Революцията в Египет въобще не е приключила

Нищо не може да даде по-добра историческа представа за значимите промени, връхлитащи Египет и арабския регион, от разходка по бреговете на Нил. Да гледаш как тази древна страна реагира на драматичното развитие след падането от власт на Хосни Мубарак действа отрезвяващо.

Поредната драма беше предизвикана от наскоро избрания президент Мохамед Морси, който си предостави широки нови правомощия под претекста, че иска да защити революцията от контрареволюционни сили и да преодолее безизходицата с написването на нова конституция.

Този ход доведе до политическа буря. Опозицията осъди действията на Морси като "диктаторски", а Върховният съдебен съвет на Египет го порица за това, че поставя президентската институция над закона. Общественият натиск накара Морси да отмени спорния указ през уикенда.

Нарастването на напрежението подсили отдавна поддържания възглед сред наблюдателите на арабския свят, че успехът винаги носи със себе си семената на провала и че добрите новини са само предвестник за лошите.

Но реализмът не бива да се бърка с цинизъм. Излишно е да се казва, че Египет е изправен пред безброй политически, социални и икономически предизвикателства. Арабската революция тъкмо започва. Подобно на уличното движение в Кайро тя е хаотична, необуздана и често се задръства, но все пак продължава да върви. И също като уличното движение в крайна сметка тя ще бъде преценена по това колко ефективно позволява на хората да стигнат до желаното място.

Като се оставят настрана общите искания за смяна на режима, засега липсва обединяваща политическа програма или революционна философия. Свалянето на Мубарак беше бързо; но изграждането на демокрация и модерна държавност е предизвикателство, за което е нужно да мине едно поколение.

Египет обаче наред с Тунис подготвя почвата за революция на съзнанието. Това поражда нови реалности с дългосрочни последици.

Първо, революцията даде начало на представата за арабско "обществено мнение", която бавно, но сигурно ще замени представата за т.нар. арабска улица. Хората, на които отдавна се отказва достъп до коридорите на властта, по традиция изразяват натрупаното политическо разочарование чрез периодични изригвания. Днес избраните лидери внимават да не си навличат обществени критики и настойчиво се опитват да печелят подкрепа в стремеж да си осигурят нови мандати. Сега гражданите осъзнават своята политическа тежест и ще гласуват за тези, които най-добре представляват техните стремежи.

Второ, египтяните са обхванати от непреодолимо желание да имат гражданска държава, отхвърляйки представата за военна република или теокрация. Ислямистите, които спечелиха изборите, приемат принципите на държава, в която гражданското право, а не шериатът, определя начина на действие и в която религията не е нито потискана, нито налагана от закона. Всеки опит на Морси и Мюсюлманските братя да променят това положение ще срещне народна съпротива.

Третата важна реалност е приемането на конституционната демокрация като система на управление. Тъй като Египет подобно на други арабски страни се сблъска със следколониалните предизвикателства на войната, суверенитета и изграждането на държава, демокрацията почти не беше национален приоритет, камо ли желание на режима. Днес сред защитниците на демокрацията има хора, които доскоро я отхвърляха като "неислямска", и такива, които дори не могат напълно да определят какво представлява демокрацията и какво изисква тя.

Междувременно силите, които предизвикаха голяма част от безредиците след януари 2011 г., продължават или да тласкат, или да задържат промяната.

Апаратът за сигурност, военният ешелон, бюрокрацията и старата олигархия предприемат отчаяни ответни действия, но бъдещето не принадлежи на тях. Въпреки че тези реакционни сили продължават да използват народното недоволство от липсата на промяна и постоянния хаос, авторитарното развитие е дискредитирано като модел.

Революцията също така отприщва ислямистки и други дълго потискани стари яростни импулси. Като се има предвид ужасното състояние на египетската икономика и държавни институции, ислямистите нямат типични ислямски решения на проблемите, които наследяват. Но хората очакват от своите лидери, веднъж дошли на власт, да представят резултати, а не религиозни лозунги.

След като политическият ислям започва да играе по-голяма роля в оформянето на бъдещето, променящата се властова политика също ще оформи ислямистките движения. Те имат избор или да станат мюсюлмански демократи, или да загубят спечелените благодарение на демокрацията позиции.

След това идват младите демократи, либералите и феминистките, които бяха в предните редици на арабските революции на площад "Тахрир" и на безброй други обществени места в Египет и арабския свят - от Сана до Тунис. От падането на Мубарак те водят тежка битка с контрареволюционните и консервативните религиозни сили, а сега има нарастваща тревога, че тяхната революция бележи отстъпление. Те вероятно напуснаха площадите твърде рано, без да доведат докрай процеса, който започнаха. Но продължават да трупат опит и да изграждат коалиции с други прогресивни, светски и либерални групи.

Младежките лидери, с които се срещам, са решителни и усърдни активисти, които въпреки убийствата, тормоза и арестите през последните две години продължиха да се занимават с организационна дейност и да представят своята кауза пряко пред обществеността. Където и когато и да се срещна с тях, за мен е ясно, че революцията продължава в техните умове и сърца. Те са бъдещето.

По БТА

*Маруан Бишара е старши политически анализатор в редакцията на телевизия "Ал Джазира" на английски и автор на книгата "Невидимият арабин: обещанието и опасността на арабската революция".