Реставратори на злото

Бузлуджа не е обединител на нацията, а родното място на българския комунизъм

Димитър Бочев

“Толкова знаем, колкото помним.”
латинска мъдрост

На първи март почетохме, както му е редът, по ефира на Националната телевизия рождения ден на Георги Марков. Говорихме за невероятната съдба и невероятното творческо наследство на един невероятен български писател. Правим го не за пръв и, да се надяваме, не за последен път. Правим го със съзнанието, че му дължим много – и като съчовек, и като съгражданин, и преди всичко като писател, обогатил родния език с живописни и ненадминати по художественост образи и сюжети. Незаслужено позабравен през последните две-три десетилетия, днес Георги Марков заслужено се завръща там, където е естественото му място – в националната ни култура. Едно отдавна наболяло завръщане, чрез което времето, както винаги, възстановява статуквото. (Всъщност окончателното възстановяване на статуквото ще настъпи, когато творческото наследство на Марков заеме естественото си място и в европейската, и в световната литература, но затова времето трябва още доста да поработи, това ще стане в едно по-далечно бъдеще, когато нас няма да ни има вече върху лицето на земята.)

В тазгодишното честване по ефира имаше обаче нещо особено. Веднага след Георги Марков в "Денят започва с култура” на екрана се появиха хора, решили да възстановят мемориалния комплекс "Бузлуджа”. Какво да се прави – такъв е животът, един гледа сватба, друг – брадва.

Съседството на двете теми едва ли е търсено преднамерено – става дума за събития, които, въпреки органичната си несъвместимост, година след година крачат рамо до рамо в националната ни съдба. Това им съседство илюстрира амбивалентния, раздвоен характер на общественото съзнание, което вече четвърт век търси своето място, лутайки се безпомощно между носталгията по доброто старо време и надеждите за една истинска, цивилизована демокрация от европейски тип.

За съседството на двете теми аз най-малко националната ни телевизия възнамерявам да виня – тя само отразява онези настроения, събития и тенденции, които гражданското ни общество произвежда. Пък и днешна България е свободна страна – в нея всеки може да си възстановява каквото си поиска – ако решат, бузлуджанските инициатори могат със същия плам в сърцето и леговището на Хитлер "Вълчата бърлога” да възстановят. БНТ не може да ги спре – не може да ги спре и законът. Да си направим обаче съответните изводи от тяхната инициатива, можем и трябва. Тъкмо това се опитвам да сторя и аз с настоящите редове.

Че БКП е убиецът на Георги Марков, не ще и дума. Не ще и дума и, че БСП е законният наследник на БКП, приемник и на идеологията, и на манталитета, и до голяма степен на личния ѝ състав дори. Докато социалистическите партии на останалите европейски държави от бившата съветска империя намериха силите и морала убедително да се разграничат от всякакви комунистически полепи, родната БСП направи всичко възможно, за да съхрани под нова форма старото политическо наследство. Така докато социалистическите партии на държавите от Централна Европа се себеизградиха като модерни, демократични леви формации, БСП си остана по дух и плът старата комунистическа партия, накичена от кумова срама с ново име. Така родната столетница се превърна в палеонтологичен феномен, заприлича на динозавър, предпочел да се вкамени, вместо да потегли в крак с еволюцията.

Тази преименувана, но непреобразена партия се бранеше години наред с нокти и зъби срещу членството ни в Европейския съюз и в НАТО, нейната политика и до днес си остава проруска и антиевропейска. Влизайки неуморно мандат след мандат в безпринципни коалиции и корупционни схеми, социалистите ни доказаха, че нищо старо не са забравили и нищо ново не са научили, че са в същността си асоциална политическа сила, решена да поведе страната ни по-скоро към олигархичния авторитаризъм на Путин, отколкото към светските европейски модели. Израз на тази ѝ решимост е и амбицията да се възстанови мемориалния комплекс "Бузлуджа”.

Защото Бузлуджа не е родно място на една обновена, отърсила се от зловещата комунистическа ипотека лява партия – Бузлуджа е родното място на българския комунизъм. На който станаха жертва и родната демокрация, и човешките ни права, и гражданските ни свободи, и животът на Георги Марков. Възраждайки "Бузлуджа”, възродителите възраждат морално и убийството на писателя – съзнателно или не. Макар че ми е трудно да повярвам, че е несъзнателно – като всяка тоталитарна, по ленински сплотена организация, комунистическата партия е амбициозна, целенасочена, съзнателна сила, макар и с едно порочно, властолюбиво съзнание. Тази амбициозност, тази целенасоченост, това властолюбие, тази болезнена нетърпимост към всяко другомислие погуби и Георги Марков.

Писателят Димитър Бочев е роден през 1944 г. в Силистра. Следва философия в СУ “Св. Климент Охридски”. Многократно е арестуван от Държавна сигурност за другомислие, два пъти е изключван от университета. През 1972 г. с помощта на западни приятели напуска нелегално страната и се установява в Западна Германия, където получава политическо убежище. Работи като редовен извънщатен сътрудник на “Дойче Веле”, където си дели есеистичните понеделници на българската емисия с писателя Георги Марков. От 1975 г. е програмен редактор в българската редакция на Радио “Свободна Европа”, където дълги години отговаря за културно-публицистичната програма Контакти. През 1976 г. е осъден задочно на 10 години затвор. Присъдата е отменена от Върховния съд в София през 1992 г. Автор на книгите: Междинно кацане, Генезис ІІ, Синеокият слепец, Хомо емигрантикус и др. За цялостното си творчество е удостоен през 1999 г. с Юбилейната награда на Международната академия на изкуствата – Париж.

Неговата вина беше вината на светулката в очите на бухала от прословутата басня: тя свети.

По принцип животът и на принца, и на просяка е еднакво ценен и еднакво безценен, неговото остойностяване не става на пазарен принцип, не приносът за благото на обществото определя стойността на един човешки живот – той си е себестойност. Така че отнемането и на двата живота е еднакво престъпно – особено за християнина. Убивайки един писател обаче, ти убиваш повече от един човек – убиваш и онези герои, морални ценности, ситуации, изживявания, които той би създал, ако беше останал жив. В този смисъл убийството на един творец е убийство и на несътвореното му творчество – многократно, мултиплицирано, многопрофилно престъпление. Особено ако един писател е с потресаващия литературен талант и с неизчерпаемата творческа енергия на Георги, в негово лице ти убиваш цял един космос, цяла една космогония затриваш, предотвратявайки чрез убийството нейното предстоящо създаване. Както, убивайки една бременна жена, убиецът похищава не само един живот, така и, убивайки един писател, убиецът унищожава стотици, хиляди човешки животи – затрива понякога цял един народ, който най-талантливите, най-крупните ни автори са пресъздавали. А в писателството на истинския, на родения писател, в неуморно и доживотно създаваните и пресъздавани от него светове съмнение не може да има – литературният талант е не съзерцателен, а оперативен, действен, овеществяващ се непрекъснато в нови и нови сюжети. Така че убийството на твореца е толкова голямо, колкото е голям и талантът му. Въпрос на лична преценка е, но според мен в случая с Георги Марков става дума за колосално убийство.

А убиец на Георги Марков е тоталитарната комунистическа държава – Държавна сигурност е само неин наемник. Ни най-малко не омаловажавам вината на физическите убийци, но не от тях тръгва зловещото престъпление – тръгва от партийно-правителствените чертози на техните работодатели. Сиреч от теорията и практиката на онази еднолична, деспотична партия, която сега една млада родна архитектка и нейните сподвижници искат да увековечат в щрих и камък.

Като че ли подозирайки евентуални политически и морални упреци, възстановителите бързат да ни уверят от екрана, че възстановяват не по идеологически симпатии, а от преклонение пред естетическото очарование, което според тях бузлуджанските развалини носели. Позволявам си да се усъмня. Най-малкото защото чинията е натоварена с такова политическо съдържание, заредена е с толкова гражданска символика, че, дори наистина да съществува, естетическото е неделимо като възприятие от политическото. Ако човек рече, би могъл примерно да открие естетика и в свастиката. Би ли могъл обаче да я пропагандира и рекламира, уверявайки, че се е абстрахирал от идеологическите препратки на национал-социалистическата пропаганда и се е съсредоточил само върху естетическите стойности?

Има и нещо друго. Градежът на Бузлуджа не е обединител на нацията, не е общонационална ценност – родно място и легитимация само на една политическа партия е. При това най-престъпната в цялата ни национална история партия, която от самото си създаване е разединявала нацията ни – продължава да го прави и до ден-днешен. Да възстановим Бузлуджа, значи да възстановим метафизически и кървавите септемврийски погроми през 1923 г., дело на същата партия, и атентата в църквата "Света Неделя”, и въдворяването на кървавата комунистическа диктатура през 1944 г., и последвалата саморазправа на тоталитаризма с всяко свободомислие, и всички онези бесове и демони, които бяха пришпорили страната ни под егидата на БКП десетилетия наред. Някой граждански ентусиаст може да открие естетически ценности и във всички тези кошмари, но това би била естетика на злото – още от антични времена знаем, че етика и естетика трябва да вървят ръка за ръка. А когато се разединят, става, както изпитахме и на собствената си кожа, мътна и кървава.

Има и трето. Ако някому е скъп, бузлуджанският комплекс е скъп на една-единствена политическа партия и на нейните днешни последователи – да си го възстановяват те. Но самостоятелно, със собствени средства – не със средства на обществото и държавата. Аз нямам нищо против възстановяването – възразявам само срещу начина, по който то става. И крематориумите на Дахау, и централите на демоничната Щази в Берлин са подобаващо възстановени и превърнати в музейни обекти. Но не като национални гордост, не за да увековечат едно престъпно минало, а за да предупреждават срещу неговата престъпност, за да поддържат обществената бдителност, за да напомнят ден и нощ на европейските ни съграждани колко уязвима е демокрацията пред агресията на деспотизма. Е, петиция за подобно възстановяване аз ще подпиша начаса. И с дясната, и с лявата си ръка…

______

*Публикуваме позицията на Димитър Бочев от Портал "Култура" .Подчертаните пасажи са на редакцията на Mediapool.bg

Споделяне
Още от Анализи и Коментари

Вярвате ли на приказката на Божков за Али Баба и подкупите към управляващите?