Решително срещу Саддам!

Не беше толкова отдавна косовската криза. Аз я помня, помните я и вие. Като журналист тогава имах ясното усещане за общественото мнение в България в този опасен исторически момент. Въпреки че близо 1 млн. албанци бяха прогонени от Косово и въпреки че бе нарушена Хартата на човешките права, мнозинството от хората у нас бяха резервирани или откровено бяха против операциите на НАТО в Югославия. Тогавашното правителство на Иван Костов не подхвана истински дебати, не информира в достатъчна степен своите съграждани, остави хората в недоумение защо сме против "братята сърби". По- късно всички се убедихме, че позицията на България е била правилна.

Сега с наближаването на развръзката на иракската криза дебатите за позицията на България стават все по -интензивни. До неотдавна в него участваха предимно журналисти и анализатори. Политиците си криеха главата в пясъка. Някои министри си противоречаха, различните опозиции или нямаха мнение, или ако изкажеха нещо като мнение - бързаха да го променят. Стигна се дотам БСП да се държи по-проамерикански от СДС (макар после да се отметна), а лидери на СДС - по- националистически от бившите комунисти.

Старт на дебатите на политиците даде Иван Костов. За съжаление в анализа му покрай верните констатации и коментари има и доста спорни или откровено неверни твърдения. Притеснява също претенцията за изчерпателност на сценариите и непогрешимост на изводите.

Популистките призиви за "едни ясни гаранции" не са новост за опозицията в такива ситуации - и при косовската криза, и около унищожаването на ракетите, и около кризата в Ирак. Полуистините, както и плашенето със страшни угрози, надвиснали над страната, са идейната основа за извода, към който се стреми авторът: страшно е, ще пострадаме, а правителството не знае какво да поиска в замяна. Разбира се, че ситуацията крие рискове. Но тяхното преувеличаване само по себе си е рисковано, тъй като може да ни отведе към неправилни изводи и заключения.

Особено впечатление в статията прави неприкритото недоверие към мюсюлманите у нас, които били готови да се поддадат на "верски екстремизъм" и като че ли само чакат сгода да "снабдят терористичните групи с нови човешки попълнения".

Освен обидно, това е и несериозно.

Албания и Македония имат далеч по-висок процент мюсюлмани, но са сред най-решителните поддръжници на операция срещу Саддам.

Естествено, че най -добрият изход от кризата е мирният. Само че иракските власти трябва незабавно да променят отношението си към инспекциите на ООН, да започнат да им сътрудничат активно, както го изисква резолюция 1441, а и да убедят света, че го правят. Този вариант не изключва извеждането на самия Саддам и неговото обкръжение от страната. Следващите дни ще покажат доколко той е възможен.

България го подкрепя и работи за осъществяването му. Ако международната общност се убеди, че Ирак не притежава оръжия за масово поразяване, налице ще бъдат условия за сваляне на санкциите и реализиране на икономическите ни интереси. Лошото е, че с поведението си Саддам не дава надежди такъв сценарий да се реализира.

Има 2 варианта на развитие: промяната да осъществи "коалиция на желаещите" със или без нов мандат от Съвета за сигурност.

И бегъл прочит на резолюция 1441 и на фактите, изнесени в печата преди и след докладите на инспекторите, показва, че Ирак вече е в нарушение. А това значи, че една "коалиция на желаещите" има повод да налага изпълнение с военни средства. Разбира се, втора резолюция на Съвета за сигурност би придала по - голяма легитимност на операцията и това е недобрият вариант. Но България трябва да се готви и за операция от "коалиция на желаещите". Интересите ни налагат да я подкрепим.

Невярно е твърдението, че "България може да изпадне във външнополитическа безтегловност", макар засега и в НАТО, и в ЕС да няма единство по въпроса. Много от страните членки и в двете организации са склонни да подкрепят подобна операция. България рискува да изпадне в"безтегловно състояние" именно ако прояви колебание. Решителността винаги е вай-доброто поведение, когато целта е мирно решение. Режимът в Багдад вече е доказал, че разбира повече от натиск, отколкото от призиви.

Нелепо е твърдението, че прякото ни ангажиране със САЩ щяло ''да предизвика трайни отрицателни последици за икономическите ни отношения с ислямския свят". Това, което най-вероятно ще стане, е една успешна операция срещу режима на Саддам, която ще допринесе за демократизирането на Ирак. Ирак ще стане истински авторитет в Арабския свят. Повечето арабски държави вече възприемат коалицията като антитерористична, а не антиислямска.

Всъщност в разсъжденията за икономически изгоди има един огромен капан: смесването на прагматичните и материалните аргументи с моралните и философските е страшно лош тон. Те са от различен порядък и трябва да се обсъждат поотделно.

"Наемническата" теза за това, че трябва да продадем подкрепата си за евентуална операция в Ирак, както сме били направили с Косово, е недотам достойна. България наистина има финансови претенции и тя ги обсъжда с партньорите си, но националният интерес далеч не може да се изчерпи с пазарлъци тип Хитър Петър. Така позицията ни би изглеждала и по-слаба, и неморална.

А и докато за моралните аргументи дебатите трябва да са при участие на цялата общественост, материалните последици са въпрос на експертна оценка; договарянето на условията около тях ще е ефективно само ако се провежда при задължителната за такива преговори дискретност.

Подвеждащи са и твърденията, че "ако България подкрепи военни действия срещу Ирак, ще се превърне в мишена на терористите", че поради миналото си"в представите на тези терористи ще станем освен врагове и предатели".

Първо, както сам Костов отбелязва, "сблъсъкът с Ирак е епизод от войната с тероризма". И в тази война неутралитетът е подкрепа за терористите. Второ, всяка демократична страна може да стане мишена за терористични актове във всеки момент независимо от конкретната си позиция и именно затова войната с тероризма е глобална. И трето, нима при управлението на Костов не се били враг на терористите?

Преувеличават се и различията между западните съюзници и нещата се представят така, сякаш трябва да се избира между позициите на САЩ и ЕС. От една страна, в ЕС са единодушни със САЩ, че Ирак трябва да бъде принуден да изпълни резолюциите на ООН. Но що се отнася до средствата, обща позиция на ЕС няма - някои (Великобритания, Испания, Италия) подкрепят военна акция и без санкция на Съвета за сигурност, други (Франция, Германия) настояват за такава санкция. Новите страни в НАТО - Полша, Чехия, Унгария, подкрепят американската позиция.

Щом военна акция ще има и ние почти сигурно ще я подкрепим, същественият фактор става времето. Освен че пазарлъците са неморални, те са и неизгодни - рискуваме да изпуснем влака. Много по-голяма стойност има незабавната подкрепа, когато още не всички от НАТО са достатъчно решителни. А и единствено тази позиция може да бъде оценена по достойнство. А онези, които биха искали да са на страната на победителите, нека си спомнят, че няма случай САЩ и Великобритания да са действали заедно и да не са спечелили.

Българските политици са в дълг към обществото по отношение на разясняването на моралните и цивилизационните аспекти на войната срещу режими като този на Саддам. Народът на Ирак е най- пострадалият от режима на Саддам и колкото по-дълго диктаторът остане на власт, толкова по-дълго ще продължат страданията на този народ.

* Статията на народния представител от НДСВ Диляна Грозданова е публикувана във в. "24 часа"