Сърбия така и не видя своя любим Слобо

Сърбия така и не видя своя любим Слобо

Във вчерашния си брой руският вестник “Комерсант” (http://www.kommersant.ru ) публикува репортаж на своя специален кореспондент Андрей Колесников от мястото на събитието за прощаването на Сърбия със Слободан Милошевич. Авторът е един от малцината проникнали на погребалната церемония в двора на семейния дом на Милошевич в Пожаревац.

Предлагаме текста в авторски и доста Слобо-ден превод на Милен Радев.

Събуждам се в ранното белградско утро и надзъртайки от прозореца на хотел “Интерконтинентал" с надеждата да видя хубаво време, забелязвам навъсени облаци и тълпа от около петстотин души, вървящи от автобусите към центъра на града. В ръцете си носят плакати и червени знамена, от което може да се заключи, че се се запътили да изпроводят Слободан Милошевич по последния му път.

Макар че до началото на траурната церемония има още три часа, е видно, че организаторите се стараят да демонстрират добра спортна форма още далеч преди старата на мероприятието. На площада пред Съюзната скупщина (парламента на Сърбия и Черна гора) отново се убеждавам, че не греша - остава цял час до прощалния митинг, а площадът вече е запълнен наполовина. Тълпят се не по-малко от 30 хиляди души.

Просторната сцена е разделена на три части. На централната тъкмо подрязват розов мокет по размера на трибуната и застилат с тежък червен плюш малка масичка със сгъваеми метални крачета, досущ като масичка за вестници. Парчето плюш е огромно, теглят го насам натам и се опитват да драпират с него масичката, но все остава усещането, че на трибуната под купища плюш се крие някаква приятна за гражданите изненада.

Не успявам веднага да се досетя, че плюшът е необходим, защото на масичката ще бъде поставен ковчегът с тялото на Слободан Милошевич. А когато ми става ясно, разбира се, ме полазват тръпки от страх за тялото, тъй като веднага си представям как паянтовите сгъваеми крачета се пречупват под тежестта на величието на напускащата тялото душа на експрезидента на Югославия – или от подухването на вятъра, или пък от очаквания тремор на краката на членовете на почетния караул.

Организаторите накрая все пак се сещат да сгънат плата на четири и усукват масичката, като затъкват плюша под крачетата. Даже се учудвам колко празнично изглежда накрая.

Тълпата на площада стремително нараства. Четвърт час преди началото тук има не по-малко от сто хиляди души, а след още половин час – над двеста. Така изглеждаше украинският площад Майдан в най-добрите му дни. Докъдето стига окото, не се вижда и сантиметър земя или асфалт, незает от хора.

Тълпата е отделена от сцената с метални заграждения. През двуметровия процеп между тях се опитват да се промъкнат разнообразни хора. Появява се например инвалид без крака, с външността на охранен и улегнал вече Че Гевара. С него се движат две момчета и момиче, облечени в добре скроени по фигурките им униформи на лагерна охрана.

На трибуната за журналисти внезапно изниква развълнуван чичко в чиста бяла тениска, навлечена върху мръсна куртка. Той държи плакат в ръка, на който е изобразен брат му Костя и започва да крещи към хората зад заграждението, че Слобо е жив, но че те никога няма да разберат това. После човекът заплаква и трескаво почва да дояжда парче Биг-Мак, което явно е държал през цялото време. Опитват се да свалят неканения гост от сцената, но той, подсилен от Биг-Мака, заревава с нова сила. Това внася голямо оживление в умълчалата се тълпа на площада и започват скандирания "Сло-бо!"

Някакъв младеж и девойка домъкват в това време на сцената значки с образа на господин Милошевич и траурна лента на тях (предния ден тези значки се продаваха по 50 динара парчето) и започват да ги хвърлят в тълпата. Започва меле и се разнасят викове за помощ. Младежът и девойката схващат крясъците като молба за нови значки и засипват тълпата още по усърдно с лика на покойника. Затова не се учудвам, когато вечерта научавам, че при изпращането на Слободан Милошевич двама от желаещите да се сбогуват с него загинали в навалицата.

През тълпата си проправят път до сцената известни и неизвестни герои на Сърбия. Появява се бившият премиер на Югославия Момир Булатович, който предната вечер бе подложен на толкова страстно разцелуване от страна на благодарни граждани, че сериозно се притесних за живота му. Но не, ето го сега пристига цял и невредим и пак преминава през шпалир от жадно целуващи го жени и мъже.

Спорадично тълпата скандира "Ру-си-я!". Когато се появяват депутатите от Думата Константин Затулин, Генади Зюганов и Сергей Бабурин скандирането не стихва няколко минути. Физиономиите на депутатите изглежда вече са по-популярни в Белград, отколкото в собствената им родина.

Изведнъж виждам как право към сцената се приближава малък миниван. След него карат още няколко коли. Надзъртам в него, когато преминава покрай мен и установявам, че е празен. Ковчегът с тялото очевидно е в микробуса Мерцедес, който следва колоната. С други думи ,първата кола играе, както се полага, протоколна роля. А някои разправят, че на Слободан Милошевич не му оказвали почестите, отговарящи на държавния му ранг.

Изтеглят наистина ковчега от Мерцедеса и го замъкват на сцената. Просто замирам, защото като че ли носещите ковчега изобщо не ги е грижа за съдържанието му. Слободан Милошевич, не само че трябва да се обръща в ковчега, но от време на време просто да стои изправен. Както се оказва обаче, едва ли някой друг се безпокои от мисълта, какво ли прави той вътре в момента.

Когато полагат ковчега на масичката за вестници, около него веднага се оформя почетен караул. Решавам, че митингът започва, но няма нищо подобно. Около ковчега застават нови и нови смени, но никой не пристъпва към микрофоните. Не веднага ми просветва, че всичко е замислено нарочно. Става дума за проточена на цял час минута мълчание.

Хората на площада обаче не могат да мълчат. Те се вълнуват, крещят, нервничат силно и вече започвам да се опасявам, че току виж се разпръснат и си тръгнат, без да дочакат някой да им каже поне една добра дума. Възможно ли е да бъдат игнорирани толкова дълго. Но бързо ми идва на ум сутрешната тълпа под хотелския прозорец и ми става ясно, че тези хора ще стоят точно толкова дълго, колкото е нужно на организаторите, защото просто няма къде да се дянат, преди да им докарат автобусите.

Най-накрая към микрофона пристъпва старец в национална сръбска носия и изревава името на покойника. Така викат водещите на мачове от професионалния бокс: непоносимо протяжно и тържествуващо на последната сричка:

“Слобода–а-а-а-н-н Милошев-и-и-и-и-ч!”

Логично би било при тези думи да се появи на сцената героят на тържеството. Това вече не би ме учудило. Много по-странно ми се вижда, че ковчегът и вчера, и днес остава затворен. А депутатът Алексей Митрофанов, сега изправен на сцената за гости, по-късно ми разказва, че говорил с доктор Лео Бокерия и се оказва, че след пристигането си за участие в аутопсията (май само най-мързеливите не се включиха в тази акция), въобще не видял тялото. Представени са му били само документи, резултати от аутопсията и анализите и въз основа на тях той направил своите  смели изводи, че болният е можело да бъде спасен.

Пак ми идва на ум подозрително лекомисленото лашкане на ковчега при изнасянето му от Мерцедеса. Пък и масичката със сгъваеми крачета... С две думи, в един момент започва да ми се струва, че някой не е съвсем искрен с нас. Още повече, като че ли нарочно в този момент пред очите ми попада плакат, на който е написано: "Героите не умират!"

На сцената някакъв сърбин занарежда толкова отчаяно печална мелодия, че ме полазват тръпки. В тълпата моментално мнозина заплакват. След това дават думата на член на комитета "Свобода за Милошевич!", който прочита речта на покойния от 2 октомври 2000 година. Режимът на Милошевич, както е известно, се сгромоляса на 5 октомври същата година.

Четенето на речта отнема около четирийсет минути. Ораторът си върши работата с голяма изразителност. На господин Милошевич и през 2000 година не му се удава да произнесе тази си реч лично - тя е четена по телевизията и в нея се говори за това, че Югославия въпреки всичко ще победи, а врагът ще бъде разгромен, и че НАТО и САЩ никога няма да стъпят на сръбска земя с поставен от тях режим, ако пък стъпят, то ще трябва да напуснат с позор, ако пък не напуснат, тогава вече на Сърбия няма да ѝ се размине колонизацията. И пак очите се пълнят със сълзи – от жал към Слободан Милошевич, който е знаел и знае, какво се говори от негово име и от телевизионния водещ и от оратора на митинга. Като един човек този двестахиляден митинг, слушайки речта, сякаш видя бъдещето.

Михайло Маркович, академик, препоръчан като приятел на покойника, казва, че на него му липсвала гъвкавост. Минава ми през ум, че за мъртвец, още повече за приятел, все пак е прието да се говори или добро или нищо – още повече на ден като днешния.

И следващият оратор, доктор Бранко Радич, продължава тази странна линия. Той говори за това, че историческите дейци рядко се отличават с лична доброта и покойният в този смисъл не е бил изключение.

“Заслугите на такива личности са другаде”, казва докторът и брадичката му трепери.

Изброяването на заслугите заема, слава Богу, доста повече време, отколкото предишната мисъл.

Накрая българинът Велко Вълканов произнася думите, които, според мен, всички отдавна очакват: “Слободан Милошевич падна убит във войната с империалистическия Голиат, но той удържа морална победа и по този начин повтори подвига на Георги Димитров”.

“Милошевич умря! Да живее Милошевич!” жизнерадостно завършва словото си българският политик.

Генералният секретар на Сръбската радикална партия Александър Вукич се ограничава само с прочитане заявлението на гниещия в Хагската тъмница Воислав Шешел. Изненадан съм, че Александър Вукич не добавя нито дума от себе си. Радикалите се държат учудващо сдържано. Те явно разбират, че все пак се намират на комунистически митинг и се владеят.

Което обаче в никой случай не важи за следващия оратор, Константин Затулин. Той веднага обявява, че говори на митинга не само по повеля на сърцето си, а по поръка на изпратилата го партия "Единна Русия", "която представлява болшинството в Държавната дума на Руската Федерация". От името на "Единна Русия" той се провиква, че в Хага е загинал един велик син на Сърбия.

“Вие знаете, че ние искахме да го излекуваме в Москва”, споделя Константин Затулин. “Но те не ни дадоха тази възможност. Семейството на Слободан Милошевич днес е в Москва и ако поради някакви срамни политически игри не се беше намерило място къде да бъде погребан тук, ние щяхме да приемем и него в Москва”.

Митингът слуша доста настръхнал заявлението на господин Затулин. Сигурно на тези хора не им харесва особено мисълта, че е можело да не се намери място в тяхната страна за Слободан Милошевич.

Речта на Генади Зюганов им харесва доста повече.

“Ние надвихме фашизма, ще надвием и днешните напасти, които се стоварват над Сърбия и Русия! Най-важното кръстовище на Европа не е Брюксел, запомнете! Не, то е в Белград! Вие първи посрещнахте удара на новите глобалисти и Слободан Милошевич падна със смъртта на храбрите под техните удари!” - с увереност реди лидерът на руските комунисти и тази версия за смъртта на покойника като че ли става канонична пред очите ми.

Сергей Бабурин е представен като боен другар на Сърбия и се изказва от името и по поръчение на Съюзната държава на Беларус и Русия (като заместник - председател на парламента на тази съмнителна във всяко отношение държава), в която, както той припомня, е мечтаела да влезе и трета страна - Югославия, водена от Милошевич.

“Обединението на православните народи не се състоя” - с горест констатира господин Бабурин, “- и днес завършва великата епоха на Слободан Милошевич, последния президент на Югославия”.

Митингът, продължава повече от три часа и завършва с изказване на сръбската народна актриса Ивана Жигон, която на няколко пъти си признава, че ѝ е задушно (въпреки, че тя, нека си го кажем направо, е облечена доста оскъдно).

Ковчегът е натоварен обратно в Мерцедеса (точно в този момент, кой знае защо, падат и трите сръбски флага, стоящи на празната вече сцена) и потегля към Пожаревац, родния край на Слободан Милошевич. Хората започват да се разотиват от митинга и няколко десетки се оказват на площад “Република”, където в същото време се провежда митинг на противниците на господин Милошевич. По принцип самият факт, че митингът е на площад “Република”, потвърждава идеята на демонстрантите около сградата на Съюзната скупщина, че Слобо е жив. Потвърждава я, независимо, че хората на площад “Република” държаха в ръце разноцветни балони – знак на радост, че той е мъртъв.

Между домакините на митинга на площада и неговите гости веднага започва схватка. Тя е кратка, но бурна. Двамата пострадали са откарани в болница. Тези, които ги пребиха, се озоваха в полицията. От справедливост трябва да кажа, че в полицията отидоха предимно привърженици на Слободан Милошевич. Така г-н Милошевич спечели първата в живота си война. Но и тази победа беше Пирова, тъй като злосторниците не ги пускат от полицията и на следващия ден.

И аз се отправям към Пожаревац. Ще ми се да изпроводя г-н Милошевич до самия му дом. Иска ми се да опитам все пак да му погледна, така да се каже, в очите. Все си мисля, че поне в Пожаревац ще открехнат капака на ковчега, покрит за по-голяма сигурност със знаме и ще може да се убедя, че той наистина си е на мястото.

Пътят до Пожаревац е полупразен, коли почти не минават. В канавката стоят хора, чакащи кортежа. Не са много, пръснати на всеки четири – пет километра, но ги има. Чакат и не подозират, че Мерцедесът и още няколкото автомобила, профучали покрай тях, са именно очакваният траурен кортеж. Хората си мислят навярно, че главното возило всеки момент ще се появи, че в микробуса карат я венци, я нещо друго и затова съчувствено махат за всеки случай след всяка преминаваща кола. И след нашето такси също.

В Пожаревац изведнъж виждам как белградският Мерцедес потегля обратно празен. Значи ковчегът е разтоварен. Излизам от таксито и припвам напред. Догонвам процесията след няколко минути. Ковчегът се полюлява в друга кола – от същата марка но с пожаревацки номера. Забелязвам в процесията много познати лица от белградския митинг. Трите деца в униформа например, с бели от студа или от недетските преживявания лица. Редом е и техният Че Гевара. До тях крачат Генади Зюганов и Сергей Бабурин, от чийто образи за тези два дни изнемощях повече отколкото от Слободан Милошевич (още повече, че последния за сега така и не ми се удава да видя).

Колкото пó наближаваме центъра толкова по-голяма става тълпата по тесните улици. Трупат се  хиляди сърби. Пак суматоха. Пред мен от множеството изнасят две припаднали жени. Лекарят, който пристъпва до носилките, е по-бледен от тях самите и така угрижено клати глава, че веднага разбирам: не може да гарантира за нищо.

В центъра на града процесията спира за нов митинг. Ковчегът от дни е товарен, разнасян и разтоварян от държава в държава и от град на град, качван и свалян от митинг на митинг и все мислех, че поне в родния Пожаревац на Слободан Милошевич ще успее да избегне тази участ (ако разбира се, той е изобщо вътре в ковчега - като всеки здравомислещ човек до момента не мога да кажа нищо със сигурност по въпроса и затова съм принуден да правя всеки път тази уговорка).

На митинга говорят почти всички, които имаха какво да кажат в Белград. Изключение прави само руският генерал в оставка Леонид Ивашов, който произнася сега реч на странна смесица от сръбски и украински. Но и това не ми пречи да схвана, че на Слободан Милошевич са му изпили кръвчицата в натовските подземия новите фашисти. Към края Леонид Ивашов бърка в джоба и вади мека плюшена играчка във формата на сърчице с много дълги ръце. Той обявява, че в миналото върху този сувенир му бил дал автограф самият Слободан Милошевич, "ето защо това сърчице ще се отправи днес в гроба заедно с ковчега на Слобо" (а не с него самия, не пропускам да отбележа за себе си аз).

След час ковчегът потегля по-нататък. Някак внезапно се озовавам в човешкия коридор пред шествието и ускорявам ход, за да не ме настъпват по петите носещите товара: явно бързат да отнесат ковчега по предназначение преди настъпването на тъмнината. На няколко пъти се опитват да ме спират някакви хора, но аз се старая да избягвам разговори с тях. Така стигам почти до входа на двора. Отсреща зад загражденията се тъпчат десетки теле- и фотокамери. Съдейки по външния им вид хората явно зъзнат тук от сутринта или още от снощи. След четвърт час автомобилът с ковчега стига до мен. Зад него вървят  вече само десетина души, всички останали са отклонени по-рано. Очевидно това са най-близките роднини на Милошевич. От външните лица с мен потеглят само тримата хлапаци и стремително търкалящият количката си инвалид.

Така стигаме до входа на номер 41 на улица “Неманин”. Ковчегът е измъкнат от автомобила и потъва в отворената порта. Пропускат още няколко души, облечени в нещо като военна униформа, децата и инвалида, а мен ме спират без много приказки. Виждам как връщат обратно и някои от ораторите на белградския митинг. Чакам още 15 минути, когато към мен се приближават и питат, откъде съм. Казвам си честно: “От Русия”.

Дават ми знак, че мога да вляза.

Вече е тъмно, но дворът е облян в ярката светлина на прожектори. Около гроба са се изправили четирийсетина души. Тъкмо спускат ковчега. Наблюдавам го бавно и печално да се спуска в бетонираната яма. По-късно в хотела, по телевизията ще ми се стори, че  сякаш е включен някакъв величествен електронен механизъм, с чиято помощ ковчегът тържествено потъва в ямата. В действителност виждам как един стар сърбин клечи близо до гроба и върти пръхтейки скърцаща метална ръчка. Като ръчката, с която се затварят буркани с кисели краставички.

Успявам все пак да видя най-главното: така и не отвориха ковчега преди да го затиснат с надгробната плоча. Прощаването с покойника си остава задочно. В гроба полита сърчицето с ръчички на генерала в оставка Ивашов и разни други дребни предмети. Депутатът Алексей Митрофанов, както споделя по късно, не се сдържал и също "срам не срам и аз хвърлих туй-онуй". След настоятелните ми въпроси не можа да се сдържи и си признава – хвърленото в гроба е депутатската му значка.

Притичва някой и ме пита, какво записвам. Като разбират, че съм журналист, ме призовават да изляза от къщата. Не споря – случаят не позволява, пък и всичко най-важно вече съм видял. По-точно – така и не видях. Не можах да видя в този ковчег самия Слободан Милошевич.

*  *  *

Последното, което виждам в този дом, са белите гълъби. Пускат ги в небето в момента, когато плочата затваря гроба. Тогава чувам музика. И не вярвам на ушите си.

Погребват го под звуците на "Подмосковние вечера".

Споделяне

Още от Балкани