Разликите във вижданията на министрите са значителни*

Ако - както изглежда - министрите на икономиката, финансите, транспорта и съобщенията и труда имат по-пазарно мислене от много от своите предшествениците, техните колеги от другите министерства като че ли имат точно противоположната философия.

Изявите на новоназначените министри от изминалата седмица показват, че разликите във вижданията са значителни и че вероятно, ако не се договорят някакви светогледни основания на правенето на стопанска политика - кабинетът не ще може да работи като екип. Поради липса на време и място, тук се спираме само изявите само на един министър. В следващия брой ще анализираме неикономически разбирания на министрите на околната среда и администрацията.

Министърът на регионалното развитие и благоустройството сподели с обществото две идеи, които, ако бъдат приложени, ще доведат предвидими, но трудно изчислими вреди. Става дума за замисъла, първо, правителството да бъде гарант по жилищни и строителни заеми и - второ - за десетгодишен мораториум върху продажбите на селскостопанска земя на чуждестранни лица. И двата случая не се отчитат елементарни пазарни реалности.

1.Казусът с продажбата на земеделска земя е разсъждение на министъра за това как да задържим нищото като наше собствено, затова защото е вече наша собственост. При това се забравя обстоятелството, че, както казва Андрей Платонов, земята може да служи за производство на нещо, но тя самата не става за ядене. В бр. 22 вече писахме: наплив от купувачи на българска земеделска земя не се очаква. Цената на нейното производствено ползване е много по-висока от цената, на която би се извършила сделката по нейното физическо закупуване. Нормалното стопанско мислене изисква признаване на обстоятелството, че ако от земята можеше да се печели без допълнителни усилия и инвестиции, сегашните собственици вече щяха да печелят и да имат по-високи доходи. Цената на придобиване на земя в момента е дисконтирана с разходите за нейното използване с цел печалба. Размислите по повод земята са важни, защото те много добре показват какъв е основният проблем на българската икономика. А той е: налице е излишък на активи, но при недостиг на капитал. Капиталът може да бъде определен като използване на ресурси с цел производство на печалба.

В България имате земя, която не носи печалба, защото няма кой да я използва по този начин. Ограничавайки достъпа на чуждестранни лица, вие постъпвате точно обратното на онова, което трябва да правите, ако искате хората от тази страна да живеят по-добре. Подобно е състоянието на пазара на труда и подобно е състоянието на пазара на активи. Налице са много хора, които заявяват, че искат да работят и много предприятия, които някога са работили, но които сега нямат висока стойност, защото не произвеждат благосъстояние за никого, дори за самите себе си.

2. Другият случай не е толкова очевиден, макар и тук действителността да е бледо отражение на литературата.

В пазара на жилища държавата не играе съществена роля, защото притежава около 2 на сто от тях, и не строи, защото поръчаното от правителството изграждане би имало по-висока цена и по-ниско качество. Пазарът на жилищни заеми функционира нормално и лихвите по стандартни кредити падат. В реално изражение те бяха около 6%, а за тази година вероятно 8-9%. По-ниски равнища в момента са немислими поради риск в системата, който се дължи най-вече на високите разходи за осъществяване на правата на кредитора скъпия достъп до регистри на собственост и кредити. Анализ на тези и други измерения на жилищното финансиране н България може да се намери или на площадката на ИПИ в Интернет (http://www.ime-bg.org/disc.htm/Mortgage Financing in Bulgaria) или на адреса на ОИСР (http://www.oecd.org//daf//financial-affairs/non-members/HousingFinance/housingfin.htm/ Bulgaria: country note), но с леко остарели данни.

С възникването на пазарна на ипотечни облигации, включването на правителството като пряк играч пазара на жилищна е пълна безсмислица. То ще доведе до възстановяване на маниери от епохата на централното планиране и възпроизводство на криминогенни временни жилища от рода на познатите ни панелни комплекси. Възможно е да се увеличат и изворите на корупция: според сега действащия закон за обществените поръчки правителството и общинските власти не са длъжни да обявяват търг за строителство на сграда с размерите, например, на старото посолство на бившия СССР на ъгъла на улиците "Московска" и "Раковски" в София. Сменете града, адреса и предназначението на сградата и ще получите примерния физически размер на произвола при една поръчка на жилищна сграда от община някъде в страната. Макроикономически също се стига до известна безсмислица: дори само гарантирането на жилищни програми ще трябва да се разглежда като дълг и съответно на задълженията на правителството ще трябва да се предвидят приходи от данъци, които да направят възможни съответните гаранции. Ако министърът на регионалното развитие не отчита тези ефекти, то това трябва да направи министърът на финансите. Означава ли казаното, че нищо не трябва да се прави? Естествено, не! Въпросът е обаче какъв точно проблем се решава с дадена политика.

Очевидно това не проблемът всеки да си има жилище, платено съгражданите. В някои, дори много бедни райони на страната, на едно семейство се падат повече от 1,3 права върху покрита недвижима собственост. Взрив в търсенето на кредит за закупуване на ново жилище едва ли може да се очаква при сегашното равнище на доходи. Вероятно е търсенето на средства за поддържане и обновяване на вече разполагаема или придобита собственост. Възможно е обаче в обозримо бъдеще, с изтичане на живота на панелните блокове (да речем, след 10-15 години) нуждата от ново жилище да стане първостепенен въпрос на съществена част от гражданството. Тогава никаква политика за строителство жилища от министерският съвет и общините няма да помогне. Следователно важно е още отсега да се вземат мерки гражданството и строителното предприемачество да имат на разположение ресурс, с който, предчувствайки бъдещето да се опитат да го структурират по изгоден за себе си начин.

Общият знаменател на решението и на двата по-сочени по-горе проблема на жилищния пазар в България е разполагането със средства сега и отбягването на заем от бъдещите поколение (какъвто би бил случаят с държавните гаранции).

Ето два примерни подхода, които значително по-малка степен носят рискове в сравнение с онова, което предлага г-н министърът.

Първият подход е по-спорен. Той е свързан с извеждането на плащаният по жилищни и жилищно-ремонтни кредити от сумата на облагаемия доход. Политическият проблем тук е в създаването на изключения, а заедно с него и на основания за други изключения, които в крайна сметка да застрашат безстрастието и дисциплината на фиска. В същото време квази-субсидията (т.е. несъбраните приходи от бюджета) е с пренебрежимо малки размери: при три пъти по-голям пазар на жилищни кредите от сегашния, загубата на приходи би била равна на 0,05% от прогнозния брутен вътрешен продукт за 2001 г. Съответните сметки и сценарии са изпратени в предишното народно събрание и би трябвало да са на разположение в деловодството или в архивите на парламентарните групи или отделни народни представители. Всеки може да ги провери, ако ги свали от страницата на института (http://www.ime-bg.org/disc/ Mortgage Tax Cuts).

Вторият подход изглежда по-безспорен. Той предполага отварянето на вътрешния ипотечен пазар към международния и създаването на фондове, които условно могат да бъдат наречени Доверителни инвестиционни фондове за недвижими имоти. Т.е известно доработване на сегашните правила, ще позволи участието на известни ипотекарни институции и други инвеститори на пазара като играчи "на едро". Освен това споменатите фондове ще станат възможни, ако се премахне двойното облагане на инвестициите - идея, която с променливо внимание се обсъжда от 1993 г. Става дума за взаимни фондове, които притежават активи, но не плащат данъци доколкото разпределят цялата (например 95%) си печалба сред акционерите си. Представете си, че: някой купува няколко офисни или/и жилищни сгради и ги внася в инвестиционната компания "ИК"; "ИК" продава акции на пенсионни фондове, застрахователни компании, граждани и пр.; "ИК" печели но разпределя печалбата си сред своите акционери; те от своя страна могат да плащат данъци (ако подлежат на облагане) или съответно не плащат данъци, ако са например пенсионни фондове. По този начин "ИК" се превръща в институция за натрупване на капитал, която има по-голям потенциал и по-широка диверсификация в сравнение с онова, което индивидуалните купувачи на офиси и жилища или правителството могат да постигнат за своя собствена или чужда - какъвто е случаят с правителството сметка. "ИК" обаче не е възможно да съществува днес, защото съществува двойното облагане на инвестициите.
Изявите на министрите от последните пет дена оставят впечатлението, че членовете на кабинета са се срещнали случайно, не са успели да се уточнят какво е важно и какво не и всеки си приказва от гледище на широтата (ограничеността) на собствения кръгозор. Непазарните възгледи много трудно ще се съчетаят с необходимостта от поддържане на фискална дисциплина. Те ще пречат на намаляването на произвола (т.е. на ограничаването на т.нар. корупция) на държавната администрация и народното представителство при разпределението на парите на данъкоплатците. И в крайна сметка тези идеи ще противоречат на идеите за ускоряване на растежа на икономиката и увеличаването на благосъстоянието.

* Заглавието е на Mediapool.bg