“Руската изключителност” или как да мислим за Русия

Представата за Русия като за неевропейска страна или уникална смес на “европейски” с “азиатски” елементи е напълно невярна. Макар и доста дискредитирана след 1989 г., тя се поддържа и днес, тъй като е удобна за ползване за мнозина европейски и американски интелектуалци и обслужва моментните интереси както на днешния руски режим, така и на западни правителства в общуването им с него. Проблемът с неверните теории е, че основаната на тях политика обикновено завършва с провал. Затова в Европа и Америка – но особено в Европа, трябва да сме наясно с реалността – което означава пълен отказ от вярата в “културните” или други “особености” като обяснение за руската “странност.”

Простите факти

Днес за Европа Русия е проблем, който засяга основите на доста чупливото европейско единство. Ако ви звучи прекалено, погледнете съвсем прясната газова сага: от позицията си на основен доставчик на газ и нефт Кремъл може да шантажира почти всеки член на ЕС – като в украинския случай.

Москва вече успя да скара членовете на съюза, пробуди полските страхове от руско-германска сделка зад гърба на Източна Европа и накара доста хора да мислят в категориите на периода 1933-1939 г. Тези събития само направиха явна за всички липсата на координирана “руска” политика на съюза: както енергийна, така и обща.

Имиджът на Русия

За много от европейците и американците “едната шеста от земната суша” не принадлежи към Европа, понеже не е преживяла най-важните моменти от историята ѝ: Ренесанса, Реформацията и Просвещението. Към “липсващите седем години” се добавят и по-старите “азиатски влияния” върху Русия. Като резултат от тези исторически особености през ХVІІІ и ХІХ век в Руската империя се било развило деспотично управление, характерно с пълното си пренебрежение към закона, собствеността и човешкия живот.

Политическото и социално устройство, твърди се, били пълна противоположност на западните. Русия била абсолютна, централизирана и свръхбюрократизирана монархия; животът бил прекомерно милитаризиран, а външната политика – агресивна. Обществото се базирало на безжалостната експлоатация на крепостните селяни. На тази картинка съответства и специфична руска идеология или “руска идея”, често смесвана със славянофилството.

Тя е комбинация от православие и усещане за превъзходство над Запада и се основава на отхвърлянето на универсалните му ценности: либерализъм, индивидуализъм, господство на закона, демокрация и пазарна икономика. Идеологията изтъква самобитното развитие на страната, различно от това на Западна Европа, и приписва главната роля в историята ѝ на държавата и общността, а не на индивида. За най-добро управление се смята авторитарният режим.

Тъй като подобни твърдения се срещат често в произведенията на популярни автори като Гогол, Константин Леонтиев, отчасти Достоевски, предполага се, че те отразяват сърцевината на “православната цивилизация” и истинското лице на Русия. За имена като Самюъл Хънтингтън и немския публицист Александер Гауланд това е 100% вярно.

Така установяването на социалистическия режим през 1917 г. и престъпленията му се приемат за част от “руската нормалност.” Напоследък се посочва, че след ерозията на социализма и разпадането на СССР се наблюдава връщане на “изконните традиции” отпреди 1917 г., сред тях и на “руската идеология.”

Какво е посланието на тази теория? Че Русия е по-изостанала и е различна от Европа и “Запада”. Че нейната същност е неизменна и се проявява в една и съща, леко модифицирана версия. Следователно, страната е част от “Азия” или “Изтока” или “самобитна” смесица на неизменни европейски и азиатски черти. Винаги идентично е и политическото ѝ устройство: при царете, при комисарите и днес то е напълно централизирано и деспотично.

Подобни възгледи са все още твърде оборотни в Европа и в Америка. Какво е отражението им върху политиката към Русия? Правителствата на САЩ и европейските страни смятат, че руската същност е неизменна и че надежда за промяна на сегашния ред в Русия няма, тоест, ставащото на нейна територия си е изцяло “вътрешна работа.” Западните държави трябва да се занимават с постигане на изгодни за тях договорености и да приемат сегашното управление, което осигурявало стабилност и предсказуемост.

В Русия, в странно съгласие с това, което се приема на Запад, настояването за “изключителността” като че ли никога не е било по-силно. Впечатлението е, че сегашната власт опитва да използва за оправдание на действията си “руската идеология” в познатия ѝ вид.

Днешните управляващи в Москва често противопоставят руската идентичност на “Запада.” Както е писал Владимир Путин скоро преди да стане президент, “малко вероятно е, ако изобщо се случи, Русия да се превърне във второ издание на, да кажем, Съединените Щати или Великобритания…” Последната новост на руската “политическа технология” – “управляваната демокрация”, сякаш потвърждава верността на неговите думи и наличието на някаква “незападна” руска същност.

(...)

Неудобна реалност

Западните привърженици на руската “изключителност” използват исторически примери. В това няма нищо лошо, но те отиват твърде назад във времето: Х, ХІІІ или ХVІ век не са нищо за техния размах. Дума да няма, историческите традиции са важни и оказват влияние и до днес. Но едно от големите постижения на историческата наука от ХХ век е проумяването, че между последващи във времето събития и тенденции няма задължителна причинно-следствена връзка.

Междувременно, при анализ на днешна Англия, Франция или Германия не се търсят аналогии много назад във времето. Ако някой обяснява поведението на Тони Блеър с традицията на английския парламентаризъм от ХVІІ или ХVІІІ век, основателно ще бъде осмян. Лесно е да разберем защо: тогавашното английско общество не прилича на днешното. Ако пишете за английските политически партии, не е нужно да отивате много назад във времето, за да обясните днешните им програми. Какво е общото между торите от ХVІІІ век и днешните освен името? На практика почти нищо, тъй като въпросите, които са вълнували тогавашното общество, отдавна не са важни за нас, днешните хора.

Тази логика важи за Англия – а защо да не важи и за Русия? Има ли нещо общо между руското общество от ХVІІІ и дори от ХІХ век и днешното? Не. Тогава Русия е била аграрна страна, а днес не е; тогава в нея са доминирали едни обществени групи, а днес други. Следователно не можем да обясняваме днешната руска политика със събития и явления от ХVІІІ и ХІХ век. Руска “самобитност” от описания по-горе вид не съществува, но какво е тогава Русия? Много просто: част от Европа. Щом “антизападна” руска същност няма (както няма и немска такава), трябва да разглеждаме Русия заедно с другите европейски държави. Тогава ще забележим любопитна подробност. От тази страна са тръгнали някои от най-важните тенденции в европейската история от ХХ век.

В момента европейските общества и ЕС като техен политически проект преживяват криза на идентичността. Тя е резултат от противоречието между националната държава и наднационалния съюз, между желанието за водене на национална политика в стил “ХІХ - първата половина на ХХ век” и невъзможността за това в един глобализиран и “смален” свят. Русия не прави изключение.

Поради дългото съществуване на социализма, който изкуствено удължи живота на имперската традиция, днес тя изживява едновременно “постимперски махмурлук” и “национално изграждане.”

Както вече е забелязано, руската практика на “по-добра демокрация” е голямо изкушение и за “нова”, и за “стара” Европа като “оръжие на разума” срещу все по-силния популизъм. Така Русия отново показа, че е европейската страна, в която за пръв път се е проявила нова за континента политическа тенденция. Дали и доколко останала Европа е имунизирана срещу “управляваната демокрация”, е неясно. В най-голямата европейска държава тази система вече е факт.

Твърденията за нужда от “правилна”, “неформална” демокрация са породени от европейската интелектуална традиция още през ХVІІІ век, а добиват завършен вид през ХІХ век. За Карл Маркс например “буржоазната демокрация” е “формална”, тоест тя е прикрита форма на господство на икономически силните класи, които дават на експлоатираните илюзорна политическа свобода, докато се обогатяват несправедливо за тяхна сметка. Краят на тази узурпация ще дойде, когато “формалната” демокрация бъде заместена от истински свободния режим – “диктатурата на пролетариата.” Неделима част от този “фолклор” още от ХVІІІ век, та до днес е твърдението, че Англия, Америка или Западът като цяло са управлявани от користния интерес на богатите бизнесмени, по днешному “транснационалните корпорации.”

Едновременно с това обаче виждаме как “Газпром” се превръща в сила, която сякаш поглъща руската държава и може да действа като политическа единица в международен мащаб. Това се случва на фона на оглушителното мълчание на антиглобалистите и техните съмишленици.

Навремето европейските интелектуалци пишеха много против “формалната” демокрация и не оплакаха бурно насилствената ѝ смърт в Русия. Днес в същите среди много се говори против глобализацията и фамозните “транснационални корпорации”, а не се обръща внимание на превръщането на Русия в държава, която обслужва една Тръба. При това експлоатиращите Тръбата недвусмислено заявяват, че смятат да се налагат, без да държат сметка за нуждите и интересите на обществото, чийто ресурси ползват.

Затова е по-добре да твърдим, че Русия не е Европа. Така поне можем да успокояваме съвестта си.

Кому е изгодно това?

Очевидно приписването на някаква “самобитна същност” на Русия отговаря на лесно различими идеологически и политически потребности.

Европейските и американски интелектуалци с леви убеждения не биха се почувствали добре, ако излезе, че съветският експеримент е приложение на идеите на Маркс и Енгелс в една (макар и изостанала) европейска страна. Тогава Ленин и Сталин не са “руски” или “азиатски” отклонения от сияйната пътека на социализма, а опит за неговата реализация 100%. Хората с десни убеждения пък често предпочитат да оставят Русия “в собствения ѝ сос” и оправдават липсата на ангажимент към ставащото там също с нейната “различност.”

Европейските правителства и това на САЩ не желаят да се намесват във вътрешните работи на ядрена свръхсила и основен доставчик на енергия за техните страни. Те се страхуват от евентуално дестабилизиране на Русия, тъй като последиците се приемат за непредвидими. По тази причина съществуващият ред в страната, колкото и да е отблъскващ, се смята за по-малкото познато зло.

Тезата за “руската изключителност” ползва и днешното руско правителство, както навремето съветската власт. Щом Русия е нещо различно от Запада, какъв е смисълът да се пита за дреболии като начина на управление, спазването на закона, стойността и защитеността на човешкия живот в тази наистина нещастна страна? Това са все “западни стандарти”, които не са (както ни учи днешната наша политическа коректност) универсални и служат за вмешателство във вътрешните работи на суверенни държави. Днешната политическа мъдрост в Европа и Америка иска от нас да приемаме руската политическа система за единствената гаранция за предвидимост в Москва и спокойствие за нас.

Тук следва да напомним, че през 70-те и 80-те години на ХХ век съветологията вещаела стабилност, просперитет и “многая лета” на СССР. Гласове като този на Андрей Амалрик, който в 1969 г. описва  принципно вярно разпадането на Съветския Съюз около 1984 г., остават нечути.

Далеч от мисълта да се представям за втори Амалрик, смятам, че е неразумно политиката на Запада към Русия да се основава на преразказ на фантазиите на хора от ХVІІІ и ХІХ век. Това води до засилване на днешния руски режим и до вероятност промените в ситуацията да бъдат отново посрещнати от хора, които не са достатъчно подготвени за тях.

Публикацията е от новия брой на списание Foreign Policy – България, което вече излезе на пазара 

Още от