"";Не"" на институционните самоделки

Проектът, наречен "Европейска конституция" съдържа няколко схеми, които може да изглеждат полезни на пръв поглед: постоянната президентска институция на ЕС например или правилата за гласуване в Съвета.

В действителност ползата от тези схеми ще зависи от тяхното приложение, от избора на конкретните личности и перспективите на разширяването на ЕС, например с Турция. Едно обаче е сигурно: институционните самоделки не може повече да заместват липсата на политически проект. Конституцията на Жискар д'Естен поставя каруцата пред коня.

Този текст е на първо място опасен с наименованието си: един народ може да си изработи конституция, но тридесет народа сключват помежду си договор. Само съгласуван референдум във всички европейски страни би могъл да постави основите на нова политическа идентичност. Във всеки друг случай

"Европейска конституция" е узурпация на името.

На второ място не е вярно, че тази предполагаема Конституция е просто един съд, чието съдържание може да бъде променяно отвътре (например към по-социална или по-европейска Европа). Ясно е, че става въпрос за истинска либерална Конституция, която предрешава съдържанието на политиката, като предварително я обвързва с "принципа на отворена за конкуренцията и свободна икономика", формулировка, взета от Договора от Маастрихт и повтаряна до втръсване (член ттт-69 и ттт-70).

Така наречената Европейска конституция е опасна също с включването в нея на Хартата за основните права. Не е ли ясно, че това "конституционализиране" може да доведе само до генерализирана юрисдикция над политическия и социалния живот, като юриспруденцията на Съда в Люксембург ще лиши постепенно парламентите и от последните им прерогативи? Би било наивно да се смята, че тази юриспруденция ще бъде по-прогресивна от сега действащите законодателства.

И на последно място така наречената Европейска конституция

не предвижда нищо смислено в стратегическите отрасли -

промишленост, технологии, инфраструктура, въоръжение. Там липсва основното. Тя преповтаря критериите от Маастрихт, които задушават икономическия растеж. Създава система за институционно блокиране и ускорява европейското обезмозъчаване на новите поколения, които наивно вярват в нещо, което не съществува.

25-членният Европейски съюз ще бъде повече от всякога тромава и педантична бюрокрация в служба на либералната ортодоксалност.

Човек би казал, че тази конституция е била изработена, за

да се попречи на европейските държави да действат като държави.

Това е механизъм на безсилие, наркотик, който води до инвалидност. И по никакъв начин не е проект за 21 век. Така например еврокомисарят за конкуренцията Марио Монти оправдава отказа си да бъдат предоставени държавни помощи в случая с френската инженерингова компания Алстом под претекст, че това са "национални" помощи, докато в САЩ Тексас или Калифорния не се колебаят да подкрепят своята промишленост.

Време е да бъде спряна тази лудост. Затова е жизнено необходим референдум. Отхвърлянето на тази така наречена Конституция няма да означава "не" на Европа. По две причини: първата е, че продължаването на преговорите може да направи текста само още по-лош и втората е, че е време да бъде наложен нов стратегически актьор върху отломките на Договора от Маастрихт. За тази цел

френско-германската двойка може да бъде двигателят на една "Европейска Европа"

чрез засилено сътрудничество, открито за всички, които ще подкрепят проекта.

Продължаването на преговорите по така наречената Конституция може само да разплете и без това лошия текст: Европа с 25 или с 27 членове ще бъде при всички случаи неуправляема. Проблемът не е в правилата за гласуване с квалифицирано мнозинство, а самото квалифицирано мнозинство.

Председателят на Европейската комисия Романо Проди предлага да бъде девалвирана Комисията, като броят на комисарите се увеличи до броя на страните членки (25 вместо 15). Той защитава линията за федерално правителство, която е неприемлива за мнозинството държави и на първо място за Франция, която ще се окаже по този начин в малцинство по повечето от основните проблеми.

Зад тези епични борби се забравя най-важното - реформата на маастрихтската архитектура, вредата от която направо боде очите. Няма и думичка за Централната банка и обменната политика. Нищо за пакта за бюджетна стабилност. Нищо за индустриалната политика. Нищо за икономическото съживяване или за начините да бъде наваксано растящото технологично изоставане на Европа. Нищо и за стратегическия актьор, в който Европа трябва да се превърне, за да не бъде премазана в либералната глобализация.

Продължението може да се отгатне: заклещени в абсурдна примка,

европейските правителства ще се бият за дребни стотинки:

"За нас регионалните фондове! За нас общата селскостопанска политика! Не забравяйте моя чек!" и т.н. Не подценявам важността на тези средства. Ще бъде трудно да се обясни на френските региони, които получават европейски помощи, че отсега нататък Латвия ще измести провинция Лимузен в името на европейската солидарност. Ясно е, че при бюджет от 1,27 процента от брутния вътрешен продукт, помощите ще трябва да бъдат намалени. Що се отнася до тези, които искат да увеличат европейския бюджет, те ще трябва да приемат намаляването на националните бюджети. Ще се наложи ли да бъдат преразглеждани сегашните механизми за преразпределение (селскостопанската политика и структурните фондове).

Франция обаче издейства пакетът на общата земеделска политика да остане непроменен до 2013 г. Испания защитава със зъби и нокти своите "фондове за регионите", а Великобритания се е вкопчила в чека си. Остава да се увеличат данъците за европейските предприятия, но тяхната конкурентоспособност и без това вече е засегната от падането на долара.

Затова е нужно да се излезе от този затворен кръг и да се измисли нов път. Когато един проблем е неразрешим, трябва да бъдат променени изходните данни:

институционната самоделка да бъде заменена от политически проект.

Това, което изкристализира, наистина трудно, от иракската криза е проект на "Европейска Европа" със собствена тежест в един многополярен свят. И за постигането на тази цел засега е задействан само френско-германският двигател. Това също е политическа необходимост, защото с времето САЩ ще се отдалечат от Европа, а с разширяването тя ще има нужда от лидерство. Така че френско-германската двойка ще трябва да се обърне към бъдещето. Да преразгледа очевидно остарелите параметри от Маастрихт за бюджета, валутата и размяната.

Да предложи силна политика за икономическо съживяване, финансирано ефикасно чрез инвестиции в инфраструктурите, научните изследвания, технологичното развитие, отбранителните индустрии и в по-общ план продуктивните инвестиции.

Да се открие изход от кризата в европейски, но и в световен мащаб.

Да се привлече Русия, както и средиземноморските страни към развитието на нашия континент. Това е основата на един "географски компромис", отговарящ на европейския интерес.

И най-накрая да бъде създаден автономен отбранителен потенциал.

Накратко, ние трябва да научим или да припомним на европейците да "мислят в световни мащаби". Тогава френско-германската двойка ще придобие притегателна сила и ще привлече около себе си други страни, като се започне с тези от ядрото създатели.

Дошъл е моментът да излезем от американския протекторат, да мобилизираме общественото мнение и да предложим нов модел за развитие на света.

*По БТА