Реформата и посоката - защо не вървим напред

Да се отговори на въпроса защо нещо не върви е изключително отговорна работа. Сещам се за онзи хубав израз, че на всеки сложен въпрос има поне един прост, ясен, лесен за разбиране грешен отговор.

Не е само една причината, причините са много - многотия и комплексност. Ако имахме една проста и ясна причина, тогава бихме могли да насочим цялата си енергия към нея.

Вторият проблем е, че не знаем коя причина в какво съотношение е с останалите. Много често причините се пораждат една от друга, взаимодействат си допълнително, действат в т.нар. синергетична връзка и не можем да знаем, когато пипаме само една от причините дали няма да дадем възможност на други от тях да усилят своето влияние.

Може би сте забелязвали - когато вземате антибиотик, утрепвате бактерията, само че тя освобождава място за други бактерии, които избуяват по страшен начин. И тогава вместо да изпишете вежди, изваждате очи.

Трябва да има една изключително прецизна предварителна планировка на цялата офанзива за положитела промяна, наречена съдебна реформа. Тоест трябва да имаме някой, който е почти гениален. А освен че трябва да има гениални хора, които да я измислят, трябва да има и хора на достатъчно властови позиции, които да проведат и реализират измисленото.

Ако приемем, че Христо Иванов, поставяйки идеята за съдебната реформа, е бил гениалният, то той нямаше, уви, политическата подкрепа. Изначално му е било казано, че част от тази реформа, която се отнася до прокуратурата, няма да я бъде. Това, разбира се, не го е отказало да прокара реформата в останалите нейни части, отнасящи се до съдебната система. След като той лично видя, че има политика на отлагане, протакане, отчайване, обезсилване изваждане, така да се каже, на отровните зъби на реформата, той предприе една изключително смела и достойна за уважение постъпка, която ще остане дълго време без последователи. Той просто подаде оставката си. Казвайки си - предполагам, това е бил един от водещите му мотиви, че няма смисъл да легитимира нещо, което цели просто да обезсили съдебната реформа чрез нейното обезкървяване, отлагане, видоизменяне, мутация и в крайна сметка израждане.

Само че, ако се запитаме къде са причините тази или по-голяма реформа да не сработи, тогава стигаме до изключително опасни глъбини на националната психика; едни тежки цивилизационни разриви, които битуват не просто в нашето общество, ако то има характеристиките на общество.

Те битуват във всекиго от нас, в една или друга степен. Дори да не искаме да си признаем, че тези противоречия са заложени в душите ни, рано или късно ще установите, че във всеки от нас има някакво противоречие на личният избор и понякога е изключително трудно да тръгнем по по-стръмния, трънливия и на всичкото отгоре с неизвестен край, път.

Ще говоря разхвърляно, защото много трудно мога да систематизирам. Би трябвало аз да съм геният, който да каже: не станаха работите или не стават все още, защото имаме причини, йерархично подредени по следния начин със следното относително тегло в сегашния, бих казал, частичен неуспех на реформата.

Така че, докато ме слушате, прекарвайте всичко през собствените си мозъци, давайте си отговори на въпроси, които пред вас самите възникват. Просто използвайте това, което ще кажа, не като откровение свише, защото надали има някой, който може да застане пред вас с откровение свише.

Спомням си в тази връзка в началото на прехода, ранните 90 години на миналия век, в България масово се изсипваха огромно количество западни експерти, които изразходваха западни пари, за да обучават източноевропейците как да преобразуват една тоталитарна система в демократично действаща. Истината е, че никой от тях нямаше ни най-малка представа. Те ни казваха: а при нас в Германия е така, а при нас във Франция е еди как си, а при нас в Америка или във Великобритания го правим по еди какъв си начин.

Само че това нямаше как да бъде нагодено към местните особености. По тази причина много институции, привнесени наготово от западните демокрации - като Конституционен съд, като Комисия за защита на конкуренцията, Комисия за финансов надзор, като административно правораздаване - в един или друг момент просто блокираха и не изпълниха високите изисквания, които бяха поставени пред тях.

Можем да кажем, че и президентската институция в течение на годините не се е оказвала на въпросната висота. Макар че имаме всички предпоставки един президент да бъде независим.

Ако обаче конкретното персонално съдържание не е годно да изпълни докрай институционалната рамка, ще се получи онзи специфичен звук на хлопане на недобре напаснати по размера си части. По тази причина много хора, заемащи изключително високи държавни постове, се държат по унизителен за съответната институция начин.

Има и друга причина, която мен винаги ме е дразнела, тя е свързана с една китайска поговорка - Когато малкият човек започне да хвърля голяма сянка, мракът е близо.

В България обаче това не е специалитет на последните 26 години. Ако прочетете изключително трагичните автори в българската литература, а за мен те са двама – единият е Алеко Константинов, а другият е Чудомир, ще видите, че нещата упорито продължават да персистират такива, каквито са били и вчера, и преди 10, преди 25 години, преди 70, преди 100 години най-вероятно. Тоест проблемът е някъде, както се казва, в чипа ни.

Друг проблем, който виждам от народопсихологически аспект, е, че в България много често свободата е била не извоювана със собствени усилия а е била подарявана или се е случвало така, че са ни я инсталирали по определен начин.

Разбира се, ще кажете - не е вярно, от турското робство са ни освободили не руснаците, а ние си имаме собствен принос с Априлското въстание и с Шипченската епопея. Проблемът, колеги и съмишленици, е че тези, които са извоювали свободата, обикновено не са я доживявали. На нея са се наслаждавали другите, които са очаквали с любопитство да видят какво ще стане, надничайки предпазливо зад спуснати пердета на добре залостени къщи и дворове.

Така че дори и тогава, когато един народ е извоювал свободата си чрез едно микромалцинство, излъчено от себе си, от онези хора, които минават за солта на земята, то не означава автоматично, че този народ е достоен за свободата си. Защото я е извоювал не той, а една много малка част от него, която твърде често е загинала, изпепелена е в борбата за тази свобода.

След тези изключително песимистични размисли да се обърнем към ежедневието, което може да прозвучи и малко по-оптимистично, или поне да ни заглавичка леко в своята злободневност, та да не мислим толкова отчаяно.

И ще ви каза защо размишляваме отчаяно - защото ние сме просто една брънка от една безкрайна верига. Ние сме микрочастица от световната история, а историята познава моменти на подеми и ужасни моменти на падения.

Помислете само колко векове наред една прекрасна римска цивилизация е изглеждала безвъзвратно изгубена и унизена в своите постижения през т. нар. мрачно средновековие. Добре, но минават няколко века и тя се възражда. Така че това, което вие ще опитате да постигнете, може би няма да донесе благо за вас, но то със сигурност ще допринесе някъде ако не институционално, то поне културно, то поне като информационна следа ще остане и всяко следващо въздигане на цивилизацията ще бъде на малко по-високо равнище.

Да се върнем на конкретиките, които обаче няма да ви обяснят цялостната схема на частичния успех или частичния неуспех на съдебната реформа. Започвам с едно чисто персонално надмощие, надмощие като бройки. Грубо казано, в България като че ли се оформиха два големи центъра.

Единият, да го наречем - на прогресистите, другият на консервативните сили по отношение на съдебната реформа - всеки от тези два центъра има своите водачи

Оказа се - поради исторически и поради вероятно случайни причини - че центърът на консерваторите си намери своите двама водачи. Центърът на прогресистите, на тези, които искат промяна, се обедини също около двамина.

Единият е тук вдясно от мен, Христо Иванов, другият се оказа, за огромна изненада за статуквото, излъченият от самото това статукво, Лозан Панов, председателят на ВКС. Случват се понякога такива чудеса. Някой, който е избран по политически причини, изведнъж се усеща, или не изведнъж, а съвсем закономерно - се усеща, че позицията, на която е застанал, му дава независимостта и възможността да се еманципира и той избира именно това, а не да стане част от статуквото. Не да обслужва нечии интереси, надявайки се след напускането на поста да бъде достатъчно добре обезпечен. Та има малки и редки изключения, в които хората действително се еманципират и ми се струва, че, дай Боже, Лозан Панов е едно от тези изключения. Само че единият от двамата напусна, така да се каже, по силата на политическата необходимост и нравствения подтик, който, както подчертах, дълбоко уважавам. Остана само Лозан Панов.

Лозан Панов обаче няма правото, а и не бива да говори твърде политизирано за съдебната реформа, защото не му приляга да бъде непременно много ярко заемащ страна в тези твърде политически процеси.

Другите двама представители на другия полюс- главният прокурор Сотир Цацаров и председателят на Върховния административен съд Георги Колев, останаха непокътнати на местата си и продължават да имат цялата власт, с която са разполагали, при това както официална, така и неофициална.

Отпадането на единия от прогресивните и запазването на двамата консервативни със сигурност е подействало много развращаващо, много отчайващо на онези, които са се надявали, че веднъж започнала, реформата не може да бъде спряна.

Оказва се, че всяка реформа, всяко устремно движение напред може с достатъчно сръчни средства на масово психологическо въздействие да бъде ако не спряно и върнато назад, то поне в достатъчна степен забавено, така че да изглежда, че нищо не се случва.

Друга причина са действително много добре осъзнатите действия на консервативното крило, което се бори срещу съдебната реформа.

Аз не отричам, между другото, на това консервативно крило известни основания да бъде скептично, защото вероятно някои от пазителите на тази консервативна традиция са виждали достатъчно на брой непремислени промени. И по тази причина са придобили леко отвращение към реформите, които гълтат страшно много енергия, водят невинаги до добри резултати и известно време след това се оказва, че и този не бил начинът и така не са постигнати целите.

По какъв начин консервативното крило се опитва да спре или поне да забави реформата?

Чрез тактиката на изтощаването.

Това означава безкрайно отлагане във времето, създаване на множество дребни пречки, обезкървяване на реформаторските идеи, изваждане на жилото на всяка една, ред наглед дребни промени, които обаче правят безпредметни останалите, или отнемане на части от цялата система на промени, които обезсмислят пък друга част. Представете си например Висш съдебен съвет, който е разделен на съдебна и на прокурорска камара, само че, да кажем, начинът на конституирането му не гарантира независимост на неговите представители. Каква ща е файдата? Формалистична и фасадна.

Тук ще си позволя една ремарка към ключовите идеи за съдебна реформа на Инициатива "Правосъдие за всеки". Вие настоявате много за намаляване на мандата на главния прокурор. Само че дали някой ще бъде безконтролен 7 или 5 години, разбира се е важно, но не е решаващо.

Въпросът е по какъв начин да гарантираме, че този главен прокурор първо - ще бъде независим, и второ - ще има мотива и причината да опита да ръководи прокуратурата по начин тя да действа ефективно в интерес на обществото, а не в интерес на онези, които са го издигнали и избрали. Забележете колко много са начините да бъде обезкървена, да бъде опропастена, осуетена, обезсмислена една реформа!

Но основният инструмент за обезкървяването на реформата е в намаляването на гражданската енергия. Първоначалната еуфория може твърде бързо да бъде заместена от безразличие. Друга възможна причина е, че хората нямат непосредствен, животрептящ интерес, освен ако не водят конкретно съдебно дело.

Хората не ги боли непосредствено. Това е малко като с пушенето – вие си пушите цигари и нищо не ви става. Изведнъж ще ви стане, но тогава ще е късно и няма да го разберете. На всичкото отгоре обществата за разлика от хората, не умират изведнъж – те умират постепенно. А могат и да се възстановят по някакъв начин...

Само че тази "постепенност на влошаването" ни кара да свикваме с въпросното влошаване. И ако нямаме някакъв много светъл пример пред нас , който искаме да постигнем, е много трудно да удържим на този уклон надолу и все по-надолу.

Друга причина, поради която съдебната реформа вероятно зацикля, пак се корени в някаква – не бих казал народопсихология, а в отсъствието на критична маса от хора, които искат промяната.

Някой от вас каза : Всички ние искаме промяната. Позволете да поспоря с вас.

Една потискащо малка част от нас искат промяната – защо?

Пак доста отчайващо обяснение имам. И то е , че от 5 до 10 процента от хората във всяка сфера и професия стават да вършат работата, която вършат. Те, разбира се, искат системата да се оптимизира, така че да вършат работата си още по-добре. Това обаче обикновено означава, че оставащите 90 процента ще бъдат затормозени, изненадани и във всеки случай конфронтирани с нещо ново, което трябва да усвояват. И нямат никакъв интерес от промяна в системата.

И неслучайно - макар че това не са социологически изследвания, а много груби преброявания – показват, че около една десета от съдиите подкрепят активно съдебната реформа. Като казвам активно – това не означава да срещнете в коридора явен поддръжник на съдебната реформа, да се огледате внимателно, да го потупате по рамото и да му кажете "Браво, давай все така, само напред, с теб съм". Само че не съм с теб, защото, когато стане въпрос да се подкрепи някое решение чрез конкретна жертва на каквото и да било, но нещо лично, тогава този подкрепящ няма да ви подкрепи. Защото системата в актуалния си вид му е удобна.

Система, която се крепи на съдържащи невероятна магистратска мъдрост лафове от типа : "Оказа се, че страна по делото е близък на окръжния прокурор. И той веднъж ми се обади, пихме по кафе и той ми спомена за това дело. Не че е искал нещо специално от мен, той само ми спомена за това нещо и нали знаеш – на колега не се отказва."

Ето такъв тип мъдрост всъщност води до пълно разрушаване на държавността или до препречване на нейното изграждане.

На следващо място: Съдебната реформа по някои от посочените дотук причини няма подкрепа сред политическото представителство. Не използвам въобще думата "политически елит", защото тя е дълбоко порочна като термин, и невярна. Политическите партии не само в България, те никъде по света нямат истински интерес от независима съдебна власт.

Само че в държавите, в които правото господства действително, политическите партии не могат да си позволят да не съхраняват независимостта на съдебната власт, докато у нас могат да си позволят да ѝ пречат.

За тях зависимата съдебна власт е много по-удобна отколкото независимата съдебна власт. Те знаят, че дори да са в опозиция ще има известни репресии срещу тях, но те няма да бъдат прекомерни, защото има опасност, когато от опозиция отново станат управляващи, да започнат да си връщат. И ако внимателно се вгледате в българската съдебна действителност, ще видите, че осъдени политици няма. Именно поради този, не бих казал - злонамерен, пакт.

Не си ги представяйте като някакви сионски мъдреци събрани в мрачно подземие, с горящи факли наоколо, някакви масонски символи, да са се разбрали тържествено, да са си порязали вена и да са се подписали с кръв! Не, това е едно мълчаливо постигнато съгласие, че "така ще правим".

То е станало по естествен път. То е нещо като извратен вариант на обществения договор на Жан Жак Русо.

Преди това, в началото след прехода, може би е било война на всеки срещу всеки. Впоследствие са се усетили, че е много по-добре да спазват определени "правила". Дори някои субекти да се включват от време на време в политиката под булото на "антисистемни играчи", след влизането си в политиката стават изключително сговорчиви, годни да се споразумеят.

Това ще бъде винаги така. Тоест, енергията за промяна няма как да дойде от политическата класа просто защото тя трябва да е луда да изгуби един невероятен лост на власт.

Енергията трябва да дойде от другаде. Тя трябва да дойде от гражданското общество.

И слава богу, има два центъра на това гражданско общество. Единият си идва с името си - Гражданска инициативата "Правосъдие за всеки", другият – по-отдавна съществуващ и въпреки че е професионално предопределен, е Съюзът на съдиите в България. Независимо че не е представител на всички съдии и че не е революционно настроена организация.

Въпросът е, че трябва да има още много граждански инициативи или - по-скоро - една непрекъснатост на гражданската инициативност, за да бъдат накарани управляващите да се съобразят с исканията на хората. Какви могат да бъдат формите на тази гражданска инициативност аз не смея да прогнозирам.

Бих искал само да предупредя, че непрекъснатият акционизъм и непрекъснатото действие също могат да доведат до изморяване. Внимавайте, трябва много прецизно да се дозира тази гражданска енергия, защото нейното прекаляване може да не доведе до нищо.

А и когато виждаме, че от нея няма директни резултати, е много лесно и да се отчаем. Има хора, които по време на протестите срещу правителството на Орешарски идваха 3-4 дена на протест, беше готино времето, особено привечер, позахладнее малко, голям купон – как беше – "млади, красиви, умни", с компютърни знания, с лаптопи и всевъзможни технически джажи, и на третия – четвъртия ден казваха: "Ма то нищо не става, бе!" Да, селфи си правиш, "ма то нищо не става", Орешарски продължава да не пада! Нощта на "белия автобус" беше като че ли кулминацията, след което енергията се спихна, защото се видя, че няма директен резултат...

Колеги, директен резултат има! Той е огромен, но не е зрелищен!

Не е бравурен някак си. Не е като талантливия тенор – да изпее една страхотна ария и публиката да се взриви и да стане на крака. Резултатът е в постоянното "възпаление", в което се намира българското общество. Това възпаление го прави свръхчувствително към всевъзможни безобразия и не допуска тези безобразия да се разраснат до степен на пълна нетърпимост.

С две думи - гражданска активност, с вдъхновение и реализъм.

*Лекцията на доц. Кристиан Таков под наслов "Реформата и посоката - защо не вървим напред" е изнесена пред студенти във Великотърновския университет по време на дискусията за перспективите пред съдебната реформа. Публикуваме я от сайта "Дневник" с незначителни съкращения.