"Гласове", 9 декември 2001 г."

Явор Дачков: Днес ще поговорим за този бленуван град на мечтите, в който така наивно много хора вложиха своите надежди под формата на гласоподаване, а само половин година по-късно се оказа, че единственият дивидент днес е разочарованието. Гост тази вечер в "Гласове" е д-р Николай Михайлов, психиатър и преподавател по психология.

Доктор Михайлов, Вие ни гостувахте веднага след парламентарните избори, тогава говорихте за носталгично бленуващ вот. Сега, 6 месеца по-късно, каква е Вашата оценка?

Д-р Михайлов: Това, което следва след носталгично-бленуващия вот - несъстоялия се блян и вечно валидната носталгия. Впрочем носталгията принадлежи на социалистите, а бляна - на НДСВ, на монарха, който реши да бъде наш премиер-министър. Ситуацията е странна, няма какво да говорим. Аз не зная дали разочарованието е така драматично, както го описвате. Може би. Във всеки случай има някаква криза на политическата почтеност, криза на публичния дебат, на публичния живот и всичко това представлява за нас несъстоялите се в много отношения граждани на България, режим на униние. Отново казвам, съществува и някакъв елемент на комизъм в това, което става. Монархът в изгнание се търкулна от Мадрид до София като някакъв боулинг на съдбата, само че топката не спря пред двореца, а спря пред Министерския съвет, което е същинско нещастие за този възрастен и биологически не много надарен човек, във всеки случай не излъчващ здраве. Това ни кара да му съчувстваме, не знам, може би да го съжаляваме във всички случаи, защото той се инсталира на премиерския стол след една съвкупност от лъжи, най-драстичната от които звучи така: незабавно и несимволично увеличение на пенсиите. Това е трудно за прощаване.

Сега сме осведомени за неговата умора и няма да се съмняваме, че той е много уморен, че той става рано и има един дълъг и вероятно не много ефективен работен ден. Освен това се кани да бъде председател на една партия, която ще бъде партия с двойно дъно.

Двойното дъно ще съдържа неговия монархически проект, защото няма как да бъде другояче. Това е някакъв династичен унес на един, иначе какво да кажем, симпатичен и с европейско излъчване човек. Но много несвоевременен и неуместен и този по същество нарцистичен проект ще трябва да бъде заплатен от българския гласоподавател, който гласува за този блян на крилете на някакво лековерие, разбира се. Сега ще бъдат инкасирани разочарования.

НДСВ управлява все пак в коалиция с БСП, доколкото блянът и носталгията са в някаква типична за българския политически свят, пропорция. БСП има свое класическо дъно. Там са разположени големите утопии, мощните предразсъдъци на лявата идея. Там е инстинкта за принудително институционализирано братство. Такава тяга, такава гравитация в гласоподавателя от ляво към принудителното братство съществува и тя е неизкоренима. Ръководствата на тая партия знаят това. Те са в режим на двусмислица по тази причина, доколкото декларират твърдо намерение да се състоят като европейска социалдемократическа партия. Но това е някакъв странен, много двусмислен, даже многосмислен континуитет на комунистическо, социалистическо, социалдемократическо. В това дъно фигурира и една много мощна егалитарна страст. Неизкоренима. Изглежда социалистическата утопия, така е по Шафаревич, поне, от шумерско време до днес, се поддържа чрез тази радикална неспособност на мнозина да усвоят скандала на неравенството. Егалитарната страст е тук. Как ще се състои тази партия като европейска ни предстои да видим.

Аз мисля, че тези две политически формации, говоря за НДСВ и за БСП, са в полюса на утопичното, малко или повече, независимо от декларативните намерения да рационализират своя политически проект. Същинският политически, рационалният политически проект принадлежи на СДС. При едно условие, че то намери лексика да съобщи на публиката здрачната страна на своето управление. Аз съм убеден в това веднъж, и втори път да даде сражение на каузата срещу клиентелизма, духа на клиентелизма и неговите персонификации. Аз съм много поощрен като гражданин да видя и да преживея решимостта на Екатерина Михайлова да започне тази война. Ще кажа война. Предпочитам да кажа така.

Явор Дачков: Т.е. НДСВ и социалистите преливат в бленуване, СДС трябва тепърва да се очиства, но как ви се струва, този политически статус дефект на националния характер ли е, ние от 12 години попадаме в един затворен кръг?

Д-р Михайлов: Представете си как би прозвучало,ако кажа, че е дефект на националния характер. Не мога да дръзна да кажа това. Във всички случаи, ние имаме политическия опит, който някакси съответства на този национален характер. Някъде там в първичния мирогледен усет на българина, в който той се обвързва с една мнителна философия, която подозира, че живота е отрудено, не много благородно поприще с неясно предназначение и много зла конкуренция на себеподобните. Зла.

Каузите в България са много трудно осъществими. Българите трудно удържат съобщества за надлични цели. Много бързо се появява някаква ранна социална умора от тази преструвка на безкористност и проектите рухват под напора на искрени чувства. Това сме забелязвали много пъти, включително и на политическо равнище. Изкушавам се да кажа, веднъж имах възможност да направя това в един столичен вестник, че българинът, пък и ние, доколкото сме българи, сме своеобразна битова ерес.

Ерес етимиологически означава, описва човек, който пропуска целта, не улучва целта. Ние формираме, нека погледнем политически, някакъв проект, казваме, че това е наш цивилизован избор, избираме демократичния ред и след това какво се случва. Обикаляме около този избор, тъпчем изнервени, бием встрани, вярваме на журналисти, без да им се доверяваме по никакъв начин и накрая извършваме голяма глупост, обикновено, свързана с някакво много екстравагантно гласоподаване. Резултатите на този погрешен избор, обаче, не пораждат поука, възпроизвежда се слабостта на нашата политическа преценка.

Тези 10-12 години са малко или повече доказателство за това. Аз не зная, мисля, че това много пъти е казано, има някакво Богомилство на нашето съзнание, на нашето въображение, то е свързано с усета за това, че в свят като този жизнената пълнота е невъзможна, даже неуместна. Можеш да преживееш и да оцелееш в режим на стегнат и стиснат бит, но е неуместно да планираш някакво достойнство, някакъв жизнен проект, под знака на куража. Това като че ли не е типично за българите. Поп Богомил е в самото начало, той е в някакъв смисъл образцов българин и истински тесен социалист.

Преодоляването на този дълбоко внедрен предразсъдък, дръзването за други, по-радикални, по-качествени, мирогледни проекти, предстои да се случи, това е задача на интелектуалците, за които стана дума миналата седмица.

Следва трета част

Споделяне
Още от България