Съществува ли албански проблем на Балканите?

Създал се е вече един стереотип, който ни кара всеки път, когато заговорим за албански проблем на Балканите, да засягаме и въпроса за проекта Велика Албания. Не че подобен проект не е съществувал някога. Той вероятно още живее в някои мозъци, заети с особен вид геополитика или с особен вид национализъм.

Идеята се е родила по същото време с тази за Велика Сърбия, за Велика България и така нататък, през 19-ти и началото на 20-ти век, когато звездата на идеята за национална държава бе във възход. Тази идея бе следствие - понякога преувеличено - на съзряването на националното съзнание на народите, което доведе и до сформирането на това, което наричаме модерна държава.

Албанската общност или албанските общности, пръснали се по много от планинските склонове в западната част на Балканите, не стигнаха по същото време и по същия начин, като другите европейци, до този тип вътрешно единство, което да очертае една нация, жадна за държава, и годна да създаде държавни институции в съвременния смисъл на думата.

Може би спецификата на живота в планините, може би многото икономически трудности, може би продължителността на конфронтации с малките съседи и с големите хищни сили, може би вековната чужда доминация в момент, в който другите се модернизираха - може би всичко това и още много други причини, взети заедно, принудиха албанците да запазят традицията на структурата на кланове, като по този начин останаха в един стадий на социална организация от родов тип, свързан с определящата роля на фамилията и на кръвната връзка.

В подобно общество мечтата за Велика Албания, вътрешно свързана със съвсем друг стадий на развитие, не може да характеризира някой друг, освен може би един национален елит с ограничени размери. Това се потвърждава още повече от факта, че докато "фамилиите" от "Севера" са в конфликт с "фамилиите" от "Юга", косоварите се смятат средно за по-висши от събратята си от другите територии, в това число и от тези в Република Албания, с които не желаят да се смесват, а пък албанците в Черна гора имат различни проблеми от тези на албанците в Македония. "Фамилиите" се обединяват само тогава, когато се появи трети, който поставя под заплаха начина на живот на едните или другите.

Друг механизъм, появил се относително по-скоро, се стреми да търси причината на така наречения албански проблем в конфликта между исляма и християнството, с вариант - ислям срещу православие. От тази гледна точка албанската експанзия би била израз на едно по-старо и понастоящем подновено настъпление на мохамеданството в Европа. Дори ако проблемът с ислямския фундаментализъм и опасността, която представлява той не толкова за християнска Европа, колкото за плуралистичната демокрация на Европа, е сериозна и реална, тя няма връзка с албанците. Никой не е видял в историята - този факт е валиден и днес - нещо, което да може да се нарече религиозен албански фундаментализъм.

Истина е, че повечето албанци, не всички, са мюсюлмани. Те нямат обаче, и никога не са имали мистичната треска на други народи от същото вероизповедание. От тази гледна точка те са относително умерени и релативисти. Връзките на кланове са много по-трайни, отколкото тези на базата на вярата.

Често се казва, и с право, че основният враг в Югоизточна Европа е "бедността с етническо лице". Факт е, че различните албански общности на Балканите не живеят в благополучие, и това е отличителна черта, характерна за тях. Екзистенциалните нужди засягат всекидневието на много албанци. И въпреки това не бедността е обяснението за "албанския проблем". Защото например точно в Косово, където в момента се намира центърът на сепаратисткия кипеж, косовските албанци имаха много по-високо жизнено равнище в сравнение със своите събратя от други области или в сравнение със съседно население от друг етнос. /За това допринесоха и мафиотските структури, което ни припомня и обстоятелството, че в Сицилия, родината на мафията, също е все още жива традицията на живот на кланове./ Затова косоварите не искат да поделят онова, което имат, с албанците от Албания, като се обединят с тях.

Така, както в случая с палестинците в Близкия изток или с талибаните в Централна Азия, албанският проблем на Балканите представлява по същество конфликт, противопоставяне между две различни цивилизации: една архаична и една модерна. Това, което защитават албанците в Косово, в долината на Прешево, в северната част на Македония и на други места, не е националната идентичност /в смисъла, в който това понятие стана известно през 20-ти век/, нито амбицията за независимост с геополитически цели, нито собствения начин да вярваш в Господ, а един друг начин на живот и на организация на обществото. Този начин на живот се развива в планините, с пушка в ръка, защитавайки честта и "сиромашията" на всеки клан в близост, за да не кажем - остра конфронтация с всички останали.

Несъвместимостта между сърбите и албанците се обяснява и чрез обстоятелството, че докато първите имаха амбицията /и до голяма степен успяха/ да създадат модерна държава и чрез нея да играят значителна роля в "удържавена" Европа, вторите останаха с гордостта да консервират наследствените традиции.

Затова в свирепата сръбско-албанска конфронтация има нещо от героичния трагизъм на анахроничната съпротива, като при случая със стария каубой, който се изолира самотен пред експанзията на железницата в Америка преди повече от сто години.

Разбира се, чрез това сръбският национализъм не намира никакво извинение, а неговата арогантност обяснява много добре разпадането на бившата СФРЮ. Тъкмо този национализъм, още нестихнал, подтикна Словения, Хърватия или Македония към развод, напук на неоспоримото етническо сходство със Сърбия, както и напук на възможността за солидарност на базата на икономически и политически интереси. И точно този национализъм мотивира намесата на международната общност.

Реалният проблем със сръбския национализъм, както и с хърватския, унгарския и т.н., не трябва обаче да ни пречи да видим, че що се отнася до различните албански общности, трудността и основната опасност се състоят в разликите в дневния ред: едните са ориентирани към миналите векове, другите - към бъдещите. И както войната между миналото и бъдещото е неизбежна, тогава когато изненадващо и инцидентно те се окажат в пряк контакт, да се твърди, че опасността от конфронтация не съществува - е или акт на наивност, или акт на услужливост.

Когато през 1997 г. властта в албанската държава се срина заради финансовите пирамиди, населението в своето отчаяние осъзна, че има много повече доверие във въоръжените мъже, които могат да осигурят по прост и примитивен начин някакво правосъдие, отколкото в намесата на държавните институции, които са неефективни точно защото им липсва доверие от страна на населението.

Европа разбра, трудно, но разбра, че никаква бърза военна намеса, нито прибързани финансови инжекции в тази ситуация не могат да подействат на болестта, тъй като по-спешно бе да се изградят реални модерни държавни институции на мястото на рухналите, които се оказаха проста бутафория. От този момент международната общност заедно с албанските политически лидери се стараят да модернизират държавата. Затова, както и поради някои други причини, в Република Албания нещата са претърпели по-голяма еволюция.

Що се отнася до косоварите, и не само до тях, докато Слободан Милошевич и неговият режим държаха властта в Белград, борбата им за съпротива и освобождение изглеждаше легитимна и положителна. Малцина забелязаха обаче, че албанската атака срещу сръбския национализъм идваше от позициите на едно далечно минало, а не бе насочена към бъдещето и не се водеше под знамето на ценностите на модерното гражданско мултикултурно общество.

Този пропуск позволи на някои да използват случая за геополитически игри, а други да повярват, че ще могат да си спасят кожата, като заместят намесата на НАТО с въоръжаване на Армията за освобождение на Косово /АОК/. Предупреждавах тогава, че в последствие американските и западноевропейските войници ще бъдат изпратени в района, но не срещу Белград, а срещу АОК, чието разоръжаване е една опасна илюзия. Моите предвиждания се сбъднаха. За съжаление!

Падането на Милошевич създаде за много от албанците на Балканите един проблем, който е много по-сериозен от онзи, че мечтата за независимост /чието изпълнение изглеждаше все по-близо и което бе окуражавано от Запада/ ще рухне. Докато Милошевич бе целта - въоръжената борба, бунтът, бунтовниците изглеждаха в реда на нещата, будеха морални симпатии и не бяха определяни като терористи. След изчезването на Милошевич, душманинът се оказаха старите порядки на клана, които се отхвърлят от логиката на модерната държава. Така днес се оказа, че всички замесени държави, не само Югославия, са застрашени.

Окуражавайки АОК да се бори срещу Милошевич вместо НАТО, алиансът въоръжи миналото срещу едно анахронично настояще и го изпрати на бой в името на бъдещето. Сега международната общност трябва да се намеси отново, но този път, за да спаси бъдещето. В този смисъл тя трябва да убеди албанците, че за тях е дошъл моментът да решат дали независимостта, автономията, свободата според случая, са инструменти в борбата за постигане на модерност или оръжието е инструментът за запазването на едни стари порядки в дисонанс със сегашната европейска цивилизация. В първия случай албанският проблем има решение. Във втория - албанската кауза няма бъдеще.

Страхувам се обаче, че пътят на убеждаване ще бъде не само дълъг, но и полят с пот, кръв и страдания. Повече отколкото щеше да е необходимо за довеждането до край на сухопътната кампания на НАТО през 1999 г., без "помощта" на АОК.

*Адриан Северин е председател на Парламентарната асамблея на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа.