Приватизация

От съдебния спор между Агенцията по приватизация и Комитета по туризъм (в края на 1993 г.) е ясно, че отношенията между нея като продавач и министерствата (като собственици) трябва да се променят.

Вариантите бяха и са два: АП да стане и собственик за периода на продажбата или да стане изключителен продавач. След като приватизацията по министерства приключи (около 90% от сделките са финализирани) и след като АП пое не малка част от продажбата на миноритарните дялове, тя вече бе почти изключителен продавач. Остава това да се определи по закон.

Аналогичен е и случаят с РМД. БСП прие съответните промени, СДС ги приложи, а с последните поправки в Закона за приватизацията почти изцяло премахна преференциите. А вече няма и какво да се продаде на РМД.

Отмяната на остатъка от привилегии и промените в закона не могат да променят нито договорите за продажба, нито обстоятелството, че е нужна институция - представител на продавача, която да поеме неговите права по договора за продажба. Не е задължително това да бъде държавна организация, но е наложително тя да поеме всички права на продавача. Това е работа, която и заради РМД-сделките, ще трае доста дълго - 5-8 години. Словосъчетанието "следприватизационен контрол" замъглява съдържанието на работата. Това той да бъде отделен е само част от онова, което предстои да се направи. Основният проблем са задълженията на новия собственик. Според договорите, подписани преди 1997 г., става дума за ограничения на свободата на разпореждане. След този период, клаузите за след приватизацията постепенно се опростяват. При неценови съображения при продажбата (особено при РМД) често поетите от купувача ангажименти са откровено нереалистични, но са били нужни, за да се спечели сделката.

Предвид на останалото за раздържавяване, не е лошо да се има предвид, че ще се продават не толкова активи, колкото регламенти (в енергетиката, комуникациите, тютюна и пр.). Тяхното изпълнение би следвало да подлежи на проверка от съответните регулативни органи, не точно по процедурата на следприватизационния контрол.

Предвид на казаното, отделянето на контрола, макар и по принцип правилно, може да се сведе до реваншистко преразглеждане на стари сделки. За да не се сведе промяната до дребнаво обслужване на интереси, агенцията трябва най-после да продаде останалите миноритарни държавни дялове, а контролът - да започне с предложения за промени в нереалистичните клаузи в договорите за продажба.

Досега преговорите с потенциален купувач са 20 пъти повече от търговете. Има дори закономерност: с намаляването на размера на продаваното предприятие се увеличава дела на продажбите чрез преговори. Промяната бе предложена в началото на 1997 г., но не се състоя. Сега тя ще се случи. Особеното обаче е, че при предстоящите сделки с квази-монополи дори търговете са подобни на преговори. Иначе казано, само това не е достатъчно за търсената прозрачност. Ако така или иначе ще се правят промени в закона, не е лошо да се премахна и основните недостатъци в статута на АП. Единият от тях е заложен при писането на закона в края на 1991 г. и се състои в ниския за мисията ѝ ранг. Другият е от времето на последните промени и се състои в размиването на отговорностите.