"";Нойе Цюрхер Цайтунг"": България проявява слаб интерес към изясняване на миналот

През януари по Българската телевизия беше излъчен документалният филм "Технология на злото", показващ събитията около "Възродителния процес", както тогавашното комунистическо държавно ръководство евфемистично беше нарекло своята асимилационна кампания срещу турското малцинство в страната. Още през 70-те години държавното ръководство си беше поставило за цел да създаде единна "социалистическа българска нация". Тази политика достигна своята кулминация през 1984/85 година, когато представителите на турското малцинство бяха принудени да сменят своите мюсюлмански имена с български. Паралелно с това българската държава пречеше на нормалния религиозен живот на това малцинство, чийто джамии бяха затваряни, а обрязванията -забранени.

Спряното съдебно производство

Според тогавашното официално схващане, мюсюлманите са представители на българската нация, чийто предци още по времето на османското робство са били заставени да приемат исляма, тоест, били са "денационализирани". Така смяната на имената и другите мерки е трябвало да се превърнат за българските мюсюлмани в един вид "възраждане". Това обаче предизвика съпротива и безредици, които бяха потушени от многобройна сила от полицията и армията. Това костваше немалко жертви. През лятото на 1989 г. през току що отворената граница към Турция над 300 000 живеещи в България турци напуснаха своята стара родина, от които по-късно едва половината се върнаха обратно.

Документалният филм се базира на 5-годишна работа в архивите на журналистката Татяна Ваксберг както и на разкази на очевидци на събитията. От 1991 г. тези събития са предмет на разследване от страна на съдебната власт, което обаче се проточва с години. В крайна сметка бяха повдигнати обвинения срещу партийния ръководител Тодор Живков, както и срещу Димитър Стоянов и Георги Атанасов - по онова време съответно министър на вътрешните работи и секретар на ЦК на БКП и по-късно министър-председател. През 1999 г. Прокуратурата прекрати делото като се мотивира с липса на достатъчно данни за това, кой е издал заповедта за началото на "възродителния процес". Това, което не се удаде на съдебната власт, успя да свърши младата журналистка. В архивите на МВР тя откри разпореждането на Димитър Стоянов от декември 1984 година до ръководителите на органите за сигурност да започнат акцията за смяна на имената. Открит бе също документ с подписа на Атанасов от януари 1985 година за провеждане на асимилационна кампания в Северна България. В архивите не е открита изрична заповед с подписа на Тодор Живков, намерен бе обаче протокол от заседание на Политбюро от януари 1985 г., на което той е изразил задоволство от успеха на провежданата кампания.

Няколко дни след излъчването на документалния филм двама представители на Прокуратурата обявиха на пресконференция, че няколко дни преди показването на филма делото е било подновено. Живков почина през 1998 г., а Стоянов - миналата година. Така от всички, които носят политическата отговорност, е жив само Атанасов. През 1994 година той беше осъден на 10 години за злоупотреба с обществени средства, но не излежа дори година преди да бъде амнистиран от президента Желев.

Един филм като катализатор

Филмът, излъчен само няколко месеца преди предстоящите парламентарни избори, имаше политически отзвук. Министър-председателят Иван Костов от СДС поиска обществен дебат по темата. Вестникът на БСП, произлязла от бившата Комунистическа партия - "Дума", в една неподписана статия нападна авторката на филма като "фашистка", която с антикомунистическата лента е изпълнила политическа поръчка. Докато една част от пресата също така определи филма като поръчков, другата не спести похвали за филма.

В особено деликатна ситуация беше поставен Ахмед Доган, лидер на партията на турското малцинство ДПС. Във времето, в което се появи филмът, изглеждаше твърде възможно сключването на предизборен съюз между ДПС и БСП, с перспектива за съвместно участие в бъдеща управляваща коалиция. Така Доган видя във филма опит за подкопаване на отношенията между двете партии. Междувременно острото несъгласие вътре в собствените редици накара ДПС отново да се дистанцира от евентуален съюз със социалистите. Самият Доган направи крачка към управляващата партия, от сближаването с която, като възможен неин коалиционен партньор, той търси политическа изгода. От тази гледна точка документалният филм сигурно е изиграл ролята на катализатор.

От друга страна обаче Доган гледа на филма като на сериозна крачка към изясняване на целия комплекс от събития. Не без основание той посочи, че "възродителният процес" не е започнал през 80-те години, а е по-скоро кулминация на една водена от всички български правителства от края на 19-ти век политика по отношение на малцинствата. Доган поиска да бъде потърсена наказателна отговорност за всички, включително за изпълнителите, но и за инициаторите на тази политика. Що се отнася до показаното във филма, това са отдавна известни факти и събития, към които тъкмо ДПС периодично през годините е правило опит за насочване на вниманието, каза Ахмед Доган.

Трудният преход

Както показа и самият филм, въпреки унищожаването на голяма част от архивите през последните месеци на комунистическото управление те все още съдържат ценна информация за ерата на Живков, която представлява интерес за съда. Много странно е обаче, че през първите 10 години след падането на комунизма, въпреки гръмогласните уверения, на практика правосъдието успя да свърши много малко за разкриване на тези престъпления. Тъй като през годините 1991-92 и след 1997 година страната се управлява от антикомунистическия СДС, който по политически причини би трябвало да е заинтересован от провеждането на тези разследвания, изглежда липсата на ефикасност се обяснява не толкова с политическото влияние, а по-скоро с факта, че голяма част от работещите в съдебната система са стари кадри още от комунистическо време и част от тях нямат интерес от това, съдът да се занимае с въпроса.

В действителност изясняването на случки и събития от миналото не стои като приоритет нито сред обществото, нито сред политическата класа в България, както това бе в повечето бивши комунистически държави. За мнозина проблемите, свързани с икономическите реформи, се оказаха по-спешни. Също и в медиите няколко седмици след излъчването на филма интересът към темата спадна.

17 февруари 2001, брой 40, стр. 8

http://nzz.ch/