Рисковете на намаляващата инфлация

Каква е главната задача на централния банкер? Попитайте някой човек на улицата и той най-вероятно ще ви каже нещо от рода "да държи инфлацията под похлупак". Според популярното схващане, а и в собственото си съзнание централните банкери са техниците, които изцедиха високата инфлация от богатите икономики през 80-те години на миналия век; техният авторитет се крепи на сдържането на инфлацията; и следователно те винаги трябва да са на пост, за да не позволят на цените да поемат нагоре. Това виждане обаче е опасно остаряло. Най-големият проблем, пред който са изправени централните банки в богатия свят днес, е, че инфлацията е прекалено ниска.

Средната инфлация в Организацията за икономическо сътрудничество и развитие (ОИСР), в която влизат повечето от богатите държави, е 1,5%, по-ниска от равнището от 2,2% през миналата година и доста под официалните цели на централните банки (обикновено 2% или малко под това ниво). Понижението е рисково в еврозоната: инфлацията на потребителските цени бе едва 0,7% на годишна основа през октомври срещу 2,5% година по-рано.

Това се дължи отчасти на поевтиняването на суровините, но дори ако бъдат изключени лесно променящите се цени на храните и горивата, т. нар. основна инфлация е 0,8%, толкова ниска, колкото вече веднъж е била, откакто е въведена единната валута.

В САЩ инфлацията през септември бе 1,2%, спад спрямо 2% през юли, като основната, според определението на Управлението за федерален резерв (УФР), упорито остана 1,2% или близо до най-ниското си равнище. През последните дни се чуха намеци, че някои членове на УФР искат още по-либерална парична политика.

Да, конюнктурата се подобрява в Япония, която изглежда най-накрая излиза от период на спадащи цени, продължил 15 години, но дори там основната инфлация все още е само 0%.

Единствената голяма богата икономика, в която цените бързо нарастват, е Великобритания, където общата инфлация е 2,7%.

Усещане за потъване

Това са мрачни числа. Най-очевидната опасност от прекалено ниската инфлация е рискът от изпадане в истинска дефлация, при която цените не спират да спадат. Както показва японският опит, дефлацията е и много вредна и трудна за избягване в слабите икономики с големи дългове. Тъй като кредитите са фиксирани в номинални стойности, намаляващите възнаграждения и цени увеличават бремето на тяхното изплащане. И когато хората очакват цените да продължат да се понижават, те отлагат покупките, което пък отслабва още повече икономиката. Налице е реална опасност това да се случи в Южна Европа. Потребителските цени в Гърция сега спадат, както и в Испания, ако изключите ефекта от еднократните повишавания на данъци.

В САЩ и Северна Европа дефлацията не е непосредствена заплаха. Повечето икономики нарастват, макар и бавно. И проучванията показват, че потребителите все още очакват инфлацията да бъде в средносрочен план на или над целевото равнище на централните банки от 2%. Ако една икономика с висока безработица обаче расте прекалено бавно през прекалено дълъг период от време, то цените и възнагражденията по всяка вероятност накрая ще спаднат. В Япония дефлацията започна цели седем години след спукването на балона на имотния пазар.

Дори без да достигне това критично равнище, свръхниската инфлация има скъпоструващи странични ефекти. Тя обикновено върви ръка за ръка с отслабването на икономиката и прекалено голяма безработица: делът на безработните в САЩ е 7,2% (7,3% според най-новите данни - бел. ред.), във Франция - 11,1%, а в Испания - 26,6%. Това означава още, че номиналните доходи растат по-бавно, отколкото ако цените се покачваха по-бързо. В резултат, и държавните, и домакинските дългове стават по-тежки за изплащане. При това ниската инфлация прави по-трудно за неконкурентоспособните страни в един валутен съюз да коригират относителните възнаграждения. При условие че инфлацията в Германия е 1,3%, италианските и испанските фирми се нуждаят от сериозни съкращения на заплатите, за да могат да се конкурират с германските.

Нещо повече, прекалено ниската инфлация ще подкопае възможностите на централните банкери да се борят с една нова рецесия. При нормални условия, в период на растеж, банкерите ще повишат лихвите. Основните лихвени проценти обаче клонят към нулата и централните банкери разчитат на нетрадиционни мерки, за да направят паричната конюнктура по-благоприятна, и по-конкретно те прибягват до "количествено облекчаване" (печатането на пари за купуване на облигации) и "бъдещи насоки" (обещанието лихвите да бъдат оставени ниски за по-дълъг период, в опит да се подпомогнат очакванията на хората за бъдещата инфлация). Ако икономиката изпадне отново в рецесия, централните банкери ще се окажат необичайно безсилни.

Стремеж към високо равнище

Така че повечето богати страни щяха да са в по-добро положение, ако потребителските цени нарастваха малко по-бързо. Какво обаче означава "малко" и как трябва централните банкери да тласкат цените нагоре, без да загубят контрол върху тях? Доста често в миналото малко инфлация се превръщаше в много - с неприятни последици. При това централните банки не са седели със скръстени ръце: от УФР до Bank of Japan техните баланси набъбнаха неимоверно. Това напомпа цените на активите и накара мнозина да се страхуват, че накрая ще се появи и опасно по-високата инфлация на потребителските цени.

Един възможен отговор би било повишаването на официалната целева инфлация, да кажем от 2% на 4%. Промяната на нещо, което е било крайъгълен камък на централните банки в продължение на десетилетия, лесно би могла да се окаже контрапродуктивна, като изнерви финансовите пазари. Нито пък на този етап е необходима такава радикализация. Първата стъпка на централните банкери трябва да е да работят по-здраво, за да постигнат сегашните си цели за инфлацията.

Европейската централна банка (ЕЦБ), която понижи водещата си лихва от 0,5% на 0,25% на 7 ноември, все още има най-много работа. Нужни са по-смели ходове за смекчаване на финансовите условия, включително обширна програма за изкупуване на облигации и по-евтина помощ за банките. ЕЦБ също така трябва да подчертае, че нейната цел е инфлацията да бъде близо до 2%, в цялата еврозона, дори това да означава по-висока инфлация в Германия.

УФР, което все още купува облигации за 85 милиарда долара на месец, няма нужда да разширява обхвата на своята програма за количествено облекчаване. Американската централна банка обаче може да промени "бъдещите си насоки". Вълнението през последните дни бе предизвикано от идеята, че УФР би трябвало да понижи прага, под който трябва да спадне безработицата, за да се вдигнат лихвите - от 6,5% на 6% или по-малко. Това изглежда добра идея. Номинираната за шеф на УФР Джанет Йелън може да въведе праг на инфлацията от 1,75%, да речем: цените ще трябва да се покачват с по-бързи темпове, за да повиши тя лихвите.

Всичко това не означава, че един ден инфлацията няма да се превърне в риск. Тя обаче не е проблем на днешния ден. За всички тези фанатици, които говореха за "солидни пари" и отправяха мрачни предупреждения за необуздана инфлация, когато централните банкери започнаха да вземат нетрадиционни мерки, ще е полезно да помислят отново дали западните политически лидери не са направили прекалено малко, а не прекалено много. Несъмнено трябва да се страхувате от инфлацията; животът обаче може да е още по-страшен, когато тя намалява.

По БТА