Русия, Съединението, историята ни

Картината на Пиетро Монтани "Посрещането на княз Александър I" в Пловдив замества  донякъде почти пълното отсъствие на снимков материал от хода на пловдивските събития в началото на септември 1885

Стана традиция на паметни дати да получаваме руско "поучение" върху българската история. Преди година навръх националния ни празник руският патриарх Кирил публично ни назида задето на връх Шипка, а и на всяка литургия си позволяваме да поменаваме и "други" воини, паднали за освобождението на България – украинци, румънци, беларуси, поляци, финландци – вместо да благодарим единствено и само на Русия или на Руската империя. Сега - по повод пък на "паметния“ 9 септември – посолството на Русия в София е решило да ни отвори очите, откривайки изложба, на която щели бъдат показани невиждани досега документи, осмислящи "освобождението на България" през 1944 г. Външното ни министерство този път реагира неочаквано бързо и остро на поредното "назидание".

В отговор в Русия се разрази поредната българофобска кампания. Как смеем и за какви се мислим: "без Русия българите изобщо нямаше да съществуват“. Това в дискусия по руската държавна телевизия заяви депутатът от руската Дума Алексей Журавльов, чиито гневни размисли можете да видите в това видео. Като отново се позова на Руско-турската война от 1877–1878 г., а гневните коментари на руски граждани във форума под дискусията направо призовават: "да върнем българите на турците“.

И тъй като целият този "гибелен руски гняв“ съвпада със Съединението на България, нека припомним, че сходни настроения са витаели през 1885 г. и в Руската империя. Ето защо бих предложил на руското посолство в София да направи изложба от архивни документи на тази тема. Историческите паралели са направо невероятни. Става дума за документи, за чието съществуване знаем по преписи или подозираме за тях, без да сме виждали оригиналите. А именно – за докладите на руски дипломатически агенти от Азиатския департамент срещу Съединението, за инструкции, довели до детронирането на княз Александър Батенберг, за финансиране на политически убийства в България и подготовката на метежи, за изричните указания на господаря император Александър III в тази насока, които без малко да заличат новоосвободена България.

Част от тези секретни документи са оповестени навремето от Стефан Стамболов, който се сдобива с тях, подкупвайки руския дипломатически чиновник Якобсон (преводач в консулствата в Русе и Букурещ). Те са публикувани в българската преса, а оттам – и в западния печат, където предизвикват фурор (далеч преди появата на "Уикилийкс“). През 1892 г. "документите на Якобсон" са издадени от Димитър Петков в София, и то в оригинал на руски език. Сборникът носи наименованието "Окупационният фонд, създаден за устройството на руско-дунайска област", тъй като се оказва, че финансирането на всички тези подривни операции в България се извършват с вноските, които самите българи правят, за да изплатят "освободителната война“.

Руската дипломация и тогава, а и по-късно категорично оспорва автентичността на документите. Интересното е, че те изникват наново вече по болшевишко време, когато не друг, а Васил Коларов съдейства за появата на втора подборка от същите документи. Книгата "Авантюрите на руския царизъм в България" излиза в Москва през 1935 г., а за неин съставител се води някой си П. Павлович (явно псевдоним). А ето как самият Васил Коларов обосновава необходимостта от това издание:

Публикуваните в този сборник документи от царските архиви разкриват истинското лице и действителните мотиви на така наричаната "освободителна мисия“ на царска Русия по отношение на българския народ, получил национална полунезависимост в резултат на Руско-турската война от 1877-1878 г. Създаването на "независимо“ българско княжество трябвало да послужи само като прикритие и етап от завладяването от Русия на подстъпите към Константинопол по западния бряг на Черно море. В продължение на десет години царското правителство влагало колосална енергия за укрепване на господството си в новообразуваната квазинезависима държава, като пускало в ход всички средства на азиатско-византийската дипломация – от масовата корупция и подкупи на политически гешефтари и армейски офицери до организирането на военни бунтове и държавни преврати, до вербуването на убийци и отстраняването на пречещи на плановете му държавни дейци на България. Ужасяваща, ненадмината по вулгарния си цинизъм картина разкриват секретните инструкции и донесения на царски министри и дипломати, извънредни емисари и чиновници. Пожълтялата хартия на тези документи пази забележки на монаршеския молив. Александър III е бил в течение на всички престъпни замисли, планове и подвизи на многобройната шайка дипломати и нелегални агенти. Той всичко знаел и всичко одобрявал.

Както и може да се очаква, скоро книгата е иззета и забранена. Очевидно политиката на Съветския съюз в България е трябвало да продължи и задълбочи методите на руския царизъм, прибягвайки до изброените по-горе средства на "азиатско-византийската дипломация“. Едва след 1989 г. "Авантюрите на руския царизъм в България“ бе преиздадена отново, има я и в интернет, но никога не сме виждали оригиналите на тези документи, а те са важен извор за българската история.

Защото дават ясен отговор поне на няколко въпроса:

Какво Русия е възнамерявала да прави с нова България?
Защо не подкрепя Съединението?
И склонна ли е била след това въобще да заличи българската държавност, подтиквайки чужди сили да окупират България?

Ще цитирам мозайка от налични свидетелства, които хвърлят светлина върху развоя на събитията.

В първите години на свободна България авторитетът на Русия и най-вече на император Александър II e наистина огромен. Направо колосален. Тогава, по думите на Драган Цанков, русите да ни бяха поставили един калпак върху един прът и да бяха ни казали: ей тогова на ще изберете, защото такава е волята на царя Освободителя, ние щяхме да се подчиним, без да мислим.

Поведението на руските генерали Соболев и Каулбарс, непрекъснатото и все по-недопустимо вмешателство в работите на княжеството, третирането на българите като поданици на една "руска губерния" за пет години коренно променят нещата. И това проличава съвсем ясно след като на 13 март 1881 г., когато на руския престол се възкачва Александър  III – самодържец, който въобще не е склонен да се церемони с някакви си там "българи". Всичко това е в пряка връзка и по въпроса за Съединението на княжеството с Източна Румелия – акт, който според българите би трябвало да е най-желан от самата "Освободителка". Оказва се, че не е така.

Голямото разделение в Румелия – между "съединистите" и "лъжесъединистите", сред които са и най-големите русофили, върви тъкмо по тази линия. Вероятно тъкмо през 1884 г. (по свидетелството на д-р Никола Генадиев) в румелийската преса изниква и понятието "русофоби". Така започват да наричат "лудите глави“ като Захарий Стоянов, Иван Стоянович, Димитър Ризов или Иван Андонов, които не се поколебават да заявят, че "Съединение ще има! – дори пряко волята на Русия" (Д-р Никола Генадиев, Мемоари, том 1, София, 1923 г.).

Същото признание откриваме и в лагера на най-пламенните русофили. Един от тях – Данаил Юруков, поборник в Априлското въстание, член на Постоянния комитет на Източна Румелия, описва как той и съмишлениците му просто не знаят що да правят, усещайки ветото на Русия. Ден по ден те тичат в руското консулство в Пловдив, където консулът Александър Сорокин ги инструктира, че има изрична забрана от Петербург, поради което той лично ще замине за консултации. Сетне изчезва за цели три месеца. И докато комитетите на Съединението действат, русофилите (лъжесъединистите) чакат със скръстени ръце – нямат указания от Русия. Те не са против Съединението, както свидетелства Юруков, напротив. Но без Русия те не смеят да предприемат нищо и така до 3 септември 1885 г., когато се разнася мълвата, че в Панагюрище и Малко Конаре Чардафон с младежите вече вика: "Да живее Съединението". Русофилите не знаят що да сторят. На 5 септември провождат двама души при секретаря на руското консулство Ингелстрьом, който им заявява: Русия е против да се прогласи Съединението. Дори разпорежда да се вземат допълнителни мерки. Всички началници на войскови части – повечето руси – да бъдат по постовете си през нощта и да не се позволява никакво движение.

Данаил Юруков съкрушено разказва:
Тогава легнах да спя. Сутринта около пет часа жена ми ме събуди и каза, че се чували гърмежи от пушки. Станах. Наистина се чуваха залпове от пушки. Местоположението на къщата ми позволяваше, та погледнах да видя що става. Конашкият двор, дето живееше Главният управител, бе пълен с войници с бели шапки. Разбрах, че нещо е станало, но дали беше пронунциаменто или междуособица, не разбирах още.
След малко дойде у дома писарят с думите:
– Честито ви Съединение! – и ми подаде една прокламация.
От нея разбрах станалото: народът се събрал и прогласил Съединението

(Данаил Юруков, Спомени из политическия живот на България, 1922 г.).

Оказва се обаче, че Русия не само не помага, но и с всички сили решава да упорства срещу Съединението. В споменатите "документи на Якобсон“ откриваме редица смайващи факти.

Шифрована телеграма на директора на Азиатския департамент, 8 септември 1885 г.: Моля ви, още днес повикайте всички висши руски офицери от гарнизоните: Русчукски, Видински, Търновски и Шуменски, началниците на отделните части и им предложете да решат следните въпроси: в случай на отзоваване на руските офицери от България способни ли ще бъдат младите български офицери да командват бригади, полкове, дружини? Какви мерки руските офицери намират по-удобни за това, щото в настоящия момент да се затрудни положението на нещата в българската армия?

Целта е ясна: непокорната България да остане без армия. Руските офицери са почти 60% от командния състав на войската. Което означава, че България, безпомощна, ще бъде изложена на ударите на всеки външен противник.

Кореспондентът на "Кьолнише цайтунг" А. Фон Хун, който следи час по час събитията, добре познава княз Батенберг, а и българските политици, е категоричен:

Никоя държава не се показа толкова враждебна спрямо Съединението, колкото Русия. Ако и любовта към Русия да беше доста поохладняла през последните години, то тя охладня сега съвсем. Повикването на българските офицери из българската армия показа ясно на българите, че Русия обича България, а не българския народ. Тази враждебна постъпка отвори очите и на простолюдието, което преди вярваше в благодеянието и в любовта на руския цар, както в Евангелието…. Следствието от това беше, че българският народ обърна гръб на матушка Русия

(А. фон Хун, Борбата на българите за Съединението си, Русе, 1890 г.).

Надеждите в този момент се съсредоточават около княз Александър I Батенберг, който ясно осъзнава, че приемайки да оглави Съединението, става още по-ненавистен на самодържеца Александър III и че ще плати този акт с престола, а може би и с живота си.

А Русия наистина е непоколебима в отмъщението си.

Шифрована телеграма на началника на Азиатския департамент (8 септември 1885 г.): Да се упълномощи нашия посланик в Константинопол да изрази протест против действията на принц Батенберг, искайки от правителството на Султана въдворяване на законния ред в провинция Източна Румелия предвид запазване на спокойствието в Европа и в частност на Балканския полуостров.

Какво означава този политически демарш? Ясна покана за нова турска окупация на половин България!

Интересно какви други тайни документи има в руските архиви в тази връзка? И ще ги видим ли някога?

Може би тогава ще разберем от кого бива скрито окуражен сръбския крал Милан, за да нападне България и да се стигне до братоубийствената Сръбско-българска война. Само от Австроунгария? Или и от Русия?

Секретно съобщение на началника на Азиатския департамент (23 октомври 1885 г.): Императорската мисия в Белград довежда до знанието на Министерството на външните работи за военни приготовления на Сърбия. Уведомиха ни, че крал Милан има намерение да започне война тези дни, започвайки театъра на действие от Видин по цялата линия на София, съгласно планове, съставени в австроунгарския генерален щаб. Макар че последствията от въоръжено стълкновение между Сърбия и България могат да бъдат неблагоприятни за последните, императорското правителство не намира за възможно да допусне в този момент наше вмешателство в сръбско-българските работи и смята да изчака изхода от стълкновението.

А след като Сръбско-българската война приключва мълниеносно с пълен разгром на войските на крал Милан, остава "турската карта". И тук искам да приведа едно много важно свидетелство. То е на изтъкнатия френски дипломат и историк Габриел Аното, който по-късно е и външен министър, и член на Френската академия:

Бях шарже д’афер в Константинопол в периода 1885–1886 г., когато България, под ръководството на княз Александър Батенберг, предприе първата си офанзива срещу Турция – влезе в Източна Румелия и присъедини тази провинция към своето княжество.

Европа наскоро бе подписала споразуменията на Берлинския конгрес. Самата Русия не криеше гнева си срещу тази млада сила, възникнала в следствие на руските победи, но измъкнала се изпод опеката ѝ. Гърция мобилизира флотата си, за да удари Турция в гръб. Ако Турция речеше да се опъне и да направи мобилизация, европейският мир  би бил изложен на заплаха. Имаше само едно средство да се избегне катаклизма – да се убеди султанът да отстъпи и се примири с присъединяването на Източна Румелия към България. Ставаше дума за това султанът да направи двойна жертва: първо, да се откаже от един регион, гарантиран му от международните договори; второ, сам да позволи удвояването на силите на своя основен съперник.

Великите сили бяха раздвоени и някой трябваше да поеме отговорност: това стори Франция. Според инструкциите, дадени от г-н дьо Фрейсине, тогава председател на Министерския съвет, шарже д’аферът в Константинопол има поредица от дълги срещи със султан Абдул Хамид и с великия везир Кямил паша. Той изтъкна пред султана силата на българската армия, нейния стремеж към победа, както и пламенната решимост на населението. Имах възможността да срещна в турската столица специалните пратеници на княз Батенберг, както и ръководителя на делегацията г-н Цанов. Тези сериозни, макар и малко грубовати мъже, ми бяха направили силно впечатление. За последен път разговарях със султана на 2 февруари 1886 г. Той още не можеше да вземе решение.
– Войските на княз Александър, ми каза той, не струват колкото моята армия.
Нашият военен аташе, когото бях взел със себе си в онзи ден, отговори:
– Ваше Величество, най-добре е да не пробвате.
На 3 февруари султанът отстъпи и издаде ираде, уреждащо турско-българските отношения. Разказах за ролята, която се падна на Франция в тези паметни събития. Тези факти са описани в дипломатическите "Жълти книги". Знам, че България не е забравила това.

(Габриел Аното, Балканската война и Европа, 1913 г.)

Наистина, има неща, които не трябва да се забравят. Независимо кой и как иска да прекроява миналото и да ни назидава.

*Публикуваме статията от Портал Култура