Призрак броди из България

Премина и този 9-ти септември. В борбата си за ежедневно оцеляване, доведени до границата на социален нихилизъм, българите отдавна не свързват нещо особено с датата. Не впечатляват и опитите на стари комунисти и не толкова млади социалисти да празнуват този ден като вид остатъчни резервисти на диктатурата 17 години след падането на режима.

Защо тогава има смисъл да се говори изобщо за 9-ти септември?

Защото тези, които трябва да признаят истината за нея, мълчат. Защото 62 години след най-черната дата в новата история на България все още няма поднесено публично извинение от българските комунисти и социалисти за престъпленията, извършени от тяхната партия, тяхната диктатура, техните идеологически предци, от тях самите.

Защото духът на комунизма изглежда комично и абсурдно само на тази дата в цинично-гротескния образ на малочислените сборища с червени знаменца пред паметник на комунистически главорез или на армията завоевател на СССР. Но във всяка друга своя метаморфоза в настоящето духът на комунизма е витален. В началото на 21 век, след 45 години диктатура и 17 години преход, след равносметката от над 250 000 жертви, из руините на посткомунистическото битие броди един призрак из България – призракът на комунизма.

Няма здравомислещ българин, който да е вярвал в многобройните публични заклинания на българските “неокомунисти” как след 1990 г. поддържалата се жива десетилетия наред само чрез кръвта, труда и имуществото на милиони българи пария – столетница, се е превъплътила в непорочна млада политическа девица, с неизвестно от къде влял се в жилите ѝ реформаторски ген.

Всъщност през последните 17 години здравомислещите български граждани задават един основен въпрос на онези, които са поели мисията да ги представляват в дясно и център-дясно: Защо се допусна, въпреки ясно изразената гражданска воля, подобен шантаж да успее, защо липсваше политическата воля да се назоват по име псевдотрансформацията на БКП в БСП и прочие леви и "десни" отрочета, защо не се оспорва и до днес легитимирането им като легитимни политически формации?

Васалният съветски комунизъм, установен в България на 9 септември 1944 г., остави страната ни през 1989 г. в неизгодното спрямо други страни от бившия Варшавски пакт положение на срамно обедняла и ограбена от партията-столетница държава. В същото време образувани от собствените им партийни функционери и приближени корпорации, финансови групи, еднолични фирми и фондации се сформираха, за да перат и трансферират огромни парични суми – в страната или в чужбина. Според целта и ситуацията, според конкретните директиви от високите етажи на запазилата властта си комунистическа олигархия. Или според правилата на конкуренцията между водещите автономни актьори на сивия бизнес.

Проблемите, които българската левица умишлено натрапи в политическите и икономическите процеси у нас след 1989 г., имаха за основна цел легитимацията на БСП (и производните ѝ по-малки всякакви партии) като “нова“ левица (или "десница") сред новите или възстановените български партии, в потока на създадените от нея самата политически и социални сътресения.

Успоредно с легитимирането на старата власт като “нова” предварително заложени през 80-те политически и икономически мини – инфилтрирането на ДС-функционери в опозиционните среди, натрупването на външния дълг, източването на пенсионния фонд и държавната хазна - предизвикваха политически и социални сътресения, които трябваше да доведат до разколебаване на демократичните очаквания и в смисъла на демокрацията. И не на последно място - да заличат паметта и съзнанието за комунистическото минало като го трансформират в посткомунистическо настояще.

Тази формула функционира – хай-лайф комунистите и комунизмът във всички свои метаморфози владеят настоящето. Българинът се оказва пионка в един морбиден експеримент, параметрите на който Дж. Оруел определи преди близо шест десетилетия: онзи, който владее миналото, владее бъдещето. И докато редица страни от бившия Варшавски пакт приключиха за 17 години успешно с прехода и днес са пълноправни членки на ЕС, докато техните народи с отворени очи четат истината за мрачното си комунистическо минало, то у нас сякаш времето е спряло. През последните пет от тези 17 години  се направи не един опит за “пътуване към миналото”  - за реставрация на комунизма, чрез козметични операции на историческата истина за него.

Докато в останалите засегнати от диктатурата на комунизма държави миналото се изследва, за да се възстанови и запази истината за режима, жертвите и извършителите на масови престъпления, в България миналото на режима се реабилитира и глорифицира. 17 години дефицит на процеси на декомунизация, научно изследване на репресиите, документиране на престъпленията, обществена памет за жертвите и почит на паметта им, липсващо подвеждане на извършителите и идеолоците под съдебна отговорност, липса на поета политическа отговорност от страна на бившите и настоящите лидери на левицата за насилствено наложената диктатурна система на комунизма.

Всичко това, което в посткомунистическите страни, днешни членки на ЕС, вече се извърши или е в процес, в преднамерено поетия, специфично български ляв ход назад във времето на комунистическото ни минало липсва. У нас левицата се обърна към миналото за да реставрира комунистически реликви и героизира комунистически главорези и идеолози на диктатурата. Пренаписването на биографии и автобиографии, съхраняването и издигането на паметници на комунистически функционери и армията на СССР, окупирала България на 9 септември е процес, който наблюдаваме през последните години. Който ни въведе назад във времето на комунистическо васално летоброене.

Съвременното развитие на България  знаково влезе през 21 век  в пагубния за нацията ни съветски календар, когато БСП и президентът Първанов отпвазнуваха като национален празник през 2004 г. датата 9 септември със 60-годишен юбилей. Масовият геноцид над българското население носеше мотото “Грандиозно честване на 60-годишнината от победата над фашизма“ (в. “Дума”). Какво означава васалното летоброене по съветския календар е видно от простото сравнение с хода на времето в останалата част от Европа: 60-годишнината от победата на Съюзниците над фашисткия режим на Хитлер се празнува в цивилизованите страни на Запад, включително и от съвременна Германия, през май 2005 г. Но в България през 1944 г. няма фашистки режим. Тогава суверенната българска държава е нападната от Съветската армия, въпреки обявената от правителството ни война на хитлеристка Германия. Малобройните терористични групи на комунистите извършват масови престъпления, отдават се съвместно с червеноармейците на зверства, на пладнешки обири по домовете на българсктие граждани и селяни, на изнасилвания и пиянски оргии.

Какво и кого представлява тогава датата 9 септември 1944 г. в българската история, извън интерпретацията, която ѝ налага васалното летоброене на комунистите? Датата 9 септември 1944 г. е важна и трябва да стои в българския календар - като мемориална – като историческата дата, която отбелязва началото на един жесток диктаторски режим – този на комунизма. Като мемориален Ден на национален траур. Как трябва да възприемаме онези, които на тази дата танцуват със своего рода сакрални призрачни стъпки върху гробовете на над 250 000 жертви на комунистическия режим? Тук социалната психология има широко поле за изследване.