Путин и новият стар световен ред

Даниел Смилов

Апетитът идва с яденето, увереността идва с успеха, властта има нужда да бъде демонстрирана. А най-добрата нейна демонстрация е чрез употребата на сила: в случая самолети и съвременни оръжейни системи. Всички тези поговорки и народни мъдрости са верни, както е вярно и напомнянето: „три пъти със стомна за вода и на третия път стомната се чупи“. А ако първият път беше в Грузия, вторият – в Украйна, третият очевидно е Сирия.

Операцията на Путин в Сирия има два вида цели. От една страна, тя представлява намеса на Русия в близкоизточния конфликт с претенцията да предложи по-добро негово решение. От друга страна, тази операция има сериозно символно и принципно значение – тя е образец на представата на Путин за нов и по-справедлив – или поне по-работещ – световен ред. И двата вида заявени цели трябва да бъдат внимателно разгледани.

Първото, което е необходимо да се каже обаче, е, че Путин продължава да изпреварва Запада със своите ходове и да го поставя пред свършени факти. Това е безспорен и реален нов тактически елемент в световната уредба, който – от Украйна насам – вкарва сериозна степен на непредвидимост в нея. Второто, което също е безспорно, е, че Путин е готов да поема рискове, които изглеждат неоправдани в конкретните ситуации. Потенциалната печалба за Русия от конфронтацията със Запада и в случая с Украйна, и в Сирия едва ли оправдават риска от евентуален провал, както и цената, която Русия ще плаща в по-дългосрочен план – военна, икономическа, дипломатическа и т.н. Ако това е така, логично е да се приеме, че и в двата случая по-важно за Путин е символното значение на тези операции, посланието, което той изпраща за „новия световен ред“ чрез тях. Но все пак, нека да вървим от по-конкретните цели към по-глобалните.

Кой е виновен и кой ще спаси Сирия?

Путиновата операция в Сирия се случва в изключително благоприятна за нея световна медийна среда. Това е така, защото стратегията на западните съюзници – най-вече САЩ – за справяне с кризата в Близкия изток в момента буксува. В по-оперативен план тази стратегия включва два елемента: подбор на местен партньор  (т.нар. „умерена опозиция“ на Асад) и сериозна военна помощ за него, която включва оръжие, обучение, както и военно-въздушна подкрепа. Стратегията буксува, защото местните партньори не са достатъчно ефективни и силни (а може би и лоялни), за да се наложат на цялата територия на Сирия: те успяха да се установят в определени анклави, което не спря разпространяването на Ислямска държава. Всъщност, основните им успехи напоследък бяха срещу силите на Асад, което постави под опасност териториите, където се намират руските бази. Това е и една от конкретните причини за намесата на Русия в конфликта. Като цяло обаче стратегията на Запада не доведе до деескалация на конфликта, намаляване на бежанския натиск, а още по-малко – до перспектива за трайно и стабилно негово решение.

На фона на тази ситуация Путин се опитва и до голяма степен успява да наложи две тези, които са само частично верни, но „хващат“ въображението на големи маси хора. Първо, според него, Западът е основният виновен за ситуацията в Сирия (въпреки дългогодишното насилие, упражнявано от Асад) и, второ, че този Запад не може да се справи без Русия. Вярното в тезите е по-скоро, че Западът не може просто да се оттегли и да каже „оправяйте се“, тъй като безспорно носи отговорности. Също така е вярно, че Русия има право да посочи решение и да участва в него, което не означава, че това решение непременно ще е работещо, да не говорим за спасително.

И наистина това, което виждаме дотук, е, че Русия просто репликира западната стратегия с малки модификации. Отново става дума за подбор на местен партньор – в руския случай това е Башар ал Асад, както и за логистична, оръжейна и военно-въздушна подкрепа за неговите войски. Тази стратегия страда от същите дефекти като западната. Местният партньор е и слаб, и компрометиран. Той не може да стане решение за една цялостна Сирия в бъдеще, защото вече – с действията си – е генерирал толкова омраза и съпротива, че тя би могла да се елиминира само с ново огромно насилие. А насилието най-вероятно ще роди още повече насилие и т.н. Разбира се, реалистично е Асад да бъде стабилизиран в неговите анклави (които включват руските бази) и неговият режим да бъде оставен начело на една етнически прочистена част от Сирия. Но е ясно, че това не е решение на проблема, а е по-скоро увековечаването му. Какво ще стане в другите части? Какво ще стане с Ислямска държава, която всички правилно описват като най-голямото зло? Създаването на тази остатъчна Сирия няма ли да е де факто легитимиране на Ислямска държава в другите територии (пък било то и малко редуцирани от кампанията на Путин-Асад)?

С две думи, Путиновата операция в Сирия поне засега не дава дългосрочни отговори на проблемите. Тя не включва възможност за масирана сухопътна офанзива срещу Ислямска държава – Русия заяви, че няма да участва в такава операция, а и Иран се отказа от нещо подобно. А дори и такава да бъде предвидена, не е ясно какво ще се случи, когато войските на намесващите се държави се оттеглят. Американският опит от Афганистан и Ирак показва, че след като си тръгнат войските, ситуацията бързо и драматично отново се влошава. Путин знае това, той помни и съветския опит в Афганистан, затова още в началото залага доста сериозни ограничения на руското участие. Но точно тези ограничения пък показват, че сирийската операция на Русия не може да предложи трайно и цялостно решение на конфликта, а по-скоро цели да защити специфични руски интереси: средиземноморската база, лоялния местен партньор Асад, както и възможността Русия да участва на масата за преговори в региона.

Всичко това не означава непременно, че намесата на Русия е обречена на неуспех или контрапродуктивна. Тя може да се окаже позитивна стъпка напред, ако доведе до консолидация на местни сили, които искат да формират светска република или поне република на умерен ислям, която да стане основа за трайно решение на конфликта в Сирия. Но това би означавало Русия постепенно да договори смяната на режима на Асад, включването в управлението на „умерената опозиция“, координирането на действията срещу Ислямска държава със западните партньори. Всичко това би могло да се случи, но поне засега изглежда малко вероятно.

Новият световен ред?

Като оставим настрана конкретната ситуация в Сирия, Путиновата глобална стратегия включва три „нови“ елемента, които се пропагандират с новата военна интервенция: нов баланс на силите, теория за легитимния суверенитет и забрана на „износа на демокрация“.

Нов баланс на силите?

Основна глобална теза на Путин е, че Русия е била „маргинализирана“ в световните отношения, към нея са се отнасяли „нечестно и несправедливо“ след 1989 г. и всичко това сега трябва да бъде „поправено“ чрез нов баланс. Тази теза обикновено се гарнира с очевидни твърдения от рода на това, че светът е „мултиполярен“. Като се орежат популярният жаргон и псевдонаучните претенции, от тези твърдения остава много малко вярно или нетривиално. Първо, никой не е упражнявал сила или заплаха от сила срещу Русия след Студената война. В нито един момент тя не е била подлагана на диктат като победена държава, от когото ѝ да било. Разпадът на Варшавския договор или на Съветския съюз си дойде по естествени вътрешни процеси, които до голяма степен изненадаха всички на Запад. Отделянето на републики от Съветския съюз стана – в крайна сметка – със съгласието на Русия: в случая с Украйна дори тя пое ангажимент да гарантира нейните граници. Ако Русия се е „оттеглила“ от Източна Европа, това е било резултат от нейна преценка. Косовската криза и разширяването на НАТО в Прибалтика бяха единствените по-сериозни точки на напрежение със Запада и частични изключения от този принцип.

Но като цяло ако Русия се е „оттеглила“ от определени сфери, това са били неин суверенен избор и нейнапреценка, че една евентуална конфронтация със Запада би била по-неизгодна за нея. В този смисъл, днес нямаме някакъв нов принцип на световния ред за „нов баланс“. Това, което имаме, е нова преценка на Путин, че конфронтация със Запада в случаи като Грузия, но особено Украйна и Сирия е вече изгоден за Русия. Че тя може да си позволи тази конфронтация, че това е цена, която си струва да се плати.

Какво печели Путин и Русия от тази нова преценка? Основната печалба е във вътрешно-политически план: популярността на Путин расте стремглаво. Рисковете са пък, че Русия всъщност не може да си позволи дългосрочно подобна конфронтация, която би имала негативен ефект върху икономиката ѝ. И наистина, с ниската цена на петрола и западните санкции сигналите са, че руската икономика – която е с големината на тази на Италия, да речем, – сериозно се задъхва. В този смисъл Путин безспорно ще инкасира краткосрочни дивиденти като популярност, но рискува да предизвика прекомерно натоварване на страната си. Това е драмата на всяка една империя – в един момент тя надскача възможностите си. В крайна сметка, претенциите за по-голямо влияние трябва да бъдат подплатени и със сериозен ресурс – въпросът е има ли го Русия, ако не мислим този ресурс само като самолети и оръжейни системи? Путин смята, че го има, но числата показват друго.

Нова теория за легитимен суверенитет?

В изказването си пред ООН Путин правилно настоя за зачитане на законните власти в една държава. Но в международното право има и друг принцип – при преврат всички страни имат суверенно право да признаят или не едно ново правителство. Без такъв принцип международното право ефективно не може да функционира – в крайна сметка, ако го нямаше, днес никой не трябваше да признава за легитимни всички руски и съветски правителства след революцията от 1917 г. Да вземем ситуацията в Египет или Сирия, да речем. Свален е диктатор или избухва гражданска война срещу него: трябва ли всички да подкрепят тези диктатори и да се опитат да ги върнат/задържат на власт? Това е въпрос на политическа преценка на отделните суверенни държави – едни могат да смятат, че това е разумното действие, други – че не е. Но да се твърди, че всички садлъжни да ги подкрепят, не следва нито от международното право, нито от политическия разум и морал. В този смисъл, ако това е новият Путинов принцип за „суверенитет“, то той е очевидно погрешен.

Нещо повече, Русия очевидно иска да каже, че докато новият режим в Украйна е нелегитимен (след „преврат“), Асад в Сирия е легитимен („преди напълно успешен преврат“). Алогичността на тези аргументи също е видима. В Украйна бяха проведени множество избори, които „санираха“ всяко съмнение за нелегитимност на управлението: добро или лошо, това е управлението на украинците и спор по това няма. Абсурдно е – и практически, и като принцип – да се твърди, че Янукович трябва да се върне, за да се възстанови „легитимната“ власт. Още по-абсурдно е да се настоява на легитимността на Асад, срещу когото воюва 2/3 от страната му и който не се свени да използва химическо оръжие срещу опонентите си.

И накрая, съществува съмнението, че теорията за „суверенитет“ на Путин е всъщност не универсална, а теория за изключителността на руския суверенитет. Това е така, защото тя не изключва възможността Москва да създава зони на „замразен конфликт“ на територията на суверенни държави, когато това е в неин интерес. Това се случва в Молдова, Грузия, Украйна, а сега може би и Сирия. Поддържането на такива зони едва ли е съвместимо с особен респект към чуждия суверенитет.

Като цяло, зад новата стратегия на Путин не стои ново кохерентно понятие за суверенитет или такова, което да може да твърди, че е с нещо по-добро от старото и познатото.

Забрана на „износ на демокрация“

Това е най-проблематичният елемент от „новата визия“ за международни отношения. По принцип, излъчването на управление е изключително правомощие на държавите и други държави не бива да се месят в този процес. От това следва, че чужди държави не могат да се месят в избори, да спонсорират партии, да водят кампании; да не говорим пък да се опитват да свалят правителства чрез преврати.

Но извън този кръг от пряка политическа намеса има много възможности за влияние, които не са забранени нито от международното право, нито от политическата логика. Първо, държавите могат да дават мнения и оценки за политически процеси в други държави. Това е особено валидно за политически субекти като ЕС, в които има споделяне на суверенни правомощия между равноправни партньори. На този принцип се крепят и мониторинговите процеси, и така нареченият Open Method of Coordination, който включва възможности за peer review (оценка от равнопоставените) и т.н. Но дори и извън ЕС, когато става дума за държави, които са партньори, или дори такива, които просто имат някакви отношения, редно и нормално е те да могат да заявяват позиция по процеси, които намират за тревожни или окуражителни в другата страна.

Второ, ако страните са поемали ангажименти да преследват заедно определени цели – като защита на правата на човека, демокрацията, правовата държава – те могат, а и трябва да дават възможност за проверка на изпълнението на тези ангажименти, както и да позволяват чужда подкрепа за местни организации, които работят за постигането на тези цели. На подобни принципи се крепи редът в Европа и той включва не само ЕС, но и Съвета на Европа, ОССЕ и редица други международни организации, чиято цел е да гарантират спазването на общи ангажименти и укрепването на местната подкрепа за тези ангажименти. Практически казано, това включва подкрепа и за неправителствения сектор, образователни програми, кампании за информиране и т.н. Путин отрича всичко това като обяви всички, финансирани по този път, за „чуждестранни агенти“. В крайна сметка, това просто ограничава демокрацията в страната и е друг начин за авторитарно окопаване.

Грешката в Путиновата глобална програма е, че тръгвайки от едно по принцип вярно твърдение – демокрацията не може да се налага със сила – той стига до идея за забрана на всеки опит за подпомагане на демократичните процеси в съвременния свят. Истината е, че демокрацията е привлекателна по много места по света и почти навсякъде изникват групи, които са готови да се борят за нея. Опитът с Ирак ясно показва, че просто налагането на демократичен ред със сила не работи – демократичните правила сами по себе си не са гаранция, че нещата ще се подобрят. Но от тази правилна поука Путин изглежда вади заключението, че всяка подкрепа – било то с вербална оценки, или материална помощ за обучение, организации и т.н. – по принцип трябва да бъде забранена. В контекста на Европа – която е пространство на споделен суверенитет – това, така или иначе, е абсурдно. Но е погрешно и за контекста извън ЕС, защото тази забрана може да създаде един международен интернационал на диктаторите; една презумпция в полза на установените диктатури, а дори и на такива, срещу които има сериозна вътрешна съпротива.

Този аргумент Путин проиграва и в Близкия изток: едва ли не всички трябва да повярват, че решението на конфликта е в укрепването на местните диктатори – от Асад до Саудитска Арабия. За мнозина обаче това решение всъщност е сърцевината на проблема.

В заключение, Путиновата кампания в Сирия повдига много локални и глобални проблеми. Докато в локален план от нея могат да бъдат извлечени позитиви, макар това да изглежда малко вероятно в момента, глобалните ѝ импликации са далеч по-проблематични. Просто казано, претенциите за „нов световен ред“ са преувеличени и не стъпват върху кохерентна понятийна система. Новият ред е добре познатият стар ред, в който един играч влиза с остър и опасен гамбит. Въпросът е дали дързостта и комбинативността му ще компенсират очевидната липса на материал, от която той страда. И тук идваме до ролята на Запада като опонент и партньор в тази глобална игра. Ако Западът не е координиран, не се ориентира правилно в ситуацията – като подцени или преувеличи потенциала на Путин – опортюнизмът на Русия може да доведе до моментни изгоди за нейния лидер. Но шахът, включително международният, е игра на строги логически правила, в която стратегии, неподплатени с достатъчен ресурс, в крайна сметка не водят до нищо добро.

Споделяне

Още от Анализи и Коментари

Трябва ли да се отворят ресторантите?