Путин възражда световната идея за агресивни войни

Владимир Путин е запален почитател на историята. Някои твърдят, че през дългите месеци на изолация по време на пандемията от Ковид-19 руският президент се е задържал в архивите на Кремъл, размишлявайки върху миналото на страната си като велика сила и мечтаейки да го възстанови. Той се възхищава на ранните Романови, които затвърждават властта си в началото на XVII в. след династична криза, белязана от насилие и беззаконие в Русия, а след това тръгват да завладяват пътя си към Тихия океан. В особена степен той се сравнява с Петър Велики, царят, който заграбва земи от Швеция и превръща Русия в доминираща сила в Балтийския регион.

През 2014 г. силите на Путин завзеха Крим, полуостров в Южна Украйна. На хората там бяха връчени руски паспорти. По онова време този ход изглеждаше просто опортюнистичен. Завладяването на Крим беше популярно сред руснаците, много от които смятаха прехвърлянето на територията от Руската съветска федерация на социалистическите републики към Украинската съветска социалистическа република през 1954 г. за нелегитимно. Но завземането на Крим и подкрепата, която Русия оказа на бунтовниците в украинските области Луганск и Донецк, сега изглеждат по-скоро като стъпки от грандиозен план за завземане на украинска земя.

В противоречива реч, произнесена три дни преди руските ракети да започнат да падат върху украински градове през февруари, Путин изрази съжаление за загубата на "територията на бившата руска империя". Осем месеца след инвазията неговите сили вече заемат около 15% от украинската земя. Но не всичко върви по план. Контраофанзивата на Украйна продължава да отблъсква руските войски. На 30 септември, след фалшиви референдуми, Русия обяви, че е анексирала четири източни и южни региона на Украйна, въпреки че не ги контролира изцяло. При обявяването на този ход Путин разкритикува "фалшивите правила" на Запада като неприкосновеността на границите. Но неговата инвазия отслаби Русия, а не я укрепи. Опитвайки се да завладее съседна суверенна държава, той се опита да се противопостави на историята. Но се провали.

След края на Втората световна война войните между държавите по много причини станаха по-редки. Това не означава, че те са изчезнали, а намаляването на междудържавните войни не е равнозначно на мир: гражданските войни (като тази, която сега бушува в Етиопия), държавните репресии и други форми на масово насилие продължават да причиняват огромно човешко страдание. Войните за независимост от колониалните репресии също често са изключително смъртоносни. Но примерите за това как една държава изпраща въоръжените си сили през граница, за да се бият с тези на друга държава, са много по-редки.

Още по-рядко от войната между държави обаче се случва това, което Путин се опитва да направи: имперско завладяване или нахлуване в дадена страна, за да превърне територията ѝ в своя. Както пише тази година историкът и писател Ювал Ноа Харари, "повечето правителства престанаха да гледат на агресивните войни като на приемлив инструмент за постигане на интересите си и повечето народи престанаха да фантазират за завладяване и анексиране на съседите си". През 1990 г. Саддам Хюсеин погрешно вярваше, че другите държави ще позволят на Ирак да погълне Кувейт. Повечето други примери за подобни усилия - като поглъщането на Гоа от Индия през 1961 г. и на Сиким през 1975 г. - са още по-стари. Китай все още може да се опита да го направи с Тайван. Но с изключение на усилията на Путин и сблъсъците за необитаеми гранични райони или малки острови, явлението почти е изчезнало.

Драматичният спад не е случаен. Причините за това се коренят в начина, по който държавите взаимодействат помежду си. Те също така показват защо агресивната война на Путин в Украйна е толкова изключителна и едва ли ще завърши с успех.

Не е трудно да се намерят доказателства за намаляването на войните. Проектът The Correlates of War Project, международна изследователска организация, е събрал данни за всяка междудържавна война, водена от 1816 г. насам, след Наполеоновите войни. Тези данни потвърждават, че войните - т.е. конфликтите между държави с поне 1000 жертви в битка за една година - стават много по-редки.

Причините за това са много. Когато икономиките разчитат на международната търговия, която може да бъде нарушена от конфликт, разходите за война се увеличават. От своя страна, по-ниските търговски бариери спомагат за намаляване на потенциалната плячка. В края на краищата, нахлуването в територия с цел налагане на търговски условия или достъп до нови пазари едва ли е изгодно, ако пазарите вече са отворени. Това не е достатъчно условие за мир, както показа Първата световна война, но намалява стимулите за конфликт. Войната е рядкост и между демокрациите (чийто брой се е увеличил през последните 200 години), може би защото избирателите не харесват разходите за нея и отстраняват войнствените си лидери. Някои учени дори твърдят, че в зависимост от това колко стриктно се дефинира демокрацията, две демокрации никога не са воювали помежду си. Накрая, стратегическите ядрени оръжия биха направили тоталната война толкова разрушителна, че е трудно да си я представим.

По-малките конфликти продължават да са често срещани, но дори ако се вземат предвид всички междудържавни сблъсъци с над 25 жертви, делът на загиналите в битки в света рязко намалява. Това се дължи отчасти на подобреното обучение и оборудване, които защитават войниците по-добре от всякога, както и на подобрената медицина. Изследователите изчисляват, че съотношението между ранените и убитите във войните се е увеличило повече от два пъти през последните 50 години.

В Украйна обаче човешката цена вече е изключително висока. Оценките варират, но най-малко 16 500 войници са загинали и от двете страни, а броят им може да достигне 50 000. През септември Бен Уолъс, британският министър на отбраната, заяви, че руските жертви (загинали и ранени) възлизат на 80 000 души.

Като голяма и смъртоносна война инвазията на Путин в Украйна изглежда необичайна в сравнение с историческите тенденции. Но целта му - да използва сила, за да разшири трайно и без това огромната територия на страната си - не е просто рядкост. Тя е отклонение. Според данните на Correlates of War, от края на 70-те години на миналия век до завземането на Крим през 2014 г. не е имало големи завоевания. Опитите за завладяване също постоянно намаляват: в данните, датиращи от Първата световна война, събрани от изследователя Дан Алтман, насилствените опити за завладяване на територии са намалели от приблизително един на година до почти никакви, ако се изключат малките острови и ненаселените райони.

Според данните на организацията, през десетилетията между 1850 и 1940 г. може би 1% от световното население е сменило владетелите си в резултат на завоевания. Но през последните 40 години, с изключение на Украйна, по-малко от 100 000 души (или 0,001%) са направили същото, като почти всички те са в отдавна оспорвани райони по време на войната между Армения и Азербайджан през 2020 г.

Различни фактори обясняват почти пълното изчезване на държавите, които успешно завземат териториите си една от друга. Икономическите ползи са се свили, докато разходите са станали изключително високи; съвременните очаквания към една държава затрудняват управлението на група хора против волята ѝ; а поради международните норми и институции е по-вероятно други държави да се намесят, за да предотвратят това.

Дори ако разрушителната сила на съвременната война не унищожи производствения потенциал на даден район, икономическата дейност, някога движена почти изцяло от земята и природните ресурси, сега в по-голяма степен зависи от човешкия капитал. Малко вероятно е работниците да се трудят в конфликтни зони или под контрола на нашественици. Ако могат, те по-скоро ще напуснат. Мерките за сигурност, които често са необходими за поддържане на контрола върху територията, изискват ограничения върху движението и търговията, които могат да потиснат нейния растеж.

Вземете Западния бряг, завзет от Израел по време на шестдневната война срещу арабските държави през 1967 г. През последвалите десетилетия Израел построи десетки селища, както в дъга около Източен Ерусалим, който официално анексира през 1980 г., така и в по-широк мащаб на Западния бряг. Днес около 60% от територията е под пълен израелски контрол; останалата част е или под съвместна израелска и палестинска юрисдикция, или се контролира предимно от Палестинската автономия под надзора на Израел.

Някои израелски политици приемат, че по-голямата част от Западния бряг ще бъде ядрото на палестинска държава в едно бъдещо мирно споразумение, други искат да го анексират изцяло.. По данни на ООН БВП на човек от Западния бряг и ивицата Газа, също завзети от Израел по време на шестдневната война, е едва 3700 долара през 2019 г., в сравнение с 44 000 долара за Израел. Ивицата Газа се оказа толкова сложна за контролиране, че през 2005 г. Израел изтегли последните си 8500 заселници.

Карл Кайсен, бивш заместник-съветник по националната сигурност на президента Джон Ф. Кенеди и бивш преподавател в Масачузетския технологичен институт, през 1990 г. поставя под въпрос дали едно завладяно индустриално общество може някога да бъде напълно включено в модерна държава против волята на жителите му. Населението трябва да бъде спечелено. Понякога хората могат да бъдат експлоатирани икономически. Питър Либерман от Градския университет на Ню Йорк посочва Япония, която завладява Корея, Манджурия и Тайван между 1895 и 1931 г. и изгражда "икономически процъфтяваща и политически покорна империя". Но това е било възможно само с помощта на огромна бруталност и при очевиден военен контрол.

Глобализацията също е намалила стимулите за завладяване. Огромното намаляване на разходите за транспорт през последния век позволи на държавите да търсят по-голям дял от търговията и ресурсите далеч отвъд границите на своите съседи. И тъй като митата и другите бариери пред търговията между държавите намаляха, стана безсмислено да се интегрират пазарите със сила.

Онези, които се опитват да задържат територии, са изправени пред все по-големи предизвикателства. Америка и нейните съюзници установиха това в усилията си да превърнат бедния Афганистан в модерна демокрация, след като нахлуха и свалиха талибаните през 2001 г.

Въпреки огромните военни предимства на окупаторите - като например контрола над небето - талибаните в крайна сметка триумфираха, което доведе до унизително оттегляне на Америка през 2021 г. Силно мотивираните партизански бойци, често подкрепяни от съчувстващо цивилно население, бяха много по-склонни да понесат жертви и лишения, отколкото окупаторите. Съседен Пакистан, чиято армия и шпиони дълго време подкрепяха талибаните, силно усложни усилията на Америка да наложи ред. Междувременно за американските политици стана все по-трудно да обяснят на избирателите извънредните разходи за поддържане на военна окупация в отдалечена, блокирана от сушата територия в Азия.

Отчасти това се дължи на нарасналите очаквания за това какво трябва да осигурят държавите на своите граждани - образование, здравеопазване или икономически възможности. Това води до увеличаване на разходите (и необходимостта от приходи) и до появата на точки на търкане между гражданите и държавата, като например училищното образование. В много държави хората имат и по-ясна национална идентичност, отколкото някога. Началното образование, което играе важна роля за възпитаването на такава идентичност у децата, особено чрез изучаването на езици, е чест източник на конфликти в окупираните райони. Стабилните граници също играят роля в изграждането на националните идентичности, като ги затвърждават в продължение на десетилетия. В Украйна дори преобладаващо рускоезичните части в източната и южната част на страната са станали яростно антируски настроени. В Одеса, пристанищен град, който заема ценно място в историята и културата на Русия, украински знамена се веят на всеки ъгъл.

Възможностите за контрол над окупираните територии, поне за завоевателите със съвест - или с желание да изглеждат, че имат такава - са по-ограничени, отколкото някога. Робството и тактиката "разделяй и владей", като тези, които Великобритания е използвала за поддържане на реда в империята, сега се смятат за морално несъстоятелни и варварски почти навсякъде (макар че далеч не са напълно изчезнали). Геноцидът е дори още по-абсурден - до такава степен, че държавите възприемат отговорността и правото да защитават населението от него, като използват военни средства, ако се наложи.

Не само зверства като геноцида ще накарат други държави да се намесят и да спрат окупацията. На 2 август 1990 г. иракските сили навлязоха в Кувейт. По-малко от четири седмици по-късно Саддам Хюсеин обяви, че Кувейт е станал 19-то губернаторство на Ирак. Реакцията на останалата част от света беше бърза. Ден след инвазията Съветът за сигурност на ООН единодушно прие резолюция 660, с която я осъди. Дори Русия и Китай с удоволствие се присъединиха към ръководената от САЩ интервенция срещу Саддам. Последваха още единадесет резолюции и след като Саддам пренебрегна няколко крайни срока за изтегляне, започна операция "Пустинна буря". Коалиция от 35 държави разгроми иракската армия само за шест седмици.

Първата война в Персийския залив се случи в период на американско превъзходство в края на Студената война и е най-яркият скорошен пример за налагане на норма срещу завладяването. Като цяло общественото мнение вече не смята завоеванията за легитимен инструмент на държавното управление, което оказва влияние върху действията на лидерите. То ограничава завладяването и по други начини. Обичайното поведение, или спазването на норми, е един от източниците на международното право. А многостранните институции като ООН придават на тези норми сила, като ги поддържат.

Установяването на консенсус срещу големите заграбвания на земя е част от причините, поради които толкова малко държави са разширили границите си със сила след края на Втората световна война, включително на места, където малцина са очаквали границите да бъдат стабилни, като например в новите независими части на Африка. Въпреки че марокански и мавритански войници нахлуха в Западна Сахара през 1975 г., други по-скорошни промени на границите на континента са резултат от отделяне (като в Еритрея и Южен Судан), а не от завладяване. Нормите и институциите може да не изключват опитите на държавите за завладяване. Но обществените нагласи, международното право и институциите правят вероятността те да успеят още по-малка.

Путин отдавна е сляп за тези аргументи. И не се интересува от интерпретацията на миналото от другите. "Хората със собствени възгледи за историята на нашата страна могат да спорят с мен, но аз смятам, че руският и украинският народ на практика са един народ, независимо от това, какво биха казали другите", заявява той през 2014 г., по-малко от шест месеца след като завзема Крим. Може би подобни коментари трябваше много по-рано да предупредят западните сили за по-широките му териториални амбиции в Украйна.

Но сега, след като са разбудени, те изглеждат решени да спазват нормите, спрели други държави да разширят границите си със сила. Западните държави не са изпратили свои сили да се бият в Украйна. Но те снабдяват Украйна с най-модерните си конвенционални оръжия, обучават войниците ѝ, финансират правителството ѝ и се опитват да парализират инвазията на Путин със санкции.

На 21 септември, в реч пред Общото събрание на ООН, президентът Джо Байдън се изрази откровено: "Ако нациите могат да преследват имперските си амбиции без последствия, тогава ние излагаме на риск всичко, което тази институция представлява."

По БГНЕС