Решения и предрешености

"Можеш да гледаш на един човек според нацията му, но не можеш да съдиш за една нация според един човек."

Станислав Лешчински, "Творби на блгаготворителната философия"

Когато човек избира не със сърце и душа, а притиснат от обстоятелствата, нещата се закучват, а изборът се оказва калпав. Всъщност в такъв случай изборът не е съвсем твой – твой е само донякъде, а оттам нататък става предрешен, не-твой и чужд. Най-малко твой и най-много предрешен, най-не-твой и чужд този избор е, когато споменатите обстоятелства са обективни, неумолими и непроменими, неподвластни на волятата ти – като природните фактори.

Става дума за обстоятелства, на които ти си подвластен изцяло, а не можеш дори само да им повлияеш. Казаното важи с еднаква сила за избора и на любим автор, и на професия, и на морална платформа, и на местожителство, и на интимен партньор дори.

Така е и с политическите избори. На които като българския гражданин, който съм, аз вече от четвърт век насам гласувам най-редовно. И най-редовно избирам по-малкото зло. По-малкото, все по-малкото зло избирам – и никога доброто. Затова изборът не е съвсем мой – не персонален, а обстоятелствен избор; избор не на личността, не на себебиографията ми, а на поредица от външни фактори, които така са ме прихванали отвсякъде, че няма как да не се съобразя с тях. Трудно, мъчително се живее все като съобразяващ се, с когото ни най-малко не се съобразяват. Но и това гнетящо състояние е част от демокрацията – и него ще трябва, въпреки гнета, да приемем.

В една реч, произнесена през 1869 г. в Бирмингам Дикенс заявява, че докато вярата му в управляващите е нищожна, вярата му в управляваните е безкрайна. Аз нямам неговият късмет да противопоставя управлявани на управляващи – пренесена в днешна България, моята вяра и в управляващи, и в управлявани е еднакво нищожна. А това прави обзелата ме безнадеждност още по-осезаема. Най-малко предстоящите парламентарни избори правят изключение от тази порочна практика. Аз, разбира се, и на тях ще гласувам – най-малкото, защото не ми се живее дългосрочно под сянката на едно служебно правителство, което един безгръбначен служебен премиер насели и пренасели със стари ченгета и неокомунисти. Не ми се живее и с подобен парламент. И с подобен уговорен не на родна земя, а в Кремъл президент не ми се живее, но там вече нямам шанс – там зарът е вече хвърлен, макар и не от мен, а от цял един народ.

Под народ в случая разбирам онези "правоверни скотове" на Ботев, чиито овчедушни наследници Георги Марков разпозна безпогрешно и безпогрешно портретира в мемоарите си. Затънали в коловозите на потомственото си русофилство, себепротивопоставили се на светска Европа и къпещи се в носталгично умиление по добрите стари времена, тези пришпорени от гражданския си садомазохизъм люде избраха един президент, който не е мой.

А сега са на път да изберат и един парламент, който не е мой. Колкото и да боли, като демократ аз ще се съобразя отново и отново с техния избор – както виждате, не съм нарамил пушката, а съм грабнал перото. Поне свободното публицистично слово никое правителство, никой неокомунизъм не може да ми отнеме – не успя да ми го отнеме дори железният старокомунизъм. Пред чиито монументи потомците-неокомунисти днес палят свещи и редят венци. Какво да се прави – демокрацията и това допуска, и с това се налага, скърцайки със зъби, да се примирим.

Не бих го сторил, ако съществуваше някаква друга, алтернативна демокрация, изградена на базата на най-добрите консервативни ценности, за чието реанимиране от дебрите на историята мечтая вече десетилетия наред. Но алтернативна демокрация няма – алтернатива на демокрацията е само диктатурата.

А след нейното полувековно господство аз не искам и да чуя за нея – не ѝ ща ни меда, ни жилото. Лошото е само, че докато диктатурата, особено ако е тоталитарна и комунистическа, е нетърпима към всеки демократичен порив, демокрацията е търпима към попълзновенията на диктатурата. И нещо повече: често тя е безпомощна да им противодейства. Националсоциализмът го доказа – през 30-те години Хитлер грабна държавната власт по демократичен път. Доказва го и днес пред очите ни актуалното време. Което като нищо може да възкачи на престола една неокомунистическа формация, по чиито сборища многобройните ѝ привърженици гордо развяват руското знаме, а тъпчат и палят знамето на обединена, на нашата обща Европа. И не само това.

Парламентарните и извънпарламентарни предводители на тези пълчища открито честват девети септември като ден не на робството, а на свободата, открито ходят на поклонение при Путин, открито копнеят по номенлатурните си комунистически привилегии. Лошото е, че не са сами в копнежите си – след тях идват милиони. Моят изборен глас няма да ги спре – няма да ги спре и моето публицистично слово. Защо пиша тогава ли? Ами, откровено казано, защото всеки потърпевш има правото на злорадство. Знам, съзнавам, че злорадството е лош пътеводител, но какво да се прави, след като безсилието пред външните обстоятелства поражда не благородни ценности, а злоради тръпки. И след като в политическата сфера, където е необходим най-много трезв разум, се вихрят най-необуздани емоции. На които и аз съм подвластен – колкото и да не ми се иска.