Протестите в Ирак и безразличието на Запада

Протестите в Ирак и безразличието на Запада

Решимостта на Иран да подкрепи непопулярното иракско правителство не вещае нищо добро за демокрацията в Близкия изток.

Иранските лидери казват, че не се стремят да претворят Персийската империя в днешния Близък изток. За разлика от САЩ, казват те, Иран не е империалистическа сила. Не така обаче изглеждат нещата за мнозина в Ливан, където тесните финансови и военни връзки на Иран с водещата в страната шиитска политическа организация Хизбула миналата седмица стана обект на гневни антиправителствени улични протести.

Благата представа за Иран като добронамерен помагащ съсед трудно се съчетава с подкрепата му за бунта на хусите в Йемен, където загиналите в бушуващата от четири години война са вече 100 000. Този конфликт изглежда като класически битка чрез проксита между две външни сили (шиитски Иран и сунитска Саудитска Арабия), всяка от които се бори за регионално господство.

Широкото влияние на Корпуса на гвардейците на Ислямската революция сред иранската твърдолинейна религиозна върхушка и близките му връзки с върховния водач аятолах Али Хаменей са ключов фактор за това, което умерените с тревога разглеждат като опасна политика на геополитическо надскачане на възможностите. Най-видният сред "ястребите" е командващият силите "Кудс" в Корпуса на гвардейците на ислямската революция генерал-майор Касем Солеймани.

Така че може би не е изненадващо, че Солеймани се появи в Ирак миналата седмица, докато масови демонстрации в Багдад и други, главно шиитски градове, заплашваха да свалят правителството. Иракският премиер Адел Абдел Махди дължи поста си на Иран, превърнал се в най-влиятелен фактор след изтеглянето на голямата част от американските сили през 2011 г. Ирак е още една непровинция на иранската неимперия и Солеймани не възнамеряваше да пропусне тази възможност.

Официалното обяснение за присъствието му беше безобидно. "Сигурността /на Ирак/ е важна за нас, ние сме им помагали и преди. Командващият силите ни "Кудс" посещава редовно Ирак и други страни в района, особено когато съюзниците ни се обръщат към нас за помощ", посочи анонимен ирански представител. На практика Солеймани се намеси, за да прекрати конфронтацията след заплахи от страна на ключови шиитски водачи да изоставят Абдел Махди.

Успехът на Солеймани в изглаждането на споровете (изгледите за принудителна оставка на премиера изглежда се отдалечиха) не вещае нищо добро за Ирак. В петък, два дни след намесата му, в Багдад се състояха най-големите антиправителствени протести досега. Протестиращите настояват за прочистване из основи на иракския управляващ елит независимо от верската и етническата принадлежност и да бъде лишен Иран от възможността да дърпа конците.

Това безпрецедентно за времето след Саддам предизвикателство към установения ред не е просто някакъв проблем за Техеран. Това е екзистенциален проблем за крехката тристранна демократична система за подялба на властта в Ирак, скалъпена след инвазията през 2003 г. Иракските ръководители твърде дълго не съумяват да удовлетворят основни нужди на хората като осигуряването на чиста вода и електричество. Младите хора в Ирак нямат възможности за реализация и работа. Политиците, били те сунити, шиити или кюрди, масово са смятани за корумпирани и некомпетентни.

В страна, която е вторият по-големина производител на петрол в ОПЕК и на чиято територия се намират 12 процента от световните петролни залежи, подобни трайни провали изглеждат особено трудни за оправдание. От друга страна, Ирак все още се съвзема от травмиращата американска окупация и от борбата на живот и смърт срещу групировката "Ислямска държава".

Мнозина в САЩ (и Великобритания) смятат иракската страница за затворена. Нещата обаче не са такива. Западните страни, които, подобно на съвременен Иран, действаха имперски и незаконно, за да наложат смяна на режима в Ирак, а впоследствие да контролират и управляват иракската политика, носят трайната отговорност да съдействат за гарантиране на неговата демократична неприкосновеност, свобода от джихадисткия терор и икономическа и социална жизнеспособност.

Тази отговорност се отнася на първо място до иракския народ, който гръмко настоява за ново начало. През последните дни бяха убити около 250 души, а хиляди други бяха ранени, понеже дръзнаха да настояват за обещаната им през 2003 г. свободна и справедлива демокрация. Ако подобна касапница беше настанала в Хонконг или Барселона, щеше да се вдигне оглушителен шум. Защо, след като твърдяхме, че сме толкова загрижени, сега не ни е грижа за Ирак?

По БТА

Споделяне

Още по темата

Още от Свят