"Моят подслон и моята буря", Арундати Рой, превод Юлия Гешакова, издателство "Лабиринт"

Индийската писателка, есеистка, активистка за граждански права и природозащитничка Арундати Рой създава мемоарна книга, в която главен герой не е тя самата, а нейната майка Мери Рой. Връзката между двете е сложна и мъчителна от първия ден на дъщерята до последния ден на майката. "За да преодолея бездната между любовта, която тя завеща на онези, до чиито живот се докосна, и бодлите, които заложи за мен – като кукички, които плават в кръвта ми и все още се впиват в меката тъкан, докато кръвта ми кръжи от и към сърцето ми – затова пиша тази книга."

Докато пресъздава семейната история, писателката описва и обществото в Индия през последния половин век. Отвъд клишетата и ярките боливудски образи, това е страна, в която разделението ври и периодично избухва в кръвопролития. Несправедливостите, верската нетърпимост, обезправяването на жените, съсипването на природата, кастите, невежеството – огромно изобилие от каузи, зад които да застане една жена войн като Мери Рой. Нещастното детство и трудностите от младостта, когато трябва да се грижи сама за двете си малки деца, не успяват да сломят духа ѝ, напротив, сякаш точно от тях произтича настървението, с което тя се труди, основава модерно училище, води съдебни битки и успява да се пребори за промени в законите. Мери Рой е неустрашима и последователна и обичта, която я съпътства, често е примесена със страхопочитание. Тези черти на майката са толкова ярко описани, че за нас остава все пак недообяснено защо толкова много са я обичали при този неин капризен, властен и безцеремонен характер.

Докато към учениците търпението и щедростта ѝ са безкрайни, към собствените си деца тя се държи зловещо зле. Към момчето – защото вижда в него въплъщение на тираничните индийски мъже по принцип. Към момичето – не е много ясно защо. Може би защото вижда в нея себе си?

"Днес обаче съм благодарна за мрака, който тя ми дари. Научих се да не се разделям с него, да го картографирам, да проучвам нюансите му, да го наблюдавам внимателно, докато не ми издаде тайните си. Оказа се, че това също е път към свободата."

Арундати Рой се разделя с майка си, когато става студентка, и двете не се виждат близо десетилетие. До края връзката им е все така мъчителна, прекъсва и се подновява. Дъщерята не спира да търси одобрение и признание, но почти никога не ги получава. Тя се стреми да избяга от тази отровна семейна среда, в същото време копнее за нея. Топлите отношения я напрягат, тя се чувства у дома си само там, където опасността се усеща във въздуха. Мери Рой си остава и вдъхновителка, и мъчителка. 

"Бдеше над мен като нелюбвеобилен железен ангел. Металическото свистене на железните ѝ криле ме караше да избирам големите битки, не малките."

Нестандартна, необикновена и непредвидима, Арундати Рой си проправя път, като разбива стереотипите и понася храбро всички последствия от това. В Индия да си свободомислещ човек и при това да си жена, може да бъде опасно за живота. Дори когато  получава наградата "Букър" и става много богата и световно известна, това я прави само по-уязвима, защото е видима за всички, а, също като майка си, не спира да влиза в битки на страната на слабите. Тя отказва да си затваря очите за "преднамереното, съзнателно изградено аморално невежество на повечето индийци" и лесно си спечелва врагове. И истински приятели също.

"Моят пристан и моята буря" е смело откровена и лична книга. Тя разказва за живота, умирането и смъртта на любим близък; написана е като своеобразна автотерапия, обяснение в любов и прощаване. Мащабна и неегоистична, открита към света и ангажирана с катастрофите и на другите, и на обществото. След прочита ѝ читателят е изпълнен с вдъхновение и чувство за красота. Арундати Рой се сдобрява с мрака и ни показва как се прави това. "Ние или приютяваме всичките си призраци, както правя аз, или ги пропъждаме, както прави брат ми. Човек не се пазари с призраци."