Решете конфликта в Нагорни Карабах, преди да експлодира

От почти три десетилетия най-опасният нерешен конфликт в по-широките предели на Европа се намира в планините на Южен Кавказ - на малка територия, известна като Нагорни Карабах. В края на 80-те години на 20 век регионът създаде смут за последния съветски лидер Михаил Горбачов. В началото на 90-те години конфликтът там превърна над един милион души в бежанци и отне живота на около 20 000 човека. През 1994 г. Армения победи Азербайджан в битка за територията и двете страни подписаха примирие, но не и мирно споразумение.

Нагорни Карабах отново избухна в края на миналата седмица. Изглежда, че един от играчите, най-вероятно Азербайджан, е решил да промени обстановката на място. Десетки войници и от двете страни бяха убити, преди във вторник да бъде обявено прекратяване на огъня. То може да се разпадне във всеки момент. Ситуацията е неустойчива и има опасност конфликтът да се изостри още повече, ако международната общност не го спре.

Евентуално ново разпалване на конфликта в Нагорни Карабах е повод за кошмари. Като се има предвид модерното въоръжение, което притежават сега и двете страни, най-вероятно десетки хиляди млади мъже ще загубят живота си. Русия и Турция, които вече са скарани и имат военни задължения съответно към Армения и Азербайджан, може да бъдат въвлечени във война чрез подставени субекти. Сраженията в района също така биха дестабилизирали Грузия, Иран и руския Северен Кавказ. Освен това може да бъдат заплашени нефто- и газопроводните маршрути от Каспийско море.

В сърцевината на проблема е статутът на населения предимно с арменци планински анклав Нагорни Карабах, който беше част от съветски Азербайджан. След разпадането на Съветския съюз етническите арменци на територията предприеха организирани действия с искане да се присъединят към Армения. Това се превърна в същинска война, а оттогава арменците запазват контрол върху територията.

Обстановката в Нагорни Карабах е до голяма степен спокойна, като се изключат откъслечни престрелки. Повечето международни дипломати не обръщат особено внимание на този проточил се конфликт в Кавказ, което създава впечатлението, че Нагорни Карабах е трудно решим въпрос, но не особено опасен като Кипър. Надеждата сред международната общност е, че проблемът може да бъде оставен сам на себе си.

Тази представа беше разклатена през последната седмица. Националистическата омраза не е отслабнала вече повече от 20 години. Всъщност тя се подхранва през годините от официалната пропаганда и от двете страни. В същото време самото местоположение на конфликта го прави опасен по начало.

Примирието от 1994 г. даде на арменската страна контрол не само върху спорния район, а и върху част от азербайджанската територия около Нагорни Карабах. Арменската страна няма правни претенции към тези земи, а ги смята за защитна буферна зона, но в тях живееха над половин милион азербайджанци, които бяха превърнати в бежанци. Тази окупация е неустойчива и нечестна, но употребата на сила няма да донесе справедливост.

Азербайджан пропилява години в осъждане на "арменската агресия", без да предложи на арменците в Нагорни Карабах вдъхващи доверие гаранции, че зачита техните права и не иска просто да ги унищожи. За да бъде постигнато справедливо решение на конфликта, ще е необходимо и двете страни да поемат сериозен ангажимент да направят компромиси и да живеят заедно.

Турският президент Реджеп Тайип Ердоган обвинява Франция, Русия и Съединените щати - страните, натоварени от Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа да посредничат в конфликта, че не успяват да оправят бъркотията. Това също е погрешно. Да, през годините можеше да се направи повече за уреждане на спора за Нагорни Карабах, но посредниците посредничат - те не могат сами да решат конфликтите между непреклонни страни.

Горчивата истина е, че лидерите на Армения и Азербайджан попадат в капана на собствената си реторика, като обещават на своите народи пълна победа, която никога не може да бъде постигната. Те използват статуквото като средство да заобикалят трудните въпроси за собствената си легитимност или да отклоняват вниманието на хората от социално-икономическите проблеми.

Също толкова изкушаващо е да бъде сочена Русия като истинския злодей. Със сигурност Кремъл играе роля в манипулирането на етно-религиозните конфликти, породени от разпадането на Съветския съюз. А Русия продължава да продава оръжия както на Армения, така и на Азербайджан. Но ролята на Русия в Нагорни Карабах е много по-малка, отколкото в замразения конфликт в Грузия, да не говорим за Украйна. Русия няма обща граница със зоната на конфликта, няма войски на място и по различни начини подкрепя и двете страни.

Възможността ѝ да контролира случващото се в Нагорни Карабах е ограничена.

Ако има лъч на надежда в този мрачен пейзаж, той е в това, че вече е налице мирен процес, макар и колеблив. Сложен план за мир, разработен през 2005 г., обещава и на двете страни много от нещата, които искат: връщане на разселените азербайджанци и възстановяване на загубените азербайджански земи в замяна на сигурност за арменците в Нагорни Карабах и обещание за самоопределение и вероятно независимост в крайна сметка.

Това, което липсва в Южен Кавказ, е политическата воля за ангажиране с план, който включва постигане на споразумение с врага. Това, което липсва в международен план, е признанието, че няма евтин вариант за решаване на конфликта. През последната седмица посредниците помогнаха за договаряне на ново прекратяване на огъня. Но Нагорни Карабах изисква нещо повече от просто дипломатически совалки. За да бъде постигнато решение, е необходима сложна многонационална мироопазваща операция и координация между Съединените щати, Русия и Франция, които съвместно да бъдат гаранти за мирно споразумение.

Това е голямо предизвикателство, но то бледнее на фона на перспективата за нова катастрофална война в Кавказ. Големите сили биха могли да започнат, като свикат мирна конференция в Минск, Беларус, за каквато най-напред беше отправен призив през 1992 г., но така и не беше направен опит в тази насока. По този начин може да бъде изпратено послание, че светът най-накрая се отнася сериозно към този конфликт, преди да е твърде късно.

*Томас де Ваал е старши сътрудник на Европейския център на Фонда "Карнеги" за международен мир и автор на книгата "Черната градина: Армения и Азербайджан през мир и война".

По БТА