С какво Филчев и Бриго станаха най-любими на властта?

Тезите на Брус Джаксън за проблемите в българската съдебна система и по-специално с недосегаемостта и личността на главния прокурор не са нови. Не са новина и твърденията му за необходимостта от сериозна реформа в службите за сигурност и това, че кадрите на бившата ДС не трябва да имат достъп до класифицирана информация.

Брус Джаксън е частен лобист и лесният отговор на българските политици е, че той изразява лично мнение, че твърденията са му недопустими и кадровите решения за България се вземат у нас.

Това обаче по никакъв начин не дава отговор на основния въпрос - смятат ли българските политици, че кадрите на бившата ДС ( пряко подчинена на съветската КГБ) трябва да ръководят службите за сигурност на демократична България и да имат решаваща дума в управлението на страната, както и дали приемат лица със скандална репутация да оглавяват съдебната система.

От начина, по който се реагира на всеки външен намек за бившите ченгета или за личността на главния прокурор, става ясно, че България няма проблем с тях. Да, но отвън ни сигнализират, че проблем има. Ясно е, че ако висшата администрация, службите за сигурност и съдебната система се представляват от лица със съмнителна репутация,

никой няма да има доверие на България и тя ще бъде аутсайдер.

Това обаче изглежда няма значение за българските политици, чиято единствена кауза, изглежда е, да спасяват кадрите на бившия режим и хора като Филчев от "посегателствата" на НАТО.

През последните дни и председателката на Държавната комисия за сигурността на информацията Цвета Маркова нееднократно повтори, че няма изрична инструкция на НАТО кадрите на бившата ДС да не бъдат допускани до секретна информация на алианса.

Разбира се, такава писмени инструкции няма, нито пък официални представители на натовските държави биха си позволили публично да дават подобни указания на която и да е страна. Това обаче не е попречило на няколко страни-членки на НАТО, както и на самия Джордж Робъртъсн да направят официални възражения (макар и не публични) срещу кандидатурата на Бриго Астпарухов.

Проблемът обаче съвсем не е в НАТО и във формалните инструкции, а какво точно избира България и поради какви причини именно емблеми на стария режим като Бриго Аспарухов трябва да заемат ключови позиции в момент, когато България поема по нов път, ставайки член на НАТО.

Упорството, с което премиерът Сакскобургготски настоява бившият шеф на НРС да оглави отново службата, е наистина смайващо. Може би обясненията, че царят е поел личен ангажимент и че близките му отношения с бившия банкер Атанас Тилев, който е приятел на Бриго Аспарухов, имат някакво значение, но в крайна сметка не могат да бъдат решаващи. Както за българските граждани, така и за партньорите ни от НАТО възниква въпросът няма ли по-сериозна причина за обвързването на българския премиер с личности и структури на комунистическия режим и тайните му служби и защо той поставя на риск не само своята лична репутация, а и тази на България.

Още по-смущаващо е, че депутатите от НДСВ, БСП и ДПС спретнаха промяна в Закона за отбраната и въоръжените сили, която се прави специално за Бриго Аспарухов, който не отговаря на формалните критерии за възраст, за да заеме поста шеф на НРС. Същата поправка отваря вратата и за други кадри на бившата ДС и военното разузнаване да постъпят в НРС. Това става въпреки всички официални и неофициални предупреждения, отправени към България, че в нейните спецслужби работят най-голям процент кадри, обучавани в Съветския съюз и че това е проблем в отношенията с НАТО.

Небивала съпротива се разгръща и в парламента срещу всеки опит на ОДС да предложи законови бариери срещу достъпа на сътрудници на бившата ДС до класифицирана информация. Реагира се така, все едно че им се отнема достъпа до слънце, въздух и вода. Тук отново закономерният въпрос е поради каква причина мнозинството толкова много държи

точно тези кадри да имат достъп до натовска информация?

Нима те са най-ценни, най-незаменими или има друга причина - далеч по-прозаична - че представителите на мнозинството са по някакъв начин зависими от бившата ДС и най-вече от нейните бизнес-структури.

В същото време пред народа се държат гръмки речи за борбата с корупцията, за това как именно това управление искало най- после да намери стратегически инвеститори, да създаде прозрачни механизми за приватизацията и бизнеса.

Как обаче може да се вярва на подобни заклинания, като в действителност се въртят съвсем други игри със съвсем други играчи - не чуждестранни, а български и не съвсем порядъчни, а просто престъпни. Под носа на всички органи на изпълнителната и съдебната власт групировки трупат неимоверно големи печалби, за които всеки грамотен финансист (да не говорим инвестиционен банкер от Лондонското сити) би разбрал, че съвсем не са добити от честен бизнес, а става дума или за наркотици, или за пране на пари или за друга престъпна дейност. Същите тези групировки обаче не само не биват спирани, а напротив -

охранявани от държавата в сенчестата част от своята дейност,

след което биват посрещнати на червени пътеки в Агенцията за приватизация, като честни победители в поредния приватизационен конкурс.

Това се знае от всички, говори се от всички, но никой, включително и опозицията не смее да зададе на глас въпросите, които биха смутили мошеническото настроение на въпросния "едър" бизнес и покровителите му във властта.

В България има твърде много пране на пари, каза в края на миналата година в интервю американският посланик Джеймс Пардю и посочи, че има очевидни признаци на такава дейност. "Виждам сигналите за това - луксозни магазини без нито един клиент, много казина, хотели без гости... Това са традиционните методи за изпиране на мръсни пари не само тук, а по цял свят. И за да видиш това, не трябва да се оглеждаш много наоколо".

На упреците, че си позволява твърде остро да поставя въпроса за размерите на престъпността и корупцията в България, той отговаря: "Има компании, които са споделяли, че влиянието на престъпността тук е високо. Някой трябва да го каже, затова го казвам аз. Хората трябва да знаят и да го разберат".

Хората в България го разбират твърде отдавна, но властите отказват да адресират проблемите. Така например за българските институции няма проблем "Никола Филчев", защото няма доказателства, че е корумпиран.

Странно, какви доказателства наистина може да има? Кой да назначи разследване, кой да разследва Филчев и кой да установи дали това е вярно? Никой. Съгласно конституцията главният прокурор е недосегаем. И тук всякакви разговори спират. Президентът, премиерът и парламентът не обърнаха никакво внимание на серия от скандални обстоятелства, свързани с Никола Филчев - обвинения в поръчкови убийства, разправа с подчинени и с опоненти, натиск върху медиите, злоупотреба с власт и т.н. Никой не обърна внимание на многозначителното обстоятелство, че органът, който е избрал Филчев за главен прокурор, поиска той да си подаде оставката.

За сметка на това президентът предлага да се създаде нова супер-служба, която да разследва корупцията във върховете на властта, която да бъде под прякото наблюдение на главния прокурор.

В този контекст най-скандалното в последното изказване на Брус Джаксън не е това, че си е позволил да раздава оценки за българските магистрати и разузнавачи, а това, че институциите на публичната власт в България си мълчат и по най- безогледен начин позволяват страната да остане заложник на шепа хора и техните интереси.