"";Агентите на короната"", главатарите на джунглата и царят в своя лабиринт

Цесията за "Химко", "Топенерджи", яхтата на Миша Чорни с луксозен екипаж пред "Евксиноград", стенограмата за "Агентите на короната" - еднотипни до монотонност са скандалните сценарии на мафиотски корпоративен сблъсък на терена на изпълнителната власт в демократична България след 1989 г. Тези скандали са продукт на съществен, ключов

институционален дефицит

на българската демокрация като система.

Организираните групови интереси са основен фактор в обществения живот на всяко пазарно демократично общество. Основна задача на всяка демократична политическа система е да организира, законодателно и институционално, механизмите на допустимото корпоративно групово въздействие върху политическите решения на партиите и държавните институции. Регламентирането на лобизма, прокарването на ясна практическа граница между легитимно и нелегитимно, законно и незаконно въздействие върху институциите на властта е единственият начин да се осигури прозрачност във взаимоотношенията между корпоративния сектор и държавата.

Най-важната разделителна линия в този процес минава между ролята на политическия представител, който защитава националния интерес и ролята на лобиста, който работи в полза на частни - групови цели. Смесването на двете роли превръща пазарната корпоративна конкуренция в конфликт на терена на политическата власт. Този конфликт е най-очевидният акт на публична делегитимация на партията, парламента или правителството, допуснали да абдикират от ролята си на безпристрастен посредник, изразяващ националния интерес и да се саморедуцират до сбирка от конкуриращи се котерии, обслужващи частни интереси.

Това е основната причина за огромния обществен резонанс на всяко подозрение за нарушаване на стриктните разпоредби при финансиране на партиите и техните кампании в демократичния свят.

За 12-те години демократично политическо развитие българските политици и публичните ни институции не успяха да припознаят ключовото значение на този проблем. Отказаха да очертаят и да наложат ясни и легитимни граници

между корпоративен лобизъм и национален интерес

Този отказ има своите социални и културни основания. От развалините на комунистическата система в България не израсна "невидимата ръка" на Адам Смит - както наивно подозираха първите български дисиденти и реформатори. От тези развалини поникнаха и избуяха на воля бурените на милиционерско-борческата бизнес - култура, сплетени във видимия юмрук на мафиотските групировки, присвоили монопола на т.нар. "национален капитал". Мутризацията на българската икономика и общество беше и си остава мощната антитеза на крехката и уязвима пост-комунистическа демокрация. "Демокрация под обсада" - така кратко определя Робърт Каплан България през 90-те години на ХХ век.

Основната цел да демократизацията е да приключи историческия процес на българската модернизация. Да изгради силни институции и норми на защита на гражданското равенство, основани върху икономически независима и социално и културно експанзираща средна класа. Накратко - това е европейският проект на България след 1989 г. Основната цел на мутризацията е точно обратната. Мафиотската икономика и контрол върху обществото са възможни при социална атомизация и общностна дегенерация.

Пряко следствие на мутризацията е свличането на обществото до прото-патриархални форми на солидарност

с първообраз борческата група

Ако модернизацията изисква общи и надперсонални принципи и норми, валидни за всички граждани, мутризацията създава връзки на пряка лична зависимост, основана на примитивната сила и мафиотския тип властова йерархия. При демокрацията държавата е терен на общия интерес, в който чрез утвърдените надперсонали норми се интегрира многообразието от частни интереси. При мутризацията държавата е основното съсредоточие на джунглата, в каквато е превърнато цялото общество. Държавата е тепих, където главатарите на отделните мафиотски кланове се бият за мястото на "царя на джунглата". Битката е непрекъсната и жестока, а трофеите за победителя са огромни - контрол върху хазарта, върху контрабандните мрежи и митниците, върху входа и изхода на националната икономика.

Именно мутризацията на обществото и държавата е този процес на системно унищожаване на демокрацията и модерността, който най-често бива означаван с евфемистичния термин "корупция". Този евфемизъм не просто отмества значението - той подменя същността на процеса. В развитите институционални системи "корупция" означава отклонение от установената норма на институционално поведение. В системата на мутризацията с "корупция" означаваме нормата на поведение в институциите. Тук "корупция" е дългата поредица от победи на един или друг главатар, на една или друга мафиотска групировка върху общия интерес на нацията и държавата.

И тук стигаме до важния въпрос - защо нито едно българско правителство не успя да постигне победа в името на модерността и демокрацията над закона на джунглата и мутризацията на българското общество и държава? Този въпрос може да получи поредица от верни отговори, но един от тях е най-съществен. Като социален и културен процес, мутризацията подобно на експанзираща паразитна плесен, избуя неудържимо на терена на самата демократична държава. Не пощади никоя политическа партия, нито една демократична институция. Мутризацията формира манталитета, светогледа на огромна част от новата политическа класа, поставила се в услуга на джунглата и нейните главатари под прикритието на демократична реторика и реформистка политика.

Джунглата се утвърди преди да се появи демокрацията.

Огромни части от националното богатство бяха трансформирани в икономческа база на мафията в самото начало на пост-комунистическата промяна. Контролът на мафията върху националния живот се прояви в завършен вид за първи път през 1993-94 г., когато останалото без ясна парламентарна подкрепа правителство на Л. Беров се превърна в доброволна жертва на групировките. Този кабинет не само отстъпваше без бой пред техния натиск. На практика за първи път след 1989 г. той допусна групировките и техните представители в самия състав на изпълнителната власт. Заплашителното телефонно изръмжаване "Цочев, ти имаш ли деца?" се превърна в емблема на бруталния контрол на мафията върху процеса на взимане на решения от държавата.

Виденов имаше желание и воля да ограничи външния мафиотски натиск върху своето правителство. Той не повярва на гущера, че скъсвайки опашката си, ще се превърне от мутра в цивилизован предприемач. Но партийният елит на БСП, бе най-концентрирано съсредоточие на милиционерско-мутренската стопанска и публична култура. Нещо повече - този елит бе нейният създател. Неспособен да се пребори със собствената си олигархия и нейните кланови битки на терена на партията и държавата, Виденов избра най-уязвимия вариант за изход от собствената си безпомощност - подкрепи и утвърди една от конфликтуващите групировки - "Орион" - обединявайки всички останали срещу себе си.

СДС и Иван Костов бяха наясно с основния капан, в който може да попадне синьото управление след 1997 г. - допускането на групов корпоративен сблъсък на терена на партията или на ръководената от нея държава. Наистина, за пръв път след 1989 г. в парламентарната група на мнозинството не бе допуснато присъствието на лобисти на основните мутренски групировки. Бизнесът им бе свит до принудително законови рамки, което само по себе си ги маргинализира като фактори на стопанския живот.

Но това, което СДС не разреши на групировките, предостави на собствените си вътрешнопартийни мутри с бързо нарастващи апетити. Приватизацията, в която синият партиен апарат нахлу през структурите на държавата, възпроизведе идентична структура на вътрешнопартийно и вътрешно институционално противопоставяне на новите сини мутри. Те бързо завзеха цялата йерархия - от вицепремиера, посрещан от клакьори с духова музика, през силовия министър, въртящ далавера с кафе и цигари, най-главния секретар, обгрижващ митниците, та до най-дребния син апаратчик, назначил балдъза си за шеф на местното РМД.

Интегритетът на синьото управление стана неудържим, когато горепосочените господа на всичкото отгоре се продадоха на международните,

гастролиращи в България мафиоти

и влязоха в открит, неудържим конфликт и помежду си, и със същинските цели на управлението на СДС. Обяснението, че друг тип приватизация едва ли е била възможна в условията на закъснелия български преход, не отменя основния факт - нахлуването на джунглата през задния вход на синьото управление и делегитимирането пред общественото мнение на СДС като носител на българския европейски проект. Въпреки реалните, неоспоримите, безпрецедентните постижения на това управление по посока на българската интеграция в Европа.

Интересно, какво е мислил за всичко това Симеон Сакскобургготски докато внимателно е наблюдавал драмата на българския преход години наред в мадридското си уединение? Разбирал ли е значението на битката между джунглата и демокрацията за дългосрочното бъдеще на България? Къде е виждал себе си, собствените си амбиции и перспективи в тази битка…?

Когато се завърна през 1996-та, хората за първи път масово го припознаха като спасител, защото вече не вярваха, че могат сами да спасят себе си. Разбра ли Симеон от какво трябваше българите да бъдат спасени? Мисля, че не, защото година по-късно, броени месеци след събуждането на една нова българска надежда,

царят пристигна отново в България с полет на … "Мултигруп".

Това бе първото политическо посещение на Симеон в България. Тогава той подкрепи за предстоящите избори политическа коалиция, чиито членове имаха само една обща връзка помежду си - спонсорството на "Мултигруп".

Съзнанието за историческа мисия бе основен публичен аргумент, с който Симеон легитимираше своето окончателно завръщане на политическата сцена в България през пролетта на 2001 г. Да преодолее синьо-червената конфронтация и партизанското противопоставяне в името на националното единство и в качеството си на единствена надфракционна фигура в българския обществен живот.

Разбираше ли Симеон, че антитезата комунизъм - антикомунизъм вече не беше определяща за българското общество? Че десетилетието мъчителен преход структурира по различен начин основната дилема на общественото ни развитие: модерна европейска демокрация срещу примитивния, социал-дарвинистки модел капитализъм на джунглата. Той дойде в името на Европа и в името на почтеността… и вкара в българския парламент едно мнозинство, в което нито една значима групировка от джунглата не пропусна да организира свое собствено представителство. Чужди дипломати, акредитирани в България бяха принудени да го предупредят в частен порядък, че присъствието на ключови фигури от групировките в неговото правителство ще бъде разглеждано като негативен политически знак. Не разбираше ли Симеон, че с подобна подкрепа, с подобна структура на политическо представителство в основата си, неговото управление ще бъде по-безпомощно дори и от това на кабинета Беров…?

Може би разчиташе на царската си харизма за да укротява и "цивилизова" едрите зверове от посткомунистическата джунгла на България, така както дядо му Фердинанд дресира и цивилизова балканския политически елит на новоосвободена България? Не знаеше ли Симеон, че никога няма да разполага с властта и потенциала на Фердинанд, та да превърне джунглата в нещо макар и отдалеч наподобяващо "Люксембургската градина"? Възможно е и да си е давал кураж с оптимистичното кредо на Наполеон: "On s'engage et puis on voit"*? Е добре, днес е вече време да видим.

Премиерът Сакскобургготски отказа на групировките два пъти през осемте месеца на своето управление. Първият път отказа да превърне борчетата - "възродители" в монополен корпоративен представител на бизнеса в собственото си правителство. Вторият път отказа да даде лъвския пай от проекта за нефтопровода Бургас - Александруполис на най-ячкия "възродител"… И те му го върнаха с договора и стенограмата за "Агентите на короната".

Любопитен скандал. Скандал, при който става ясно, че влизането на елитните "Агенти на короната" в българската действителност е подготвено по-най добрите

традиции на посткомунистическата джунгла

- чрез таен договор със скандални клаузи и след съдържателен дебат как да се изюди и заобиколи закона. Втори подобен скандал с царските юпи-експерти след конфузния договор с юпи-шефа на "Булгартабак". Ех, за какво ли ни е да викаме елитни юпи-специалисти от Лондон и Вашингтон, когато табиетите им - види се - са същите като на собствените ни полуграмотни мултаци?

И така, две групи мутри - родни и юпи-лондонски - са се хванали гуша за гуша, за да

употребят поредното българско правителство

за свои частни цели. "Възродителните" вестници, които до преди 2-3 месеца сипеха елей и миро върху завърналия се Симеон, сега грубичко го подритват с неудобни въпроси и още по-неудобни намеци. Шантажирането на премиера - вчера с писма на недоволни депутати, днес със стенограми, а утре - с още по-големи изненади - има единствената цел да го постави пред неизбежен избор. Или безропотно да служи на интересите на групировките, или групировките ще си вземат обратно всичко, каквото са му дали - депутатите, подкрепата на медиите, лоялността на хората, които са му поставили на ключови места в изпълнителната власт.

Има ли Симеон полезен ход?

Вариантите за политическа еволюция на политическия проект Сакскобургготски в настоящата ситуация не са много и не са особено благоприятни за самия него. По-скоро като заплаха, отколкото като спасителен пояс, бе подхвърлен вариантът "второ издание на програмното правителство тип Д. Попов". В този вариант НДСВ, ДПС и БСП (вече открито) формират кабинет на "националното съгласие" за да се "стабилизира" политическата ситуация в страната. За борчетата-"възрожденци" тази формула е изгодна поне в три посоки. Първо, разбира се, юпитата си заминават за Лондон - едва ли БСП ще приеме да се ангажира с кабинет, чиято икономическа политика се води от Милен и Николай. Второ, без подкрепата на "лондонския кръг" Симеон остава сам - или ще слуша, или ще си ходи. Трето, в сандвича между ДПС и БСП, НДСВ ще играе ролята на "гъвкаво мнозинство", гласуващо дирижирано и по заявка на групировките, вкарали отделните депутати.

Горният вариант, който можем да наречем "възрожденска мечта" е уязвим най-малко в две посоки. Първо, не може да има правителство на националното съгласие без СДС. Очевидно е, че който се надява да въвлече СДС в такава формула в обозримо бъдеще, ще претърпи неуспех. При това положение формулата "национално съгласие" се редуцира до идентично второ издание на кабинета Беров, при което НДСВ играе ролята на "сините мравки", и то при положение, че все по-често се рои на "жълти мравки". Второ, съмнително е, че БСП ще поеме риска да се набърка в една формула с толкова неизвестни в период, когато партията самостойно върви напред в оценките на общественото мнение и има шансове да спечели следващите неизбежно предсрочни избори. Самият Симеон Сакскобургготски едва ли би редуцирал позицията си до безгласен премиер - фигурант, безропотно служещ на волята на Илийката, Черепа & Со.

Втори вариант на политическа еволюция в настоящата ситуация е потенциално сближаване на голяма част от НДСВ и ДПС със СДС

при посредничеството на Стефан Софиянски

и назначаването на последния за вицепремиер. Тази хипотеза, най-желана от "синьото крило" на НДСВ не отчита реалната динамика на политическата ситуация, в която НДСВ върви стремглаво надолу и дори частичното стабилизиране на движението при превръщането му в партия на 6 април не е в състояние да спре или да обърне процеса на ерозия, контролиран от мутрите и техните послушни депутати. За СДС е важно да възвърне своята популярност в обществото чрез личностно и програмно обединение. Самонакисването на синята партия в потъващия кораб на НДСВ е още по-нелогично в днешната ситуация, отколкото през лятото на 2001 г. Въпреки нищожната вероятност за реализация на тази формула, не може да се изключи силен международен натиск върху СДС и ДПС да се съгласят на такъв компромис, ако процесът на политически разпад в НДСВ достигне степен на заплаха за институционална дестабилизация на страната в навечерието на срещата в Прага през ноември.

Редуциран, оскъден подвариант на горната дясноцентристка формула е привличането само на Софиянски и групата около неговия нов Съюз на свободните демократи към днешното правителство, повече като опит да се балансира натиска на мутрите-"възрожденци" върху кабинета, отколкото като опит за преконфигуриране на парламентарното пространство.

Ексцентричен, но логичен и решителен вариант за изход на проекта Сакскобургготски от задънената улица е предизвикване на предсрочни избори от самото НДСВ през късната пролет или рано наесен. Конституирането на НДСВ като партия ще се съпровожда с частично и временно нарастване на общественото му влияние и ще благоприятства - за последен път - участието на движението в избори. Симеон би могъл да използва тези избори за две цели. Първо, ако желае това - за да разчисти представителите на мутрите в парламентарната си група и в собственото си правителство.

Ако не го направи, при всеки вариант на политическо развитие,

той ще остане техен заложник.

Второ, чрез резултатите от тези избори той би могъл да се разтовари от огромната номинална власт, с която разполага и да я разпредели между останалите парламентарни сили, запазвайки си ролята на балансьор. Това, между впрочем бе и неговата първоначална цел преди година, която не се реализира поради високият изборен резултат на НДСВ и катастрофалната загуба на СДС. Идеален вариант за Симеон би било разпределението на политическите сили като три еднакво големи групи - НДСВ, СДС и БСП, и една по-малка - ДПС. Споделената отговорност при съхранен баланс от страна на една обновена НДСВ, биха могли наистина да продължат политическия живот на проекта Сакскобургготски.

Уязвимото място на тази трета поред формула за развитие на политическата ситуация е трудната предвидимост на вота на българските граждани в задълбочаващата се социална криза в страната. Нито един демоскопски сондаж не е в състояние да предвиди, дори и грубо, възможната динамика на политическия процес сред едно отчаяно и апатично общество, склонно да избира радикално несъвместими помежду си алтернативи.

Не бива да изключваме и един четвърти, по-радикален и застрашаващ страната с частична дестабилизация вариант, при който натискът на борческите лобита върху НДСВ да предизвика силен верижен разпад на мнозинството в парламента, при който най-вероятно е страната да се изправи пред избори без НДСВ да е сериозна политическа алтернатива за значителен брой избиратели. Ако вярваме на социологическите сондажи, победители на тези избори ще бъдат БСП и коалиционния им партньор ДПС, което - в крайна сметка - не е толкова лош вариант за групировките на "възродителите". При този вариант - придружен със значителна дестабилизация (предизвикана от срутването на НДСВ), шансовете на България за покана в Прага през ноември намаляват драстично. Отпадането на страната от групата поканени в НАТО ще заложи основите на нови, динамични процеси на социална и политическа дегенерация отвъд проекта за европейско бъдеще на България.

Какъвто и вариант за развитие на собствения си политически проект да избере Симеон Сакскобургготски, неговото успешно - частично или цялостно - стабилизиране, като водеща фигура в българския политически живот, преминава през един драматичен избор.

С джунглата - или против нея.

Всеки частичен или безпринципен компромис с интересите на мафиотските групировки ще тласнат политическата съдба на Симеон към задълбочаващо се унижение и неизбежно поражение. Ако той се ангажира целенасочено за изчистване на джунглата от българския обществен живот, ще получи привилегията на много по-силна обществена подкрепа от тази, на която може да разчита сега. Не бива да се забравя, че Симеон Сакскобургготски разполагаше - макар и в изгнание - с подкрепата и одобрението на цялата демократична общност в страната, преди да подкрепи през 1997 г. коалицията около "Мултигруп".

Изборът за Симеон Сакскобургготски е с днешна дата. Утре може да бъде късно.

*Да тръгнем, а после ще видим...