Решения на съда в Страсбург показаха системни дефекти на българското право

На 14 юни 2004 г. Европейският съд по правата на човека постанови две емблематични за България решения по делата “Кирилови” и “Кехайа”. При отразяването на тези дела медиите акцентираха главно върху рекордния размер на присъдените обезщетения, а не върху системните дефекти на българското право, които обещават възпроизвеждане и умножаване на подобни правозащитни проблеми.

По делото “Кирилови” държавата е осъдена, тъй като в продължение на повече от 20 години отказва да обезщети жалбоподателите, чиито жилища са отчуждени за благоустройствени нужди през 80-те години на миналия век. Въпреки че според отчуждителните заповеди, собствениците са обезщетени с апартаменти, за повече от две десетилетия тези апартаменти дори не са построени. Поради деноминацията на лева и невъзможността за принудително изпълнение срещу държавата (чл.399 ал.2 от ГПК), Кирилови не могат да получат нито равностойни имоти, нито парично обезщетение. Общата сума на присъдените им обезщетения по това дело възлиза на 130 700 евро.

Още по-абсурдно е делото “Кехайа”. В началото на 1990-те Велинградският районен съд (ВРС) признава 14 души от родопското градче Сърница за собственици на 14 хектара наследствени земеделски земи, разположени около язовир Доспат. Това решение, с което е отменен отказ на поземлената комисия да реституира същите имоти, не подлежи на обжалване. Въпреки това, първо главният прокурор се опитва да го отмени с искане, отправено до Върховния съд. Съдът отхвърля искането, аргументирайки убедително правото на собственост на жалбоподателите. Сърничани са въведени във владение, получават нотариален акт и започват да обработват земите си.

В една правова държава вероятно така би изглеждал идиличният край на десетгодишната съдебна сага. В България обаче хубавите приказки са демоде, а съдебните решения обвързват само страните и съда, постановил решението. Това позволява, като на руска рулетка, друга държавна институция – “Държавното лесничейство”, да пробва късмета си срещу жалбоподателите. След неуспешното оспорване на тяхната собственост от Поземлената комисия и от главния прокурор, при непроменени факти и правна уредба, ВКС уважава иска на Лесничейството. Този път съдът приема, че жалбоподателите не са доказали правото си на собственост.

Европейският съд намира, че тази ситуация е несъвместима с върховенството на закона и правната стабилност, които са база на справедливия съдебен процес. Тези принципи са юридически фундамент и на правовата държава. Те повеляват управлението да се осъществява чрез ясни закони, които се прилагат еднакво спрямо всички, от независим и безпристрастен съд. Независимостта на съда  е гаранция, че той  е свободен да приложи закона  дори срещу  държавата, която го е създала.

Правна сигурност означава още, че споровете се решават с окончателни и подлежащи на принудително изпълнение съдебни актове. Като принцип и ценност, юридическият стабилитет понякога се конфронтира с принципа на справедливостта в правото. Възможно е новооткрити факти да направят очевидна неправилността на влязло в сила съдебно решение. Тогава общественият интерес и справедливостта може да наложат неговата отмяна. Това става изключително рядко, в изчерпателно изброени от закона случаи и при спазване на сурови процедурни правила.

В нарушение на тези юридически начала, в България заобикалянето и обезсмислянето на окончателни съдебни решения по инициатива на държавата, е детска игра. Както показва случаят “Кехайа”, достатъчно е институция, която не е участвала в реституционното производство, да предяви претенции към собствеността на жалбоподателите, въпреки че тя е призната с две окончателни съдебни решения. Този хазартен подход максимално облагодетелства държавата. Само тя, като “многоглава хидра”, може чрез различни свои еманации, да инициира различни процедури, претендирайки едни и същи права. Така, чрез различни институции,  държавата получава нови процедурни възможности за преразглеждане на спорове, решени със сила на пресъдено нещо в полза на граждани.

Тази ситуация шокира съда в Страсбург поради  липсата на юридически гаранции срещу произволно отнемане на собственост. България е осъдена да възстанови на жалбоподателите отнетите имоти или да им изплати обезщетение в общ размер на 102 700 евро.

Дори след решението “Кехайа” същият проблем, който е несъвместим със здравия разум и с правната логика, се възпроизвежда пред българските съдилища. Дела, принципно идентични с казуса “Кехайа”, се водят от Държавното лесничейство и срещу десетки жители на съседния град Доспат.

Въпреки задължителния характер на решението на Европейския съд, някои наши съдии, разглеждащи аналогични дела, демонстративно го игнорират. Криворазбраната им независимост от стандартите на съда в Страсбург води до лавинообразното увеличаване на жалбите срещу България и на размера на присъжданите обезщетения. Тази трайна тенденция все по-настойчиво поставя  на дневен ред въпроса за имущeствената отговорност на магистратите, които, проявявайки груба професионална небрежност, ощетяват гражданите.

За съжаление, този въпрос не е включен в обсъжданите поредни промени на Закона за съдебната власт, според който магистратите отговарят материално за причинени вреди, само ако нарушението им бъде признато за престъпление. Това не е направено, въпреки че Европейската харта за статута на съдиите позволява държавата да поиска, в определени граници, съдията да възстанови  присъдено обезщетение при грубо и неоправдано нарушаване на правилата, регламентиращи професионалната му дейност.

Провалът на опитите за европеизиране на съдебната система чрез обучения, материални стимули и подобряване на условията за работа аргументира тезата, че вероятно само материални санкции на немарливи магистрати могат да предпазят България от предпазни клаузи в областта “Правосъдие и вътрешен ред”.

*Михаил Екимджиев е адвокат от фондация "Правна алтернатива” – гр.Пловдив. Тази публикация е част от съвместния проект “На светло” между CEE Trust, фондация " Правна алтернатива”  и Mediapool, чиято цел е да изважда на яве и да дискутира казуси от широк обществен интерес