Проф. Александър Кьосев: Четенето губи ролята си на първенстваща културна ценност

• Хората, четящи няколко пъти седмично нямат качествен критерий и не разграничават високата от популярната литература
• Авторите на популярна литература са умели, знаят какво и как въздейства на читателите и прилагат микс от техники и маркетинг
• Към великите писатели прибягват хора, които са решили да се самообразоват и да положат собствени усилия за развитието си
• Бягството в популярната литература и настъпващият популизъм в политическия живот имат своите сходства
• Издателите се опитват да балансират между собствения си вкус и модерното

Това са част от акцентите в интервюто на Mediapool с културолога проф. Александър Кьосев за промените в читателските практики в България и функцията на четенето. Проф. Александър Кьосев е дългогодишен преподавател по история на модерната култура в СУ "Св. Климент Охридски". Преподавал е в Гьотингенския университет, специализирал е в Чехия, Великобритания, Франция, Унгария. Автор е на различни статии и книги върху история на културата и литературата. Проф. Кьосев е и дългогодишен директор на Културния център на Софийския университет "Св. Климент Охрдиски" (2009-2025 г.). Той е и научен ръководител на мащабното проучване "Читателски практики в България 2006-2022 г.", организирано по инициатива на Асоциация "Българска книга" и "Алфа Рисърч".

Проф. Кьосев, вие бяхте ръководител на мащабно изследване за читателските практики в България. Какво показва то? Какво четат хората днес?

На първо място, трябва да обясним какво значи четене. Ние работихме с широкото понятие, тоест четенето за нас е всичко, което по някакъв начин е разчитане на печатен текст, независимо дали е реклама, роман, философско съчинение, или пост във Facebook.

Занимаваме се с това, защото повече от няколко века след читателската революция от XVIII век, когато равнището на грамотност в Западна Европа рязко скача, четенето е най-важната културна техника на модерната епоха, както в неолита е било паленето на огън.

Оттогава насам то се превръща в елементарната социална компетентност. За да можеш да направиш успешен кариерен път в живота, трябва да можеш да четеш, да пишеш и да смяташ. Всеки успех в модерния живот е свързан с грамотността. С времето, особено през XIX и XX век, това става все по-задължително изискване и цялата професионална компетентност, която се е предавала по други, устни канали, започва да се предава и чрез учебници, книги, таблици, чертежи, словесни инструкции и други. Така се създава една цяла нова култура с базови компетентност-грамотностни, които са толкова ключови, че без тях си загубен. Да си неграмотен в тази епоха е стигма. Повишаването на грамотността е политика на абсолютно всяка модерна държава, независимо дали е социалдемократическа, капиталистическа, или комунистическа. Да можеш да смяташ, да четеш и пишеш се превръща в неизбежно условие, без което се изпада и от обществената, и от професионалната йерархия.

Още по темата

Публикациите в социалните мрежи са най-разпространеното четиво в България

19 март 2025 07:20

Случи се така, че в последните десетилетия тази неизбежност постепенно престана да бъде толкова задължителна. Специално четенето на печатен носител е загубило своята роля на първенстваща културна техника в късната модерна епоха, в която живеем. Други компетентности започват да я заместват, по-добре или по-зле. Ако тя вече не е до голяма степен заместена.

В изследването се ангажираме именно с този проблем. Първо, установяваме какво е нивото на читателските практики в България на традиционни носители, после опитваме да се вгледаме как печатната култура преминава в дигитална култура и разглеждаме неочакваните хибриди, които се получават.

Вече има нови четива и нов начин на четене, ако това въобще може да бъде наречено четене в стария смисъл на думата. Дигиталната революция, която пренастройва света по нов начин, от една страна, въвежда като основни двоичните кодове за програмиране, а след тях и огромен брой други програмни езици и съответно изтласква старото четене при настъплението на една нова култура, едновременно дигитална и визуална.

В този контекст изследването на читателските практики в България обхвана 16-годишен период (2006-2022 г.), в който ние се питахме какво става с българските читатели. Изследването има шест вълни и проследява какво се случва с броя на прочетените книги, броя на прочетените за определено време страници, броя на минутите за четене и мястото на четенето в структурата на свободното време. Правим опит да проследим и начините на четене и читателските стилове.

Оказва се, че корабът потъва бавно. Моят следговор в книгата е озаглавен "Айсбергът, който потъва, айсбергът, който изплува", защото обществото няма как да търпи отсъствие на фундаментални компетентности. Въпреки това, старият тип четене е маргинализиран.

От гледна точка на класическото четене на печатен носител статистиката показва, че 33% от българското население въобще не чете по този начин, а може и въобще не чете на какъвто и да било носител. Това са стабилни нечитатели, които през годините  гравитират около 1/3 от българското население. Заедно с това има категория хора, които четат, но много рядко, т.е би могло да се твърди, че практически близо половината българи се социализират някак си, като минават без ключовата компетентност на четенето.

Сред активните читатели, които са около 10-13%, се случва друго. Активни наричаме тези, които четат няколко пъти седмично, а четящите всеки ден са още по-малко. Повечето от тях не правят разлика между качествената художествена или интелектуална литература, качествената професионална литература и всякакви розови романи, кримки и различни жанрове за развлечение. Те са активни читатели, но популярни консуматори - нямат собствен качествен критерий и четат, каквото им попадне.

На какво обаче се дължи това? Тази тенденция е все по-видима - високата литература отстъпва мястото си на популярната.

Това е много сложен въпрос и е по-скоро културно-исторически. Най-общо казано, нашата висока култура, каноните на изкуството или великите класици се появяват в ранното ново време, когато ренесансовата християнска литература започва да боготвори не само християнски автори, но и "древните", т.е. това, което днес са старогръцките и римски класици. Така се създава постепенно един светски канон от велики творци, които всеки образован човек трябва да е чел.

Той има сложна образователна история и при прехода към зряло, модерно капиталистическо общество бива монополизиран от новата буржоазна образователна система и масовизиран с идеи на Просвещението - великите постижения на човечеството са духовни блага, които трябва да бъдат дадени на всички образовани, на масите, за да могат и те да се развиват. По това време четенето освен средство за професионална кариера е и път към Bildung - немската дума, обединяваща значенията на образование, култура и саморазвитие.

Още по темата

Научната литература е втората най-издавана в България, но и с най-малък тираж

18 септември 2025 13:41

По-късно, при бумът на масовото консуматорско общество след Втората световна война, се оказва, че пазарът е достатъчно силен стимул за развитие на пазарното поведение на масите, доколкото те четат. Постепенно изчезва нуждата от въпросния канон, освен ако някой не е решил да се самообразова и да положи собствени морални усилия за собственото си развитие (а освен това класическият канон бива обвинен от анти-кололниалните движения, които избухват тогава, в това, че е проводник на европоцентризъм и колонизаторска идеология и той започва да губи несъмнения си престиж).

Ако читателят е просто консуматор, тогава той лесно попада в това, което популярната литература предлага – забавлението. Моментът на духовно саморазвитие чрез общуването с "Великите мъртви" започва да отпада, "класик" за мнозина става синоним на мъртъв писател, който никой не чете.

Паралелно нивото на популярната литература се приближава до това на високата – сред популярните писатели, които заимстват техники от големите писатели, има отлични занаятчии, повтарящи успешните модели, без да се стараят да откриват нови духовни полета и да развиват своя читател. Той вече е консуматор на забавления и изгражда своя жизнен стил и идентичност чрез тях. Така че тези писатели могат да бъдат много сръчни, да пишат добре, дори отлично – те знаят кое въздейства на публиката и утвърждават успешен микс между ефикасни стилове и маркетинг стратегии.

Пред тази конкуренция тези, които пишат сериозна литература, трябва да стават все по-рискови и експериментални. Така все повече се отдалечават от масовия вкус и правят все по-трудно разбираеми за масовата публика авангардни произведения. Изолират се в писане, което е сложно и много провокативно, за да ги разбереш са нужни години образование и усилия, а постепенно това ги изхвърля от пазара.

С тези процеси се променя социологията на културния живот и изведнъж да четеш подобна преди "висока", а сега "нишова" литература вече не е част от общата необходима образованост, а се превръща в частно и донякъде снобско занимание. Образованието в доста страни се мъчи да компенсира това чрез продължаващо четене на велики писатели, но това все повече започва да прилича на плуване срещу течението. Обръщам внимание, че това е обективен процес, виновни няма. Това е вековен процес, който не може да бъде напълно управляван от човека, бил той и министър на образованието.

Как този процес се възприема в днешно време? За културна свобода ли говорим или ерозия на литературния вкус?

Процесите в областта на литературата и в областта на демокрацията са паралелни. Бягство от свободата, както казва Ерих Фром, има както в областта на литературния вкус, така и в областта на популярния вот – и в двата случая това е отказ от усилието, което трябва да направиш, за да разбираш сложни неща – текстове или политически процеси. Хората рядко правят усилия, те не избират нещо сложно и претенциозно в техните очи, предпочитат да избират онова, което им е познато и сигурно, което ги "разтоварва", а не ги развива. Те не избират по рационални художествени или политически причини, а защото следват консумативния си навик или защото имат привична идентификация с определена политическа сила.

Настъпващият популизъм и това отдръпване в популярната литература имат нещо общо. Той е свързан с омраза към предишните елити – политически и културни, и с търсене на прости отговори на сложни въпроси.

Къде би могла да се търси отговорността за всичко това?

Преди малко казах - описвам процес, който трае десетилетия, ако не и столетия, рядко има някаква локализирана отговорност. Все пак при конкретните случаи със сигурност издателствата, образователната система, учителите, родителите, а и самите индивиди носят такава. Но как човек, който се е върнал смазан от работа, би намерил време да чете "Одисей" на Джойс? Това занимание е духовен лукс, трябва да имаш специални свободни часове, в които да можеш да се отдадеш на подобна дълбока литература. А днес времето е ускоряващо се, то е разграфено така, че подобни свободни часове са рядкост, защото всеки е част от един всеобщ забързан и клипов, непрекъснат ритъм.

Споменавайки издателствата, какво влияние имат те? Подобно на индивида и те всъщност имат избор на какво да залагат.

Аз мога да коментирам този въпрос единствено като външен наблюдател, но издаването на книги е преди всичко бизнес и едва след това и само понякога може да бъде и просвещенска дейност и будителство. Българските издатели твърдят, че съчетават и двете роли и понякога наистина го правят или поне полагат усилия. Те очевидно имат своите комерсиални интереси, но когато стане дума за това, често изтъкват напред своята будителска мисия. Само че тя винаги прави компромиси по отношение на пазарните характеристики на книгата.

Още по темата

Много книги, малки тиражи и спад на читатели. Странните цифри между кориците

13 май 2026 08:45

През 90-те, а и в началото на века, имаше издателства, които издаваха много популярна литература, най-вече западни бестселъри, които се харчеха добре и с печалбата им понякога финансираха по една-две книги, които са различни и са направили силно впечатление на някой редактор. Впоследствие се появиха и родни и чужди програми, които подпомагат издаването на подобни книги, често става дума за политика на определена национална държава, която поддържа книжовното си наследство. Но подобно финансиране не е пазарно, то е от проект за проект, за всяка следваща качествена книга, която ще остане бутикова, можеш и да не намериш пари.

С времето самите издателства, които в началото на прехода бяха много, започнаха сериозно да се конкурират, появиха се по-големи такива. Те имат по-големи инвестиционни възможности, следят пазари, награди, могат да купуват авторски права. Така започна да се връща и издателският професионализъм, който беше почти изчезнал, но сега той вече е съчетан и с неизбежен маркетингов дух и със издателски пиар-специалисти, които знаят какво правят.

Такива сериозни издателите твърдят, че в момента големи писатели, дори фигури от ранга Георги Господинов и Милен Русков, не могат да съществуват без техния маркетинг. Тоест според тях едва ли не вече издателят прави писателя, а не само неговият талант. Но това означава, че издателите, от една страна, се ръководят от собствените си вкусове, а от друга страна се ръководят от това, което е модно в момента, нашумели имена, бестселъри.

По този начин заглавията растат, но това не се отнася за тиражите – сложните и качествени четива все така трудно достигат до масовия читател, чийто читателски компетентности закърняват. На практика издателите са принудени да извършват двойно повече работа, за да имат печалбата, която са имали преди.

Числата са много парадоксални. Вече се издават повече книги, но с малки тиражи. Същевременно броят на читателите намалява. На какво се дължи това? Различията в читателския вкус или има друга тенденция?

Литературните пазари се разделят на масови продукции, които са предимно за печалба, и издаването на звезди, които правят невероятни тиражи и могат да спечелят читатели по целия свят. Ние преживяхме това с Георги Господинов, който пише литература, която се продава в целия свят, но дори той все още не може да бъде определен като масов бестселър.

Освен че на издателствата им се налага да са и маркетолози, през последните години расте и броят на самоиздаващите се автори.

Ние живеем в епоха, в която писателите съвсем скоро ще станат повече от читателите. Всеки, който е решил, че иска да изрази себе си, намира начини да го направи и да се издаде или самоиздаде, независимо от това, че често това, което е написал, няма никаква стойност. Има все повече хора, които смятат, че могат да пишат без да четат.

Сякаш литературните стожери изчезват - няма доверие към издателствата, редакторите и литературните критици. Как това променя литературата?

Живеем в едно дигитално балониране. Хората, читателите включително, съществуват в своя балон. Ставаш вайръл в него и смяташ, че това е достатъчно.

Но ние не говорихме за това, че новата дигитална епоха открива възможности и техники за четене, които са много различни. Тя, от една страна, ограничава предишния набор възможности на четенето като възможността за съсредоточаване, проникване в тайните на текста, дълбочини и смислови нюанси. От друга страна, позволява на новите дигитални поколения, които са много по-гъвкави и далеч по-мулти-канални и интерактиви, от аналоговите печатни хора, да четат изключително бързо и да възприемат различни четива и фрагменти от различни канали за информация, включително несловесна - визуална, музикална, в математически вид.

В момента тази миксове, които разкъсват границите на предишните творби и текстови цялости, и създават нов тип хибридна читателска компетентност, са все още е начално състояние. Но вероятно ще започнат да произвежда своите интересни синтези – включително нови дигитални творби. Защото когато Гунтенберг е създал печатната преса в среда на XV век, едва ли е подозирал, че след век и половина ще има такива гиганти като Шекспир и Сервантес. Сега вероятно промените ще бъдат по-бързи и вероятно ще има нови, изключително успешни и неподозирани синтези. Тази бърза многоканалност, синестезията и връзката между слово, звук и образ и това гъвкаво превключване при четенето е ограничение за старите стилове на съсредоточено и дълбоко четене, но е и своеобразен нов шанс.

Аз обаче, в лично качество, тъгувам за пасивността на четенето, когато читателят позволяваше, както казва един теоретик, на един чужд "Аз" да влезе в неговото съзнание и да го завладее за известно време. Тогава човекът четеше "Великите" и доброволно им се подчиняваше: вид йерархична културна власт. Но и безвластието не винаги е добро.

Слушайки Ви, се замислих за аудиокнигите, в които може да се открият част от споменатите от вас връзки. Освен това много хора прибягват към тях в забързаното всекидневие. Каква обаче е основната разлика между класическото четене и слушането на аудиокнниги?

Да започнем с нещо друго – с това каква е разликата между филмирането на една книга и прочитането на книга. Най-просто казано, при филмирането на една книга въображението принадлежи на режисьора, оператора, и екипа, който прави филма. Те създават мизансцена, кадрирането, перспективите на камерата. Те оживяват историята и я превръщат в нещо, което е визуална реалност. Когато човек чете, тези неща трябва да си ги набавя сам, със собствени сили. Неговото въображение трябва да работи. Визуалната култура подмени личното въображение с изключително сложно разработено визуално експертно въображение, направено от големи специалисти. И Холивуд е най-типичният пример за това.

Никой не може да си представи със свои сили визуалните ефекти, които Холивуд може да произведе: те са произведени, за да бъдат смайващи, непосилни за индивидуално въобразяване. Експертното тяло на Холивуд, цяла гигантска машина за визуализации е значително по-мощно от всяка индивидуална фантазия. Но това е друг начин да се каже, че индивидуалната фантазия не се развива. Тя минава в подчинено състояние и очаква да бъде зашеметена отвън, с различни трикове и сензационна красота. Деградацията на публиката (търсенето) пък обратно води до деградиране и на визуалното предлагане, на визуалния език на Холивуд, който се свежда до това, което се търси - инфантилни сюжети и слаба драматургия, която разчита само на сложни, почти невероятни визуални ефекти, генерирани от машини и от огромни екипи.

Аудиокнигата е някъде по средата. В нея трябва да чуеш словото ѝ и да си го представиш със собствената си фантазия, да оживиш във въображението си това, което се е случило в романа и което чете актьорът. Този, който чете (ако не е случайно AI), проиграва произведението, подобно на музикант, изпълняващ партитура – той използва своите инструменти като интонацията, тембър на гласа, паузи, акценти и стил и начин на прочитане. Слушателят е зависим от това – той обръща внимание, че се случва нещо важно в книга, когато гласът на актьора му покаже, че ще се случи нещо важно. Т.е. индивидуалните възможности за четене отново закърняват, защото друг извършва дейността, изпълнението на партитурата, вместо теб. Твоите способности за "свирене", т.е. за дълбоко и интерпретативно четене отслабват, когато друг чете вместо теб. Но все пак тук закърняването е много по-слабо. Затова аз поддържам слушането на аудиокниги там, където четенето не е възможно – например в колата, докато шофираш.