"";Гласове"", 9 декември 2001 г.

Явор Дачков: Аз исках да ви прекъсна точно тук, защото все пак трябва да има хора, които да водят другите хора, трябва да има духовен елит, независимо дали той е религиозен, политически. Споменахме интелектуалците. Имат ли, според вас, българските интелектуалци ясна жизнена визия. Накъде водят те българското общество?

Д-р Михайлов: Тези интелектуалци, които влязоха във физически конфликт с представител на реда, сега в момента вероятно имат ясна жизнена визия и то е да се справят с риска да понесат наказанието. Казано иронично, разбира се. Не знам какво е интелектуалец, още по-малко какво е български интелектуалец. Аз не съм размишлявал върху това, имам някакъв предварителен отказ да медитирам върху тази тема. Мисля, че това е безнадеждно предприятие, не е ясно, не може да бъде дефинирано. Във всеки случай имам усещането, че в тази социална група на интелектуалността е неуместно да попада старата социалистическа бохема. Тя е изчерпана, живее с отрязани дълбочини, на нея не могат да бъдат поверени духовни задачи. Мнозина от тях изпълниха жреческа роля в тоталитарната държава и сега имам усещането, че тези хора изпитват някакъв ужас, може би, от една възможна публична анонимност, от едно небитие на имената, за които обаче, те ще се борят до края във виртуалния пазар на ласкателствата.

Аз познавам няколко души, които като че ли са близо до идеята за това, което се нарича интелектуалци. Нашите интелектуалци гравитират днес към тази антропологична категория на мутрата, някои от тях, която има някакво доминиращо нравствено по парадокс и стилистично присъствие в българския живот. Мутрата законодателства в много отношения. Това е странен антрополотически тип от определена гледна точка, по-фантастичен от халюцинация. Това е лице без човечност. Но с невероятно мощен Дарвинов нагон за оцеляване и за справяне с конкуренцията. Около този казус на г-н Рашидов и г-н Додов мисля, че се задава за тълкуване тази лоша, отблъскваща връзка с тази социална категория, за която говоря.

Хубаво е българското общество, тези, които биха могли да направят това, да мобилизират ресурс за радикално изтълкуване на тази претенция, защото тя е заразителна и поражда лоши резултати за самосъзнанието на българските граждани.

Явор Дачков: Независимо дали говорим за български интелектуалци или за нещо друго, като че ли водим един и същи разговор от 10-11 години насам и влагаме в него цялата си страст. Това е разговорът за политиката. Не надценяваме ли нейните възможности, според вас?

Д-р Михайлов: Без съмнение, политиката се превърна в своеобразна болест за нас. Аз не знам дали политиците носят изричната вина за това или собствената ни незрялост инвестира политическото с възможности, които то по дефиниция не притежава. Във всички случаи дълбоките въпроси на живота не се решават на политически площад и надхвърлят въображението на политиците, да кажа така. Политиците имат един специфичен занаят да управляват публичното благо, да стопанисват материалните условия на живота и да гарантират правовия ред. Вероятно това.

Но политиците не могат да зададат дълбоките въпроси на живота. Те са въпроси от друг порядък. Църквата е тази институция, която би трябвало да тематизира за нас възможностите на едно ново покръстване, на едно ново приобщаване както на интелигенцията, така и на по-широки народни слоеве към църквата. Това, обаче по една или друга причина не се случва, вероятно защото тази институция е много дълбоко травматизирана от комунистическия режим веднъж, и второ защото тя в лицето на своя висш клир избра глухата самозащита, избра мълчанието, избра статуквото и за съжаление, не се решава да поеме своята просветителска и мисионерска отговорност.

Явор Дачков: Надеждите, когато Симеон Сакскобургготски дойде бяха, че църквата ще бъде обединена, ние говорихме за това миналия път. Но това ли е проблемът, само разколът ли е проблема на църквата, според вас?

Д-р Михайлов: Вижте, такава надежда имаше. Нека кажа, че аз също не бях чужд на тази надежда. Но единственият резултат дотук от входа на Сакскобургготски в България е, че Св. Александър Невски, казват това, се превърна в нещо като офис на масонската ложа в България. Не зная дали това е пряка вина на Кобургготски, едва ли, във всеки случай, връщам се към пасивността на висшия клир, за мен е съвършенно неразбираема липсата на реакция по този въпрос.

Предстоятел на тази църква е епископ Павел, чиито връзки с масонството изглеждат извън съмнение. Аз посещавам църквата Св. Александър Невски от 30 или 40 години и за мене това е личен скандал, аз мисля, че това е скандал в същината на църковния опит. На това трябва да бъде сложен край.

Явор Дачков: Ние започнахме с политиката, завършихме с църквата. Доста унил разговор в навечерието на Рождество Христово, т.е. не унил, а мотив за надежда, по какъв начин може да намери в България човек, според вас? Да живее честно, да живее открито, да живее достойно. Да мобилизира жизнената си енергия.

Д-р Михайлов: Вижте, това е дълбоко личен въпрос. Някаква рецептура е трудно да бъде дадена. Сигурно ще се повторя, като кажа, че първо ресурсите на българите да живеят политически, да се състоят като граждани, да участват в граждански дебат, да се погрижат за гражданското състояние на собственото общество, не са изчерпани. Сигурно бих бил обвинен в пристрастие, като кажа, че моята лична политическа инвестиция е в СДС. Казвам това. Аз не виждам в тоя политически пейзаж друга, по-автентична, по-рационална политическа възможност.

Тази, за която споменавам, има много големи проблеми. Тази сила е под знака на много сериозни, неотговорени въпроси. Трябва да се роди вътрешното слово на същинската оценка в границите на тази политическа сила. Това веднъж. Това е въпрос на работа. Втори път, обаче, ние сигурно ще потърсим, какво ни остава друго, някакъв уют, някаква възможност за спасение в кръга на семействата си. Още по-дълбоко, защото вероятно за това ме питате, съществува една възможност за надежда, за вяра и за упование, които са свързани с последния смислов ресурс на човека. Този път е винаги открит. Тази възможност никога не приключва, това съзнание е източник на непобедима надежда.

Явор Дачков: Много ви благодаря за този разговор!