Революция - забравете!

Предложението на Едвин Сугарев за "революционизиране" на СДС и за напускане на парламента е погрешно. Ако в нещо съм съгласен с радикализма на Едвин, то това е необходимостта от дълбока, наистина радикална промяна на СДС като организационна структура, програмна стратегия и методи на общуване с гражданското общество. Да се разпростира необходимостта от такава промяна и върху парламентарния статут на партията обаче е недалновидно и много опасно.

Ситуацията на отчаяние, в която се намира България след две години управление на Симеон Сакскобурготски и неговото движение, мотивира радикални сценарии на съпротива, основани върху презумпцията "по-лошо и без това не може да стане". В случая с най-твърдите поддръжници на СДС, тези сценарии се подкрепят и от сравнението с относително успешната акция на 39-те от пролетта на 1991 г., когато втората вълна лидери на опозицията овладя контрола върху СДС, делегитимирайки подкрепата за новата конституция от първата вълна "бащи на демокрацията".

И двете предпоставки за радикални революционни сценарии обаче са твърде повърхностни и не издържат критиката на един по-задълбочен анализ на настоящата ситуация.

Най-напред, не е вярно, че не може да стане по-лошо. По-лошо винаги може да стане. В случай на евентуално напускане на Народното събрание от СДС това "по-лошо" би имало две непосредствени и мощни проявления.

Първото от тях е

светкавичната самомаргинализация на СДС в политическия живот на страната

Днес СДС има заявената подкрепа на много тесен кръг от своето твърдо ядро - около 10 на сто, ако вярваме на социологическите сондажи. Другата част - също около 10 на сто - от твърдото ядро на съюза или не желае да изрази подкрепа, или се е оттеглило в отчаяна апатия от политиката. (Нека не забравяме, че дори и през юни 2001 г., когато новопристигналата "царска" политическа стока се харчеше масово като много модна, СДС взе 18 на сто от гласовете.)

Ако СДС доброволно се лиши от парламентарната трибуна и от гарантирания за парламентарна сила достъп до медиите, посланията на дясната опозиция ще бъдат директно удавени в квартални дискусии и маргинални форми на протест в част от партийните структури по места. Ако надеждата на революционния подход е да предизвика масови протести, митинги и движения от типа на тези през януари 1997 г. или дори на тези от юни-юли 1990 г., мисля, че тази надежда е напълно илюзорна днес. Нещо повече - ако такава възможност съществуваше реално на практика, за СДС не би било необходимо да напуска парламента. Напротив - синята партия най-добре би могла да оглави подобна вълна на протест, използвайки статута си на парламентарна сила.

За добро или зло -

подобен протестен потенциал днес не съществува

Поведението на БСП, която е в доста по-добра стартова позиция от СДС, потвърждава това. Червената партия настойчиво сдържа вече гигантския си апетит за власт, трезво оценявайки липсата на достатъчен потенциал за промяна в обществото.

Ако се самомаргинализира като извънпарламентарна опозиция, СДС ще прекъсне дори и оскъдните си днес канали за комуникация със своите привърженици, да не говорим за възможности да влияе перспективно върху широката обществена периферия от свои потенциални привърженици, все още въздържащи се да се върнат обратно към "синята идея". Капсулирала се в периферна, макар и радикална секта, СДС ще реализира най-смелата мечта на групичката тарикатски котерии, управляваща под названието "НДСВ" - ще я легитимира като единствена парламентарна политическа сила вдясно от центъра. Срещу нея в парламента е левицата от БСП, в центъра - "либерал-паша" Доган, е, какво по-хубаво от това? Има, разбира се и извънпарламентарна опозиция отдясно - Гергьовден, СДС, бакър-радикали… да не пропуснем някоя "важна" политическа сила?

Ако допуснем, че горният анализ е напълно погрешен и на социологическите сондажи не може да се вярва, тогава нека приемем, че повторение на акцията на 39-те е възможно, и то за цялата синя парламентарна група. Да допуснем, че обществената ситуация днес е същата като тази от преди 12 години. Какъв потенциален резултат ни дава сравнението с далечната 1991 г.?

Известно е, че бунтът на 39-те не доведе до осуетяване гласуването за нова конституция, нито имаше някакви драматични структурни последствия за българската политическа сцена.

Акцията на 39-те бе замислена и осъществена като вътрешносъюзен преврат срещу ръководството на СДС

което наистина изобилстваше и с подставени лица, и с ченгета, но не това бе основния му грях. (Подставени лица и ченгета има във всяко ръководство на СДС.) Основният проблем на "първата вълна" сини лидери бе, че тяхната политическа ориентация бе прекалено шарена, доминиращите организации споделяха лява политическа идеология и бяха склонни да продължат от конюнктурни съображения брака по сметка с БСП и неговия продукт - правителството на Димитър Попов - за неопределено бъдеще.

Овладяването на СДС от "втората вълна" на 39-те промени съществено демократичната коалиция, но не допринесе съществено за увеличаване на нейното влияние в обществото. Ако през май 1991 г. СДС разполагаше с подкрепата на 38-43 на сто (според различни проучвания) на гражданството, то през октомври СДС - движение получи около 31 на сто от гласовете на изборите, а останалите 10 на сто си поделиха пропадналите "СДС-та с тирета". Тези цифри доказват категорично, че промяната, следваща радикалната акция на 39-те, е изцяло вътрешносъюзна промяна, без последствия за общата гражданска подкрепа за опозицията като цяло.

Ако се пренесем от 1991 г. в днешния ден, каква би била неутешителната аналогия? Напускането на парламента от СДС би предизвикало наистина големи вътрешни сътресения в синята партия, би променило радикално за пореден път нейното ръководство, но би останало само и изцяло в рамките на вече заявената досега публична подкрепа за СДС - около 10 на сто. Ако, разбира се, не редуцира драматично и тази подкрепа до нивото на нищожна извънпарламентарна сила, което днес е много по-вероятния вариант.

Дотук с прагматичните аргументи, защото има и аргументи принципни.

СДС не е комунистическа партия, за да използва парламента и парламентаризма като един от разнообразните инструменти за овладяване на властта.

Както умуваха марксистко-ленинските мъдреци - "за пролетариата би било най-добре да дойде на власт с мирни средства (чети - комунистите да спечелят легитимно избори, преди да отворят концлагери за буржоазията), но ако реакцията се съпротивлява силно и упорито, тогава и въоръженото въстание е най-вероятния изход от засилването на класовата борба…"

Като парламентарна демократична партия СДС няма други инструменти за легитимно упражняване на власт, освен изборите и парламентарната дейност. Събитията през януари 1997 г. не направиха изключение от това правило - когато разбунтувалото се гражданство искаше да отстрани БСП от власт, СДС бе политическата сила, която чрез своето парламентарно присъствие, чрез своя президент осигури легитимен преход на властта по демократичен път. Парламентът може да се напуска само при едно обстоятелство - пряка заплаха за съществуващия демократичен ред и невъзможност той да бъде отстояван с парламентарни средства. Тогава гражданското неподчинение остава единствената легитимна опора на една демократична политическа сила.

Бруталните злоупотреби с демократичните институции в България са доволно много, но те не преминават границата, за която говорим. Напротив - и дейността на парламента, и решенията на Конституционния съд са свидетелство за бореща се, жизнена демокрация, която е трудно да бъде погълната както от разпасалата се мафия, така и от царските мераци за абсолютна власт. Друг е въпросът, че тази демокрация е в опасност, и че тя има спешна нужда от стратегия за оцеляване и развитие. Тази стратегия е дълг на СДС, но тя има твърде малко общо с революционните методи. Тя би следвало да се разгърне като стратегия за дългосрочна еволюция на България по посока успешно приключване на нейния модерен европейски проект.