Съжителството с българската свобода

Вече за всекиго е ясно, че политиката не само прави история, но че също толкова вярно е и обратното – съжителството с историята (и вътре в нея) ни гмурва в бездните на актуалната политика.

Pro domo sua, както е писал някога Цицерон. Сиреч, лично за себе си.

Последното доказателство: как страстите по българското Възраждане силно поразклатиха и без малко щяха да преобърнат колата на правителството на "историческия компромис”. Нещата напряха дотам, че покрай колебливата парламентарна аритметика на днешните подвижно-пясъчни мнозинства при евентуално бламиране на Меглена Кунева комай можехме да се озовем на предсрочни избори още през месец май.

Ала това е част от политическата игра: който има време и нерви, нека изчислява колко депутати и от кои парламентарни групи с неучастието си снижиха бариерата за избора на нов министър (ДПС, “Атака”, хората на Лютви Местан), каква е стойността на гласувалите с "въздържал се” от АБВ и що за гласувания имаше в ПФ. Всичко това е част от политическата игра, която отива в небитието, и то не е чак толкова важно.

Далеч по-сериозно е онова, което се случи преди избора на нов министър на образованието и науката. Ако има новина, тя е, че за първи път самият исторически разказ, тъй както е скрепен в учебниците, можеше да свали едно българско правителство.

Което е новост отвсякъде. Вярно е, че Министерството на народното просвещение на няколко пъти е било сериозен препъни камък в политическата ни история, но забележете – с липсата на кандидати. Така например първото правителство на следосвобожденска България, оглавявано от Тодор Бурмов (5 юли–24 ноември 1879 г.) няколко седмици не може да се сформира тъкмо поради липсата на кандидат за просветното ведомство.

Накрая Тодор Бурмов, виден възрожденец, решава да поеме и тази диня под мишница, но среща съпротивата на собствената си съпруга, която категорично настоява той да вземе вътрешните работи, та барем да има двойна заплата. Бурмов се колебае, увърта, а накрая поема и премиерството, и вътрешните работи, че и на ръчно управление делата на просвещението.

Ама, ще кажете, така е било в началото. По-нататък – кандидати бол.

Истината е, че превратът на 19 май 1934 г. се случва, когато в резултат на котерийни борби в правителството на Никола Мушанов няма министри на просвещението и правосъдието. Никой, видите ли, не искал за неговата партия да останат постните дробчета (образованието и правосъдието, където службите са по-малко апетитни).

Толкоз по историята на министерството на образованието ни в историята.

Важното в случая, пак повтарям, е друго. То опира не само до ниската оценка, която българите дават на действащите учебните програми (3.50 според проучване на "Алфа рисърч”), до качеството на учебниците и тяхното съдържание (което повдига въпроси), или до личността на самия министър – проф. Тодор Танев или Меглена Кунева.

Най-стъписващи от случилото се са болката, гневът, дори отчаянието, с което хора в България – от подбалканските градчета (Калофер, Сопот, Карлово), че и от Родопите – реагираха на разни медийни съобщения (проверени или не) за промените в програмите по история и литература.

В случая явно има отворена рана, ето защо е редно да видим нещата и през очите на тези хора.

За повечето от тях, които живеят по важни "места на паметта”, някой "иска да подмени историята”. Да я заличи, да я зачеркне и пренапише. Да омаловажи героите. Кой точно и по какви причини е въпрос на изясняване (по умисъл ли или по недомислие). Тези хора са пазители на историческия разказ, негова "жива памет”, затуй ги боли. Още повече сред всеобща инфлация на идеалите ни.

Затова аргументите, че никой няма да извади епохата на Възраждането от учебниците (че как без нея?), нито пък Априлското въстание (чиято 140-та годишнина всички ние ще отбележим), просто не работят. Те не вярват на историците, на разясненията за "робство” и "владичество”. Въпросите им от телевизионните репортажи валят едни след други. И те са следните:

– Защо учат децата гръцки митове и легенди, а не възрожденски песни?

– Как ще отпадат стихотворения на Ботев? (при Вазов, поради обема на творчеството му, явно се допуска подобна възможност).

– И най-вече – "робството”, "робството”, "тъмното петвековно иго”. Кой е тоз безродник, дето иска да "съжителства с турците”, а не ще да назове в учебниците нещата с истинските им имена, както подобава на истинските българи?

Представяте ли си например днес един истински българин да напише следното:

"Допреди руските войни българският народ е живял под турското владичество сравнително много по-добре, отколкото когато се захванали да се грижат за неговите съдбини различни християнски държави. Това се доказва още по-добре, като се вземе пред вид, че на българите се е дозволявало да носят оръжие открито, наедно с турците, че във време на кърджалийските времена тия са били свободни да се бранят от нападателите с оръжие в ръка, убивали са ги, събирали са чети, мнозина са били предводители на тия чети, съставени от турци и българи, нещо, което се е считало за престъпление у последните в по-новите времена.”

"Турско владичество” ли? Че и някой има наглостта да твърди как "българският народ бил живял по-добре” преди "руските войни”? Лично аз, признавам, не си представям някой да изрече днес тези думи, без кметът на Сопот Деян Дойнов (избор на БСП) да не извади пред камерите руската си сабя, та да го сече на място, а патриоти като Валери Симеонов или Красимир Каракачанов да не се завтекат да събират камъни, та да пребият гнусния "отродител” на българския народ.

Написал го е обаче не някой кабинетен учен или безроден космополит, а Захарий Стоянов. И не другаде, а в "Записки по българските въстания (част 1, глава 5, I), посветена на факторите, довели до Априлското въстание.

Книга, която патетично е прието да се славослови, ала малцина наистина отгръщат.

Мисля си, че ако родителите, които толкова настояват децата им да я изучават в училище, си бяха дали труда да я почетат вечер, па да я обсъдят с домочадието си, немалко от днешните ни исторически болки и тревоги може би щяха да се поразсеят.

Някой да е забранил или иззел от библиотеките "Записките” на Захарий Стоянов? Има я и в интернет. Ама, пусто, нали някой иска да ни пренапише историята и да изземе от нея всичко.
И най-вече "онова велико общонародно въодушевление, което предшества Априлското въстание, а за нас това е много повече важно, отколкото самото въстание и сраженията на бойното поле”. Спокойно, това пак не е от новите учебници, а е от "Записките” на Захари Стоянов.

Представете си за миг, ако освен с черешови топчета, въстанически униформи и възрожденски песни пред камерите речем да отбележим Април 1876 г. и с четенето на тази голяма българска книга, как това би могло да промени живота ни.

Може пък да видим тези величави събития и в друга светлина.

Така, както ги е видял летописецът на тази грандиозна епопея.

Може пък да спрем да виждаме дедите си само като "жалки робове”, а като горди, достойни, че и имотни люде, които са имали какво да губят при едно въстание, но са се решили на него, защото им е недостигала не икономическа, а политическа свобода.

И тъкмо това, последното, е може би най-великото в епопеята от април 1876 г. Дано някой ден да го осъзнаем и да можем да го обясним на децата си. Сиреч да им разясним с думи прости, че въпросът не е само в това малко ли имаш или много, а че щом нямаш самостоятелност, значи си несвободен, не си свободен човек, какъвто ти е отредено да бъдеш на тази земя.

И едва тогава да им прочетем онзи сърцераздирателен епизод от втория том на "Записките”, където една жена ридае над трупа на съпруга си след потушаването на въстанието:

"Мъжо! Мил мъжо! Стопанино… Дали воловце си нямаше, или сюрия овце! За какво беше петимен на къщата си, та отиде да се биеш с турци и черкези? Пусто останало и българско царство…”.

Ала за целта е потребно друго. Необходимо е „точното и трезво изследване на събитията, в което есенен вятър да отбрули шушулките на много исторически заблуди, като се започне от известния израз на историческо невежество "петвековно турско робство” и се свърши със соченето като причина за Априлското въстание на някакви „непосилни данъци”.

Не го твърдя аз, а бащата на българската социология Иван Хаджийски в прочутата си "Психология на Априлското въстание” (1943 г.), който настоява, че в проумяването на това събитие се крие и ключът към българската независимост.

Не на българското "робство”, а на българската свобода.

*Публикуваме коментара на Тони Николов от Портал "Култура"