Римският епископ и българските работи

Пълни три дни Йоан-Павел Втори бе на българска земя и постави под въпрос неласкавото словосъчетание "Българска работа", датиращо иначе от 10-и век. Първото, което се видя, е, че папата е физически немощен, неспособен нито да тръгне, нито да седне без чужда помощ. Видя се още, че не е в състояние да каже повече от няколко изречения наведнъж, които изречения пък се изказваха на перфектен български език. Думите и действията му обаче направиха видимо, че може твърде прецизно да мисли. С това си умение римският епископ показа как могат да се провокират събития едромащабни, както по количество, така и по качество.

Предварително папата обяви, че идва да укрепи верски българските католици и да подобри отношенията на Ватикана с православната църква. Всъщност той направи много повече. Само крайно некултивиран ум би могъл да си въобрази, че папата ще използва посещението си в България, за да пропагандира католицизма. Напротив, той се държа далеч от всяка агресивност и високомерие, но и от всеки ритуален сантимент.

Папата недвусмислено заяви приоритета на православието в България и заедно с това начерта възможната оптимистична перспектива пред отношенията между двете църкви. Като отнесе надеждата за пълно единение на християните към далечното бъдеще, римският епископ сложи акцента върху общението в любовта. Той апелира към достигане на единение в мислите и намеренията, а не непосредствено във верските определения. Неговото смирение и респектът му към православната традиция си беше урок за някои нейни защитници, схващащи устояването ѝ като самозатваряне и провинциализиране.

Трябва да се каже, че българските православни йерарси горчиво разочароваха всички, които ги бяха отписали, и очакваха тяхното компрометиране тъкмо при това посещение. Те намериха сили да излязат от дълголетната си летаргия и да застанат срещу римския епископ като добри домакини, знаещи обаче цената си и съхраняващи достойнството си. Емблематично за поведението им бе казаното от епископ Йоан, игумена на Рилския манастир: "Стените между църквите не стигат небето - те от човеци са издигнати и човеци ще ги съборят."

Заедно с това ясно се видя трезвото нежелание вековните различия да се замазват чрез фалшиви компромиси. Българската православна църква показа, че може да действа мащабно и независимо, че е способна на исторически жестове. Тя изживя един свой звезден миг, който не бива да остава самотен инцидент.

Йоан-Павел Втори не просто показа любов към народа и духовната история на България, но демонстрира респект и към сегашната българска държава. В своята добронамереност той все пак не пропусна да прочете един урок на българските управници. Когато апелира жертвата на мъчениците от престъпленията на комунизма да не остане напразна, той им обърна внимание, че пътят към истинския напредък има не само политически и икономически характер. Ударението бе сложено върху духовно-моралните критерии. На преден план бе извадена мярата на моралната и интелектуална честност.

Не бе изненада, че докато президентът Първанов видя в своето слово заслугите на вярата и духовността назад в миналото на България, папата заяви тяхната необходима значимост за изграждането на бъдещето. Неслучайно той наблегна върху празника на светците Кирил и Методий, върху поклонението пред Св. Иван Рилски, върху ценността на съвременната българска култура, което му даде възможност освен думите на политиците да изслуша и перфектното слово на Йордан Радичков.

Своята благоразположеност към сегашна България Йоан-Павел Втори демонстрира още в първата си реч, когато императивно пожела усилията за социално обновление на България да намерят нужния интелигентен прием и щедрата подкрепа на Европейската общност. Подготвените журналисти чакаха да чуят фразата "Никога не съм преставал да обичам българския народ", представяйки го постоянно пред трона на Всевишния, за да я изтълкуват като знак за опрощение на България във връзка със стрелбата по него преди 20 години. Папата обаче надхвърли очакванията им, когато направо заяви пред президента, че никога не е вярвал в т. нар. българска следа. Това пълно оневиняване на българската държава се превърна като че ли в новина номер едно на визитата. Не се обърна внимание, че за самия Йоан-Павел Втори това бе някак между другото, защото става дума за отдавна приключили истории. Всъщност в България той извърши много по-решаващи и актуални действия.

Неизменно позитивните му послания бяха насочени не назад, а напред. Това бе подчертано дори при канонизирането на тримата католически свещеници, разстреляни през 1952 г. В този смисъл неговото лобиране за България имаше много по-обемен и перспективен характер от затварянето на папката "България стреля по папи".

За разлика от скорострелните журналисти, Йоан-Павел Втори добре знае тежестта на наставленията си и няма основание да се съмнява, че застъпничеството му за България ще бъде чуто от когото трябва. Като обвърза този свой инструктаж със събора в Сердика от 343 година, взел предимно дисциплинарни решения, съществени за просперитета на тогава изоставащия Запад, той очерта историческата условност на политическата и икономическа доминация и недвусмислено заяви единствената позитивна перспектива не само пред България, но и пред цялата европейска цивилизация.

Следва да се каже, че посещението на римския епископ бе уникално и с това, че се оказа единственото българско събитие от много време насам, протекло без нито един срив. Тук всички сякаш надминаха себе си, показвайки завидна класа. Сега остава само нещата да бъдат продължени с подобна интензивност, за да не стане като в древния шлагер - Йоан-Павел мина и си замина, о, Боже мой.

По радио Дойче веле