Сатурновата дупка на българина

Щом според някои съществува такова нещо като народопсихология, не виждам защо да няма и нещо като психически състояния на народа. Той сега се намира в едно такова състояние.

Нещо тягостно е налегнало българската душа. Някаква голяма тревога. Неувереност. Летаргия. Нещо не е наред. Българинът като че ли си мисли, че краят е дошъл. Няма живот, няма веселие, всички са маскари, никой не ни обича, гледат ни с подозрение, не ни искат, а и ние не знаем какво да правим, за да оправим нещата. А и да знаем, нищо не ни се прави.

Отговорът е прост. Поизчакай. Сега България се намира в Сатурнова дупка. Сатурновата дупка е нещо, в което изпадаме преди рождения си ден. Четиридесет дни преди това. Тя е български национален феномен. Другите народи, и техните астролози, си нямат сатурнови дупки. Май само ние си имаме. С влизането в ЕС ще ни трябват уникални феномени, за да защитим идентичността си. Сатурновата дупка може да е един от тях.

Сегашната Сатурнова дупка на българина е плод на предстоящото членство в ЕС. Ние сме в нещо като предбрачна депресия. Мечтахме, мечтахме и сега ни предстои да се съберем с мечтата си. Дали тази мечта няма да се окаже кошмар? Дали няма да е някаква мръсотия, която няма нищо общо с бляновете ни? Дали въобще си струваше цялата дандания? Дали не се събираме прекалено рано. Или пък не ни ли е минало времето. Как ще се представим в първата брачна нощ? И от коя страна ще се окажем? Все трудни въпроси, на които нямаме отговори. И не можем да имаме. Затова сме потиснати.

Има и друго нещо, което ни тревожи. Нищоq че не сме националисти и че се отнасяме към националната си принадлежност с леко пренебрежение. Въпреки това, няма как да не се тревожим за това, дали няма да се загубим в морето от ½ милиард души. И то все такива едни по-богати от нас души. И по заплати и по тираж на романите им. Няма ли да се размием и да изчезнем? Ние от циганите се страхуваме, дето си стоят вкъщи и не ни се месят в живота, а какво да кажем за англичаните... дето купуват къщите по селата ни, преобразяват се в образцови български селяни и пеят народните ни песни, ако не по-добре, то поне с повече ентусиазъм от нас? Как да не се тревожим!

Партиите ни се разпадат. Появяват се нови, но никой не е въодушевен от тях. Никой не вярва, че те ще дойдат на власт, а и да дойдат, никой не го е грижа. А и да го е грижа, тези партии няма да могат нищо да направят, защото цялата власт ще отиде в Съюза. Защо да се тревожим за властта? Защо да се тревожим за каквото и да било?

Така депресията преминава в апатия.

А апатията ни е познато чувство. Също национално.

Имаше един виц за това, че България била най-независимата държава. Защото нищо не зависело от нея. Сега този вид независимост предстои отново да се институционализира и документира. И то по начин, който е по-детайлен и затегнат от Варшавския договор, СИВ и съветската хегемония. Просто защото ЕС е реален ангажимент. Договор. Съветското влияние беше далеч по-успокояващо от европейското членство. Така както затворът или казармата са недепресиращи преживявания. Там нямаш отговорност. Заключват те и най-много да отнесеш някой бой, но никой няма да те натовари с прекомерна отговорност. Именно затова много хора тъгуват по комунизма. Заради младостта и чувството за отговорност. Или по-скоро липсата на такова.

Не е необичайно, ако човек влезе в затвора и прекара доста време там, после да не иска да излезе. Напускането на затвора е често по-потискащо от влизането там. Никой не те подготвя за затвора. За сметка на това има хиляди организации, книги, психолози и методи, които те подготвят за връщане в цивилния живот. Просто този живот е по-труден. Психологически много по-объркващ. Заради отговорността, заради чистия въздух, простора и многото хора, не всички от които познаваш. Животът на свобода е мъчителен. Няма коловози, няма клишета, или поне имаш огромен избор от клишета, няма дневен режим и утринна гимнастика. Може да си затлъстяваш на воля докато се пръснеш от кюфтета и умреш. Никой не те кара да метеш и да се бръснеш. Можеш свободно да си загинеш от мръсотия. От теб си зависи.

След двадесетина дни точно това очаква българина.

Отговорност. Самостоятелност. Простор.

Все депресиращи неща. Затова българинът е объркан и нещастен. В последните 17 години ние все някак можехме да си живеем с убеждението, че нищо не се е случило. Комунистите си казваха, че комунизмът си е все още тук и няма да си ходи. Антикомунистите и те до ден днешен това си повтарят. Така и едните, и другите се чувстват уютно. Мразят се взаимно, подозират се и им е удобно, топло. Нали има и такъв израз за затвора – “на топло“.

България е уникална страна. Надали има друга страна, поне в Европа, която никога да не е успяла да произведе масова емиграция. През вековете всички са бягали от страните си – било да строят империи, било от глад, било от любопитство. Българинът винаги си е стоял у дома. Средновековие, робства (както не съвсем правилно ги наричаме), световни войни, болести, комунизъм, каквото и да ни се случи, ние все си седим у дома. Едва през последните няколко години българинът започна да се изнася. На големи вълни и талази и по целия свят. Колкото и да е странно, това преселение засилва чувството за тревога у останалите. Те не си мислят, че “ето на, имаме възможност да пътуваме, да ходим където си искаме, телефоните са без пари, а билет за Лондон струва една надница, колко хубаво“. Обратно. Те си мислят “ето на, имаме възможност да пътуваме, да ходим където си искаме, телефоните са без пари, а билет за Лондон струва една надница, колко лошо“. Затвореният, топъл и уютен свят е на път да се сгромоляса.

Българинът обича да си строи големи къщи. Колкото е по-богат, толкова му е по-голяма къщата. Пет стаи, 10 стаи, 15 стаи... няма граници. Какъвто и палат обаче да построи, накрая всички се събират в кухнята. “По-уютно си е.“ Останалата част е така, да си я имаш, да я показваш и да се покажеш. Но не да навлизаш в нея. Сега този уют се разпада. Той се е разпаднал вече, но ние все още може да живеем в отрицание на тази реалност и да твърдим, че комунистите са тук и те не ни дават изходни визи. От 1 януари само избрани крайни параноици ще могат да защитават и отбраняват подобен възглед. Тези параноици сега са доволни, за тях нищо няма да се промени. Но те са няколко. За останалите неизбежно ще нахлуе хладният свеж въздух на отвореното пространство и те ще трябва да го вдишат. Как да не си притеснен и потиснат.

Има и още нещо. Никой не говори на българина. Има ли глас в държавата, който да казва: “Всичко ще е наред.“? Не, няма.

Българският политик е кахърен.

Той обича трагедии, защото само там блясва. Там е някак си естествен. Ако застрелят някого, ако се наводни село – нашият политик заема правилната поза. Съчувства. Показва своята потресеност от трагедиите. Това е добре. И човешко, и политически правилно. Когато опре обаче до това да празнува едно сложно постижение, той се обърква. Не знае е какво да каже. Най-много да се изпокара за това кой има по-голям принос и то главно като казва, че другият е пречел, а не като изтъква собствените си заслуги.

Българският политик умее да се разчувства. Но когато трябва да даде кураж на хората си, се загубва. Някой да е чул българският президент да говори за отварянето, за простора, за това колко хубаво ще бъде всичко от 1 януари? Не. Той не говори такива неща, въпреки, че той друга работа няма, това му е основната работа, особено след като стана ясно, че влизаме. Но не е само президентът. Отляво и отдясно, отгоре и отдолу, от българските политически, бизнес и духовни (ако така могат да бъдат наречени православните ни свещеници) среди не се чува добра дума за простора и за чистия въздух. Усеща се по-скоро едно притеснение, че може да се простудим и да се поминем.

Обладан от подобни мисли, българинът се подготвя за новогодишните празненства, потопен в трудно скривана тревога. Какво ли ще стане? Той няма отговор, защото това не е смислена тревога. Това е Сатурнова дупка. Уникален български феномен. А на българинът му предстои един много-много голям, грандиозен исторически рожден ден. Ден на надежда, ден от който започва едно светло бъдеще, изпълнено със свобода и благоденствие. Как да не се чувстваш потиснат в навечерието му?

Юлиан Попов е автор на романа "Островът на мъглите". Други коментари от него може да прочетете на неговия блог http://www.julianpopov.com/