Проф. Александър Петров: Българи, не ни отлъчвайте!

Препечатваме цялото отворено писмо на Александър Петров, който е професор по психология в университета в Охайо. По повод приетите ограничения за гласуването в чужбина и отхвърлянето на ветото на президента той се обръща директно към българските граждани.

 

Скъпи сънародници,

След ветото на президента Плевнелиев върху ограничителните текстове за гласуването на българите в чужбина, някои политици си позволяват да твърдят, че протестиращите българи, живеещи зад граница, са "шепа кресльовци", на които е платено да обслужват нечии лични амбиции. Пише ви един от тези протестиращи българи. Изслушайте ме и преценете сами какви са мотивите ми да участвам в обществения живот в България. Целта на това отворено писмо е да сложи човешко лице на "кресльовците" и да ви даде конкретен пример за какви хора всъщност става дума.

Казвам се Александър Петров, живея в САЩ и имам двойно гражданство. На парламентарните избори през 2014 г. бях председател на Секционна избирателна комисия (СИК) в град Колъмбъс, столица на щат Охайо. Най-отговорно заявявам, че не съм получил нито лев за участието ми в изборния процес. Целият ми хонорар като председател на СИК, който по закон не можех да откажа да получа, бе дарен на българското училище "Св. св. Кирил и Методий" в нашия град. Всички членове на нашата СИК без изключение дариха хонорарите си на същото училище, което функционира изцяло на доброволни начала и не получава никаква финансова помощ от държавата.

Пиша ви единствено от свое име, от името на предците ми, проливали кръв за свободата на България по фронтове и лагери, и от името на детето ми. Не представлявам никаква политическа организация и нямам политически амбиции. Предполагам обаче, че възгледите, изложени по-долу, се споделят от хиляди родолюбиви българи, живеещи извън териториалните граници на България.

Въпросът за правото на глас на българите в чужбина е кристално ясен от юридическа гледна точка. Съгласно чл. 26 (1) от конституцията, "Гражданите на Република България, където и да се намират, имат всички права и задължения по тази Конституция." Ако наскоро гласуваните промени в Изборния кодекс (ИК) влязат в сила, аз, както и хиляди българи по света, ще трябва да пътувам със самолет, за да упражня конституционното си право на глас. Призовавам ви да сравните това с вашия достъп до избирателна секция и да прецените дали такава уредба не противоречи на принципа, че "всички граждани са равни пред закона" (чл. 6). Като се има предвид, че "Конституцията е върховен закон и другите закони не могат да ѝ противоречат" (чл. 5), решението на президента Плевнелиев първо да наложи вето и след това да сезира Конституционния съд е абсолютно правилно и обосновано.

В случая законодателната власт нарушава конституцията и съгласно принципа за взаимен контрол, изпълнителната и съдебната власти трябва да се намесят. Изказванията на депутати в подкрепа на дискриминационните изменения на ИК са нищо повече от упражнения по казуистика. За всеки справедлив и мислещ човек, юридическият аспект е ясен. Призовавам Конституционния съд да изпълни ролята си на гарант на правата на гражданите и да отмени дискриминационните текстове в ИК.

Проблемът обаче е, че тези дискриминационни мерки изглежда се ползват с подкрепата на широки слоеве от българското общество. Често може да се чуе тезата, че не е редно хора, които живеят извън страната и плащат данъци и осигуровки в друга държава, да имат глас в управлението на България. Тези настроения не са от юридическо естество и на тях не може да се даде ефективен отговор с цитати от конституцията. Моят отговор по-долу е на две равнища: психологическо и гражданско.

"Кой съм аз?"

Психологически, за мен и за хората в моето положение, участието в обществения живот в България е обвързан с личностната ни идентичност. Ако трябва да отговоря с няколко думи на въпроса "Кой съм аз?", една от думите ще бъде "българин". Традицията в нашия род е да се служи на отечеството без да се очаква нищо в замяна. Аз взимам пример от дядо ми Симеон, ветеран от войните, запазил достойнството и родолюбието си през десетилетия на репресии от комунистическия режим. Въпреки всичко, което беше изстрадал в България от слугите на чужда държава, той държеше портрети на Ботев и Левски в стаята си и ме учеше да чета на шестгодишна възраст с "Епопея на забравените". Помня много от стихотворенията и до ден днешен. Помня също и историите за прадядо ми Петър, хайдутин, член на Легията на Раковски, за чичо ми Стоян, доброволец в Балканската война, загинал на фронта. Така че аз много добре зная кой съм и защо гласувам на всички избори.

Аз съм горд българин, син на юнашко племе, който ще милее за отечеството до смъртта си и ще завещае тази любов на потомството си. Къде живея и къде плащам данъци няма абсолютно никакво значение. Още по-малко значение имат противоконституционните действия на стотина депутати, водени от желание да се задържат на власт за още няколко месеца. Има обаче значение какво мисли мнозинството от българите, защото какво е България без българите? Така че се обръщам към вас, скъпи сънародници, и ви питам:

Наистина ли вярвате, с ръка на сърцето, че не е редно хора като мен да имат глас в управлението на държавата ни? Сравнете ме с мърморковците по кръчмите из България и преценете дали ще е толкова недопустимо да ми позволите и аз да прибавя гласа си към техния.

Правото на глас е основно гражданско право и в крайна сметка въпросът кой е "редно" да гласува се свежда до въпроса как се дефинира гражданството. Този въпрос е много по-сложен, отколкото обикновено се предполага. Даден човек е български гражданин до степента, в която отговаря на следните критерии:

1. Притежава български паспорт,

2. Живее на територията на Република България (“уседналост”),

3. Има родители българи,

4. Знае български като роден език и го ползва в ежедневието си,

5. Споделя българските културни ценности, запознат е с българската история, литература и т.н.

6. Самоопределя се като българин,

7. Православен християнин или, в случай че не е религиозен, потомък на православни християни,

8. Желае да участва в обществения живот и е в течение на актуалните събития в България,

9. Допринася за икономическото благополучие на България като работи и плаща данъци, но също така и под други форми,

10. Обвързва личното си благоденствие със състоянието на българското общество и държава.

Логическа грешка е да се изтъква който и да било изолиран критерий от горния списък като необходимо и/или достатъчно условие за гражданство. Вместо това, гражданството се дефинира въз основа на родово сходство (family resemblance) по отношение на всичките десет критерия. Повечето българи отговарят на повечето критерии, но нито един отделен критерий не е решаващ. В конкретния случай аз и хората като мен отговаряме на девет от десетте критерия – всичко освен уседналостта. Много хора, които живеят на територията на РБ, не отговарят на един или повече от другите критерии.

Например, някои избиратели са функционално неграмотни (№5), други открито проклинат, че са се родили в България (№6), други съзнателно отказват да се "занимават с политика" (№8). Това ги прави по-малко граждани по смисъла на горната дефиниция, но тъй като отговарят на повечето от останалите критерии, те са достатъчно принадлежни към българския народ, за да се ползват с пълни граждански права. На аналогично основание ние – българите, живеещи извън ЕС – настояваме да имаме възможност да гласуваме без да се налага да пътуваме със самолет.

В отговор на еснафското възражение за данъците и осигуровките, позволете ми накратко да обясня как точно отговарям на последните два критерия. По отношение на приноса ми към благополучието на България (№9) аз, както и повечето българи, живеещи в чужбина, подпомагам финансово роднините си в България. Освен това пътуваме до България почти всяко лято, като при всяко посещение вливаме хиляди долари в българската икономика. За мен лично това включва плащане на данъци за един скромен апартамент в София, както и преки дарения към различни благотворителни и обществени организации. Ако предположим хипотетично, че живеех в България на 1000 лв. заплата и плащах данъци и осигуровки на тази база, моят годишен принос към българските финанси би бил много по-малък в парично изражение.

Повярвайте ми, за вас, живеещите в България, е финансово по-изгодно аз да пласирам труда си на международния пазар, след което да харча част от спечелените долари в София и по Черноморието. Нещо повече, приносът на хората в моето положение към България не е само материален. Наличието на българско училища в Охайо, например, е културна ценност, която не се измерва в пари. Също така ние, българите по света, сме научили десетки хиляди чужденци де е България, насърчили сме много от тях да я посетят като туристи, като участници в научни конференции на българска земя, да инвестират в български предприятия и т.н. Отново ви призовавам: Сравнете нашия скромен принос с този на мърморковците на родна почва и преценете дали ще е толкова несправедливо, ако ни позволите да прибавим гласовете си към техните.

Потърпевш

Що се отнася до последния критерий (№10), аз също съм потърпевш от нерадостното състояние на държавата ни. Вярно, не колкото вас в епицентъра на събитията, но достатъчно, за да съм пряко заинтересуван да се боря за промяна към по-добро. Да оставим настрана, че съм съпричастен със затрудненията на роднините ми в София. По-важното в случая е, че ми омръзна да чета статистики, че България е все на опашката на ЕС. Неприятно ми е да гледам как "свестните у нас считат за луди, глупецът вредом всеки почита". Пак повтарям, милея за България и искам да помагам. Затова и настоявам да не ми бъде отнето правото да гласувам.

Някои читатели вероятно биха възразили, че със съзнателния акт на напускане на България аз и хората като мен сме изоставили родината си и заедно с това и правото си на пълноценно участие в обществения живот. Вярно е, има такива хора – не само извън територията на РБ, но и на нея. Те така или иначе не гласуват, така че изключват сами себе си. Обаче ние, които искаме да гласуваме, които организираме избирателни секции по домовете си, ние не сме такива хора. Не сме загърбили родината си, продължаваме да сме съпричастни и във века на телекомуникациите няма никаква причина да не можем да участваме пълноценно.

Единствената пречка е нежеланието на собствените ни сънародници да ни приемат като неразделна част от нацията. Не го правете! Не ни отлъчвайте, моля ви! Правете разлика между тези, които напускат България без да поглеждат назад, и тези, които до гроб ще си останем българи. Ние сме част от решението, не част от проблема.

За гласуващите в Турция

Анализът ми няма да е пълен, ако подмине трънливия въпрос за изборните нарушения в секциите в Република Турция. Осъзнавам, че част от гласувалите там отговарят само на един от горните десет критерия – единствената им връзка със страната ни е формалното притежание на български паспорт. Осъзнавам също, че партията-октопод ДПС е проклятие за България. Това са сериозни проблеми, за които не се наемам тук да предлагам решение.

Обаче убедено твърдя, че идеята на тарикатите-законотворци не е добро решение. По същество, замисълът на измененията в ИК е да се използва териториалния критерий като заместител на критериите с номера 3 до 10 в горния списък. Това не е добро решение по три причини: вътрешно противоречие, тактическа грешка и стратегическа грешка. Първо, обвързването на правото да се гласува с днешната територия на България подкопава претенциите на самопровъзгласилите се "патриоти" (всъщност националисти), че "РБ има сухопътни граници само със себе си".

Второ, по официални данни на ЦИК от 2014 г., гласовете от Турция намаляват в сравнение с предишни избори, докато тези от Северна Америка и Австралия се увеличават с около 50%. С оглед на тези тенденции и на неизбежните автобусни "екскурзии" в изборния ден, може да се окаже, че новият ИК ще ограничи не гласовете, които депутатите се надяват да ограничат.

Тактическа грешка. Най-опасна обаче е стратегическата грешка. Изборните нарушения в Република Турция се коренят в дискриминационната политика на българската държава по време на така наречения "възродителен процес". Днес сме свидетели на опит да се прикрият горчивите плодове на един дискриминацоннен акт посредством нов дискриминационен акт. Историята учи, че подобни опити не водят до нищо добро. Стига дискриминация!

Не ни отлъчвайте!

Ние, българите в Северна Америка, също сме малцинство, макар и от по-друго естество в сравнение с етнически и религиозно обособените български турци. Промените в ИК са еднакво дискриминационни спрямо всички нас. Дори и ако наистина мнозинството от избирателите на територията на България подкрепят тези промени, това не ги прави справедливи. Има въпроси, които не се решават по вишегласие. Политическата теория още от античността предупреждава за опасността от тирания на мнозинството. Точно затова трябва да има Конституционен съд, който да контролира законодателната власт и референдумите. Обаче би било много по-добре за всички, ако самото мнозинство прозре, че дискриминацията води до задънена улица.

Затова се обръщам към вас, скъпи сънародници от мнозинството. Не ни отлъчвайте! Един от проблемите на нашето общество е трагичният недостиг на солидарност. Сега не е време да се делим на крилца и перца. Нали помним завета на Апостола: "За отечеството работим… Да се поправим и все (за)едно да вървим, ако ще бъдем хора."