Руски ревизионизъм. Плановете на Путин за преобразяване на европейския ред

Руски ревизионизъм. Плановете на Путин за преобразяване на европейския ред

Желанието на Русия да наруши украинската териториална цялост е най-голямото предизвикателство към европейския ред от над половин век насам. Конфликтът противопоставя една огромна ядрена сила срещу страна с размера на Франция, един авторитарен режим срещу революционно правителство.

Руската интервенция в Украйна повдига въпроси относно гаранциите за сигурност, които Западът даде на Украйна, след като Киев се отказа през 1994 г. от ядрените си оръжия и

зашлеви мнозина европейци,

които смятаха, че вече е невъзможно да се води война в Европа. Крайният резултат може да е изникването на Трета руска империя или на провалена украинска държава в центъра на Европа.

Руската агресия в Украйна не трябва да се разглежда като опортюнистично сграбчване за властта. Това е по-скоро опит за политическа, културна и военна съпротива на Запада.

Русия прибегна до военна сила, защото искаше да сигнализира промяна в играта, а не защото бе изчерпила останалите възможности. Тя всъщност има куп други начини да въздейства над Киев, включително посредством Руския черноморски флот, който е базиран в украинското пристанище Севастопол.

Москва може да играе и с цените на газа; да настоява Украйна да започне изплащането на държавния си дълг към Русия; да раздухва антиукраински настроения сред многобройното руско население в Украйна.

Освен това високопоставени представители на САЩ вече посочиха, че украинската криза не може да бъде разрешена без Русия. Европейските лидери изразиха разочарованието си от новия (и неудачен) закон, който украинското преходно правителство прокара веднага след формирането си и който лишава руския от статута му на официален език.

С други думи, прибягването до военна сила не бе необходимо. Това дори е опасно. Украйна е голяма страна и общественото настроение в нея, което все още е в революционен дух, е твърдо решено да се бие за патриотична кауза. Руската намеса ще породи рязко антируски настроения в Украйна и вероятно ще тласне онова, което е останало от страната, по-близо до ЕС и НАТО. Военна интервенция в Украйна също рискува да породи истинска

хуманитарна криза в самата Русия.

Според руски източници почти 700 000 украинци са избягали в Русия през последните два месеца. Около 143 000 от тях са поискали убежище. Една война в Украйна може да утрои тези числа. Лесно е да се предвиди, че използването на сила от Москва ще усили политическата изолация на Русия.

Тя вече се изразява в известни икономически и политически санкции, които могат да изпратят в нокдаун намиращата се в застой руска икономика. По някои оценки преките разходи на Русия за война в Украйна може да стигнат до 3% от руския БВП (т.е. над $ 60 млрд.).

Въпреки това Путин реши да захвърли благоразумието на вятъра. Една от причините за това е гневът. Путин бе победен на два пъти в Украйна. Първият пъти бе по време на Оранжевата революция през 2004 г. Тя доведе на власт прозападна коалиция, водена от Юлия Тимошенко. Вторият път бе след последните протести, които доведоха до падането на прорурския президент Виктор Янукович.

Москва бе заложила на Янукович и се опита да го държи като заложник на собствените си интереси. Притисна го да не подпише споразумението за асоцииране с ЕС (отказът му запали искрата на протестите) и отпусна заем от почти $ 15 млрд. на Украйна. Така направи страната зависима от Русия.

Всъщност именно Путин се превърна в заложник на все по-недолюбвания Янукович и клетите му приятелчета. Когато Янукович загуби властта, Путин внезапно и неочаквано изгуби стратегическия си партньор. Ескалацията в действията на Путин, поне частично, е опит да се прикрият грешките му по отношение на Украйна.

Засега Москва иска да свали новия режим в Киев

Кремъл гледа на него като на съставен от радикали, които едва ли ще оцелеят повече от няколко седмици на власт. Като притиска режима с инвазия и подклажда страховете на рускоговорящите в украинския Юг и Изток, Путин вероятно ще получи своето.

Стратегическата му цел не е да отцепи Крим, както последните събития подсказват, а да породи конституционална криза, която да премоделира Украйна в конфедерация с много слаб център, по-интегрирана с Русия източна част и приближена до Полша и ЕС западна част.

Накратко, след като разбра, че е изгубил Киев, Путин, изглежда, иска да премести центъра на власт на Украйна на друго място.

Лошото е, че Путин е наясно, че може да постигне това.

“Какво можем да направим”, попита наскоро в интервю за в. “Ню Йорк таймс” изследователката Фиона Хил о Brookings Institution и бивша топразузнавачка на САЩ в Русия по време на войната в Грузия. “Ще говорим за санкции. Ще говорим за червени линии. Като цяло ще се докараме до лудост. А той ще седи и ще наблюдава. Наясно е, че никой от останалите не желае война.”

Може би обаче някой от всички все пак я иска. Путин от 2014 г. не е Путин от 2004 г., нито Путин от 2008 г. Той е вече не просто безскрупулният чиновник, който се интересува от власт и пари, нито човекът, който мечтае да върне Русия на световната сцена. Той се интересува от концепции. На съветниците си цитира текстовете на Иван Илин, руския философ и идеолог на руския всевоенен съюз.

Путин лично ръководи съставянето на учебниците по история. В последните няколко години и особено след взрива на протести в Москва през зимата на 2011-12 г. Путин все повече гледа на себе си като на последния бастион на реда и традиционните стойности.

Той е убеден, че либерализмът е заразна болест и че западните нрави и институции представляват реална опасност за руските общество и държава. Той със сигурност мечтае за времената отпреди 1914 г., когато Русия бе монархия, но поносима, не толерираше революциите и съумяваше да бъде част от Европа, съхранявайки в същото време собствените си култура и традиции.

Така погледнато, украинската революция е символ на всичко сгрешено в днешна Европа. Тя флиртува с народната власт и моралния релативизъм, разпалва страсти и унижава допълнително руските геополитически амбиции. Затова Путин даде сигнал към противниците си отвъд границата, че няма да търпи това. Очевидно той е готов да замрази всякакви идеи, че Русия е европейска нация - за сметка на идеята, че тя

сама по себе си е цивилизация

- и вече доказа, че няма проблем да пожертва икономическите интереси на страната си, за да постигне целта си.

С други думи, маршът на Путин срещу Крим е много различен от войната на Русия в Грузия през 2008 г. Тогава Москва използва сила, за да очертае червените линии, за които настояваше, че Западът не бива да прекрачва. В Крим Москва демонстрира готовността си да прекрачи очертаните от Запада червени линии.

Неговият ход е предизвикателство. Готови ли са Съединените щати все още да гарантират сигурността на европейските демокрации или предпочитат офшорното балансирано отместване на тежестта към Азия? Достатъчно силна ли е Германия, за да се справи с Русия, която толкова силно не желае да бъде в Европа? (Каквито и да са отговорите, ще бъде трудно да се отвърне на Путин. Той отказа да играе по правилата на Запада. Изглежда, не го е страх от политическа изолация. Той я приветства. Изглежда, не се притеснява от затварянето на границите. Той се надява на това.

Външната му политика се заключава в изначално отхвърляне на съвременните западни стойности и в опит да се прокара ясна линия между руския свят и европейския. За Путин Крим изглежда само началото на играта.

*Анализът на българския политолог е публикуван в авторитетното списание Foreign Affairs .

Още по темата
Още от Анализи и Коментари

Какво може да се очаква от новия председател на антикорупционната комисия?