Саша и Володя: всеки по своя път

Миналата седмица едновременно в САЩ, Великобритания, Германия и в други европейски страни излезе книга, посветена на живота и смъртта на руския емигрант и противник на Путинския режим Александър Литвиненко. След официалната прожекция по време фестивала в Кан на документалния филм на Андрей Некрасов за мъченичеството на неговия приятел Саша, книгата е второто събитие, което вече неизличимо вписва в западното обществено съзнание образа на Литвиненко като жертва на съпротивата срещу неправдата и терора. Вдовицата на Литвиненко Марина започна в Хамбург поредица от публични представяния на книгата, а вниманието към нея е забележимо, ако се съди по рецензии в най-реномирани печатни издания. Предлагаме размисли за новоизлязлата книга на руския публицист Владимир Абаринов*.

На Александър Литвиненко му бе отсъден кратък живот, но неговото безплътно посмъртно съществуване, както още отсега е ясно, ще бъде дълго. Постепенно неговият образ ще бъде митологизиран до неузнаваемост и не е изключено някой ден нашите потомци да прочетат повест за двама неразлъчни приятели-разузнавачи Володя и Саша, заедно борили се с коварните злодейства на задморски злодей-олигарх.

За кремълския агитпроп това би било най-добрият изход от положението. Увертюрата вече прозвуча –

за убиец бе обявен олигархът.

С течение на времето ще бъде изпипан до най-дребните подробности и целият сюжет. Неподражаемата усмивка на Саша ще стане символ наравно с гагаринската.

Но днес все още има възможност да научим какъв бе той наистина. Смъртта му бе неслучайна. Следователно неслучаен бе и неговият живот.

Книгата "Смъртта на един дисидент" (The Death of A Dissideиt – точно така, с обърната буква n), написана от Алекс Голдфарб с участието на Марина Литвиненко, разказва за това, как един наивен романтик като онзи млад, отчаян гасконец тичешком влита в кралския дворец за да попадне в чертозите на голямата политика. От него обаче не се получава Д’Артанян – той не успява да се измъкне своевременно и

мелницата го стрива на прах.

Проклета да е шпионската псевдоромантика, осакатила толкова човешки души.

Литвиненко започва като 17-годишен доброволец в армията, откъдето със същия ентусиазъм се прехвърля във ФСБ, която в онзи момент все още носи малко пò друго название. И попада в същински нажежен тиган, за да се сражава - не в ролята на Щирлиц, а в ролята на Володя Шарапов (митологичен съветски киногерой-милиционер – бел. ред.) - с бандитските шайки, завладели Русия.

В първата чеченска война той изпива до дъно горчивото войнишко канче. Щурмуването на село Первомайское през януари 1996-та остава в паметта му като кошмарен сън. През онази война той и Ахмед Закаев са врагове. Саша пристига в родния си Налчик под името Александър Волков, вербува агенти в обкръжението на Масхадов. Закаев твърди, че без особени усилия е научил истинското име на Саша – имал е по онова време "къртица" в Управлението на ФСБ в Налчик. "А защо не го ликвидирахте тогава?" – пита Голдфарб Закаев. "Защото просто не искахме да разкрием нашия човек там, - отговаря той. - Но днес мисля, че такава е била волята на Аллаха".

След убийството на Джохар Дудаев през април 1996-та командироват от Москва в Налчик да разпитва вдовицата на генерала именно "подполковник Волков". Възложено му е да се убеди, че Дудаев наистина не е между живите и да установи къде е погребан. Посред разговора пристига амнистия от Елцин и Ала Дудаева безпрепятствено напуска Русия.

С Березовски Литвиненко се запознава през 1994-та. От този момент нататък неговата съдба някак не му принадлежи изцяло, макар той все още да не си дава сметка за това. Имайки известен опит в личното общуване с Березовски, мога да свидетелствам: този човек не просто разполага към себе си, не само внушава симпатия – той омагьосва по един почти непреодолим начин. Изисква се сериозно усилие за да се откъснеш от плена на неговата харизма.

Светът, в който неподготвен попада Саша, е съвършено безпощаден. Скорпиони в буркан, булдози под килима – всички тези идиоми са прекалено безобидни за ситуацията, която започва да опознава Литвиненко.

" Всички нас ще ни избесят по фенерите"

– тази фраза повтарят в книгата няколко пъти главните действащи лица на руската политика. Той вижда много неща, за други се досеща, за много други нито знае, нито се досеща, но да се измъкне от играта става все по-трудно и по-трудно. В Управлението за разработка на престъпни организации, където работи, задължителна книга за прочит е "Спецоперации" – трудът на Павел Судоплатов, патентования маестро на «мокрите» чекистки операции. Настъпва и моментът, когато Литвиненко се оказва в капана - лубянските генерали го изиграват, залагат и разменят като дребна фигурка.

В неотдавнашната надменно-нагла фраза на министъра на отбраната и вероятен Путински наследник Сергей Иванов "За нас Литвиненко бе кръгла нула, просто не означаваше нищо" прозира съкратен цитат от първата строфа на руския превод на "Интернационала": ние, които не означавахме нищо, станахме всемогъщи. И Иванов веднага се изпуска: "...когато Путин уволни Литвиненко..." Наложи се говорителят на министъра да се хвърля и поправя издайническото невнимание на шефа си, да обяснява на журналистите: "Ами, всъщност, таковата, не го уволнява лично Путин, просто го уволняват по времето, по което Путин е директор на ФСБ... " С други думи, подполковник Литвиненко е прекалено дребна и незначителна риба за такава величина като подполковник Путин.

Не може да има съмнение - уволнява го лично Путин. И то незабавно след като

Литвиненко му представя разузнавателни материали

за корупцията по високите етажи на МВР и ФСБ.

Саша разказва на Голдфарб, че инициатор на тази първа негова среща с Путин е Березовски: "Иди, запознай се с него. Ще видиш, какъв отличен момък назначихме – и с твоя помощ" (предходният директор на ФСБ Николай Ковальов губи поста си не без участието на Саша). Литвиненко и Путин не си допадат от пръв поглед. Саша нарича по-късно Путинското  ръкостискане "хладно и вяло ". А в очите му вижда ненавист към себе си. Кантората не прощава "предателствата". Березовски признава: Саша много пъти се опитвал да му обясни това, но на него все не му достига времето да слуша, докато накрая е вече прекалено късно.

Най-интересното, което се намира в книгата, са диалозите на Березовски с Путин. Записани са по думите на един от събеседниците, а вторият едва ли ще потвърди тяхната достоверност. Налага се да ги цитираме в обратен превод от английски. Един от ключовите епизоди вече бе публикуван в Комерсантъ. Олигархът внезапно е осенен от съдбоносната мисъл: "Володя, а ти?" "Какво аз?" - отговаря Володя.

"Искаш ли да станеш президент?"

"Ъ-ъъ, аз искам... искам да бъда Березовски", - мълви протежето. През юли 1999-та олигархът прелита до Биариц, където отпочива семейството на потенциалния приемник за да получи окончателен отговор. "Не съм сигурен, че съм готов за това", произнася приемникът. "Да, знам, че предпочиташ да бъдеш на моето място, да бъдеш Березовски". "Това не беше шега, - казва приемникът. – Защо не ме поставите начело на "Газпром"? Ще се справя".

Березовски смята, че е разбрал, какво тревожи Путин по онова време: като офицер той се бои от това да бъде поставен извън йерархичната схема на подчинение и команди. На върха на властта, където не постъпват заповеди от никого, той се чувства незащитен. "Володя, разбирам те, - убеждава го олигархът. – Кой иска да си докарва излишни главоболия? Но разбери и ти: няма кой друг. Примусът (Евгени Примаков. – б.ред.) ще спечели срещу всеки друг освен теб. Пък ние винаги ще ти помагаме. Не ни подвеждай".

Уговаря го успешно.

* Владимир Абаринов е един от най-известните руски публицисти и журналисти. Кореспондент на Радио Свобода във Вашингтон, сътрудник на редица издания както в Русия, така и в руското емигрантско «зарубежие». Внимателен наблюдател с оригинална мисъл и остро, безжалостно перо, Абаринов е един от най-популярните коментатори на Грани.ру. Автор на потресаващата по своята разобличителна сила книга «Катинският лабиринт» (http://katyn.codis.ru/abarinov.htm)

**Текстът подготви Милен Радев

Още от

Какво би означавало отпадането на мониторинга на Европейската комисия?