която е най-типичен представител на материализма, индивидуализма и консумативизма и по принцип печели всеобщо възхищение в почти всички краища на земното кълбо, трябва да се възприема за универсална цивилизация. Това мнение нямаше да е лошо, ако бе вярно, но то не може да бъде вярно, защото еквивалентът на потребление на западна цивилизация (Западна Европа, Северна Америка и Япония), пренесен за всяко едно общество, предполага наличието на ресурси, които могат да се съдържат в три, а не в едно земно кълбо.

Как да стигнем до скритата 1/3 част от БВП

Тогава следва ли стачката на българските учители да се разглежда като протест на едно съсловие, съставено от социални аутсайдери, които работят сравнително малко месеци в годината и крият доходи от частни уроци? Донякъде допускането е вярно, но то е точно толкова вярно, че да не отговори на въпроса, ако съкратим с 12% или 20% държавните служители, как обществото като цяло ще получи достъп до скритата 1/3 част от своя БВП.

Според консолидираните бюджети за периода 2006 – 2008 г., разходите на хазната за заплати и осигуровки възлизат или ще възлизат на 7.4 – 7.6% от БВП. Тяхното редуциране с 20% (според максималния брой очаквани съкращения на държавни служители) ще намали тези процентни стойности с около 1.5% от БВП. Но това ли е единственият и достатъчно сериозен подход за реформиране на публичния сектор при положение, че така ще се осигури 1.5% допълнителен ресурс за преразпределяне (736.54 млн. лв.), докато около 30% от БВП (14.730 млрд. лв.) би продължила да си функционира и саморазпределя “на сянка”?

Оптимистична кота

В този контекст сблъсъкът между правителството и стачкуващите учители очерта една оптимистична кота върху общественото ни битие – борбата за отстояване на първичната морална истина не винаги е губеща позиция, дори и в България. И тази кота тласка всеки нормално мислещ човек към въпроси от друг, малко по-конкретен характер, свързани с фискалната политика на правителството. Например, от какво се бои то при положение, че и останалите държавни служители да поискат увеличение на заплатите си по съпоставим с този на учителите начин, ще са необходими още 1.5 – 2 млрд. лв. средства от натрупания бюджетен излишък, който само за първите 9 месеца на 2007 г. превишава посочената сума с приблизително 900 млн. лв.

По-нататък въпросите следват логично, като че ли под формата на полуизводи, които, обаче, със сигурност не си струва да остават риторични.

Защо и до днес данъчните служители не са подходящо стимулирани за по-ефективно събиране на бюджетните приходи? Ако например 30% от всички разкрити и неплатени данъци и осигуровки, но с максимален лимит в размер до 50 000 лв. за всеки отделен данъчен служител, се въведат като преки премии за разкрилите ги служителите, това няма ли да повиши постъпленията на Републиканския бюджет за сметка на сенчестата икономика?

Назначаването на постоянни данъчни служители в офисите на големите данъкоплатци, които да участващ в изчисляването на данъчните основи от дейността им, защо все още си остава само една потенциална и рядко дискутирана перспектива?

Защо продължава да няма финансова полиция в страната, която наред с общите си задължения, да следи работата на данъчните служители, митниците и отчетността на търговските банки към БНБ?

Ако увеличените доходи на учителите са заплаха за валутния борд, поради продължаващото нарастване на търговския дефицит, по каква причина БНБ не диференцира ставките си за търговските банки по техните безлихвени резерви, за да се стимулира преимущественото финансиране производствени и експортни проекти за сметка на търговските кредити?

Защо ще се намалява ставката за облагане на дивидентите от 7% на 5%, след като дивидентът е типичен доход за потребление и пряко влияе на търговския дефицит? По-скоро тази ставка следва да се увеличи (напр. на 15%), за да се стимулират инвестициите на дружествата, раздаващи дивиденти и следователно да се търси допълнително оптимизиране на общата капитализация на икономиката.

Защо не се повишат по-радикално акцизите върху цигарите, алкохола и хазарта? С това малкото останала ежедневна радост на народа ли ще се отнеме или ще се направи по-справедливо преразпределение на средствата в националната икономика, без да се отнема възможността на никой да пуши, пие и играе хазарт по принцип?

Защо не се закрият всички безмитни зони и магазини?

Фонд “Социална солидарност”

Защо не се създаде фонд “Социална солидарност” и той да се захранва със средства от вече споменатите допълнителни завишения по акцизите, както и с постъпления от облагания на нови данъчни основи, например 20% от стойността на всеки новопостроен хотел или жилищен комплекс по черноморския бряг и в планините, 2% от пазарните цени на всякакво неиндустриално строителство, 2% от приходите (не печалбите) по SPA услугите, 3% от приходите (не печалбите) на мобилните оператори в страната и 5% от стойността на активите на всички крупни екологични замърсители (след такъв ход, например, “Кремиковци” АД, веднъж за винаги ще трябва да се самоиндентифицира дали представлява предприятие или порочно социалистическо наследство)?

Средствата, набрани в такъв фонд, могат да подпомагат целевото увеличаване на съсловни доходи на държавни служители, пенсии и субсидирането цените на животоспасяващи лекарства (например, за онкоболни, чиито лекарства например в Гърция и Турция са доста по-евтини от тези в България). Цялата отчетност на операциите във фонда следва да бъде публично достояние чрез осигурен открит достъп на всеки желаещ да се запознае с нея.

Възможно е също така, той да се управлява като публично осигурително дружество, което създава осигурителен резерв чрез натрупване на регулярни вноски.

Стъпката за създаване на такъв фонд и облагането на определени дейности, генериращи висока добавена стойност с допълнителни данъчни основи, базирани на приходи и активи вместо на печалби и доходи, както и облагането по аналогичен начин на екологично разрушителни дейности (неконтролирано строителство, токсично замърсяване), не е популизъм. Защото става дума за икономика, в която имуществената поляризация между богатото малцинство, тънкия слой на средната класа и бедното мнозинство формира очевидни диспропорции; годишният ръст на БВП превишава 5%, а всички икономически процеси се развиват в среда с много слаба правораздавателна система и видимо застаряло население.

Освен това е трудно да се предположи, че фонд “Социална солидарност” ще акумулира годишни ресурси над 130 -150 млн. лв. при настоящата данъчна събираемост (и след нейното евентуално оптимизиране с описаните по-горе предложения за минимизиране дела на сивата икономика, тези приходи едва ли ще надхвърлят 200 млн. лв. ежегодно в следващите 2 - 3 години), с което той в никакъв случай няма да ограбва бизнеса.

Неговата мисия ще си остане винаги помощна за държавата при изпълнението на преразпределителните ѝ функции (в България тези функции ще продължат още поне едно десетилетие да заемат значителен дял от БВП, ако не искаме да приличаме на африканска държава). Захранването му с ресурси също с нищо не ще промени или омаловажи необходимостта от драстично преструктуриране и намаляването числеността на публичната администрация. Но липсата на поставено начало на една реформа (тази в публичния сектор) не трябва да се превръща в спънка за използването на подходящ инструментариум при поддържането на балансовото равновесие на социалната справедливост в обществото.

При 70% губещи от реформите, изборите не се решават нищо смислено

Общество, което не може да осигури дори елементарни екзистенциални надежди на широки социални групи в себе си, не е в състояние да развива реална и устойчива демокрация, макар да попада географски в ЕС. В този смисъл всеки тип политически избори в страната ще придобият смисъл и масовост, само ако властите успеят да свият сивия сектор в икономиката, недопускайки едни социални групи да крият сериозни доходи от други.

Също така, единствено същественото минимизиране обема на укритите доходи може да осигури възможности за самостоятелно индивидуално съществувание на голяма част от хората, принадлежащи към най-бедните съсловия.

Свиването на сивата икономика всъщност означава социално интегриране на губещите от пазарните реформи. Когато в едно общество около 70% от членовете му не считат, че печелят от реформите и неговата еволюция в продължение на почти две десетилетия, това означава, че нищо смислено не се решава чрез политическите му избори. Тогава самите избори представляват състезания по обобщаване на емоционални нагласи, организирани в клубове на суетата или етническата принадлежност, като тук - там се допълват със социален паргматизъм под формата на платени гласове.

В края на краищата, обаче, всеки въпрос с екзистенциален смисъл е морален въпрос. Така е и с фискалната политика и изборите. Алтернативата на моралния избор са ирационалните наказателни вотове на гласоподавателите и купените гласове.