Сблъсъкът между МВР и съда е показателен за основния проблем - кризата в държавното обвинение

В този си вид вътрешното министерство е останка от тоталитарното минало, казва ръководителят на правната програма на Институт "Отворено общество" Иванка Иванова

Сблъсъкът между МВР и съда е показателен за основния проблем - кризата в държавното обвинение

Г-жо Иванова, случаите на полицейско насилие все повече изглеждат като системен проблем? Ако е така, къде в системата се намира този проблем?

Полицейското насилие е системен проблем. Дори и отделните случаи да изглеждат като изолирани инциденти – не трябва да се заблуждаваме за размера на явлението. За последните години България е осъждана 27 пъти от Европейският съд за правата на човека в Страсбург за полицейско насилие и в повечето от тези случаи – страната е осъждана и за липса на адекватно разследване. През миналата година Институт "Отворено общество“ публикува анализ на медийно отразените случаи на полицейско насилие, в който са очертани основните тенденции. Последните три примера от този месец потвърждават тенденциите, за които ние писахме миналата година – жертвите са обикновено млади мъже, януари е най-рисковия месец, на инцидентите присъстват повече от един полицай и не правят опити да го спрат, насилието все по-често става извън територията на районните управления (РУП) – в автомобил или в дома на жертвата.

Това не значи, че територията на РУП е сигурна – през 2009 и 2010 има увеличение и на инцидентите на полицейско насилие в РУП. Особено важно е, че част от съобщаваните случаи са по време на извършване на действия с оглед на започнало досъдебно производство – разпит или оглед. Използването на насилие в тези случаи на практика подкопава законността на тези действия и прави делото много уязвимо в съдебна фаза.  Изобщо между 2005 и 2010 година медийно съобщените случаи са нараснали над 3 пъти. През януари 2011 година също беше съобщено за един съмнителен смъртен случай при задържане, но този път в Националната следствена служба. А явно и януари 2012 няма да се отклони от черната статистика. Работата е там, че когато дълго време не се вземат мерки срещу едно явление, то не поддържа същите нива, а проблемът се задълбочава в почти геометрична прогресия. На етапа, на който сме сега, полицейското насилие е трайно вкоренено в полицейската култура у нас и ще е необходима силна политическа воля и много умни мерки, за да се намери решение. Колкото повече правителствата отлагат решаването на този проблем – неговата цена и в политически, и човешки план, и като ресурси, необходими за насрещните мерки – ще се увеличава.

Напълно безконтролно ли е вече МВР? Има ли аналог на тази ситуация в предните правителства?

Според обема на обществените средства, които изразходва МВР, това е всъщност най-голямата административна структура в страната – МВР харчи повече отколкото Министерството на труда и социалната политика и повече отколкото Министерството на отбраната. Освен това МВР е една мегаструктура, която освен полиция, обединява и множество други служби, които по принцип нямат общо с охраната на обществения ред и разследването на престъпления. Подчертавам тези два факта, защото в това отношение България съществено се отличава от другите демократични държави – няма демократична страна, в която управлението на полицията е включено в такава гигантска мегаструктура, която има най-големия публичен бюджет.

В този си вид МВР е останка от тоталитарното ни минало – всъщност най-голямата, спрямо която не са вземани никакви съществени мерки за реформа. Размерът и комплексността на функциите са обективни пречки пред налагането на ефективен граждански контрол – просто трудно могат да се измислят повече от един два много общи показателя, които да отразяват успеха на такава структура. Но по-важно е, че в нашата политическа система, МВР и прокуратурата се ползват със статут на самостоятелни политически играчи, а не на държавни органи, които подлежат на граждански контрол.

Докато Народното събрание не осъзнае и не наложи контролната си функция спрямо управлението на тези две системи – сме обречени на разширяване и задълбочаване на тенденциите за полицейско насилие и безнаказаност. Допълнителен фактор в тази посока е и трайната декапитализация на системата на МВР. Въпреки огромния си бюджет, министерството на практика издържа само хора. Повече от десет години капиталовите разходи са под 3%. Това означава, че в технологично отношение българската полиция изостава дори далеч зад средна ръка обикновени престъпници – не говоря дори за организирана престъпност. При това положение политическото ръководство се опитва да постигне резултати чрез постоянен натиск върху хората в системата, които работят при огромен стрес и напрежение – нищо добро няма да излезе от това.

Трябва ли вътрешният министър да си подаде оставката след тази серия от провалени разследвания, скандални акции и насилие, разиграли се през последните седмици?

Това е политически въпрос и той ще се реши в Народното събрание и в партия ГЕРБ. Тук само ще подчертая, че например бързите наказания след случая в Мировяне според мен не отговарят на обществените очаквания за справедливост - само будят недоумение и допълнително подлагат обикновените полицаи на стрес и напрежение (премиерът поиска "няколко оставки", на вътрешният министър премести един полицейски шеф и смъмри други двама с обяснението, че тези наказания са достатъчно сурови – бел.авт.).

Не може да бъдат наказвани хора без провеждане на пълно разследване. Обществото не очаква от ръководството на МВР санкции на всяка цена. За всеки от случаите на полицейско насилие трябва да има обективно и пълно разследване и едва тогава да се налагат наказания. Доколкото обаче, обект на разследване трябва да бъде и поведението на държавното обвинение, според мен само парламентарна анкетна комисия, председателствана от депутат от опозицията може да установи системните причини за полицейското насилие. Пред такава комисия трябва да бъдат изслушани всички – полицаи, жертви, неправителствени организации. Тя не трябва само да иска оставки, а трябва да излезе с ясни констатации за системните проблеми и с пакет от управленски мерки за тяхното решаване. Аналогичен процес беше извървян до половината миналата година около скандала със СРС – беше направен сравнително ясен анализ на проблема, дадена точна политическа оценка. След това, обаче, работата по промени в Закона за СРС и управленски мерки за ограничаване на злоупотребите с тях не бяха предприети.

Полицейското насилие има и един аспект, за който малко се говори, но е много важен. Някои от факторите, които определят полицейското насилие, например лошо планирана операция, липса на предварителна информация къде отиват и какво могат да очакват там полицаите, неадекватна подготовка – са всъщност фактори, които поставят в риск и опасност на първо място самите полицаи. Установяването и ограничаването на влиянието на такива фактори е в интерес на самата полиция – тук не си говорим просто за зачитането на правата на гражданите, говорим и за сигурността на полицаите.

Къде в този контекст се вписва персоналната атака на Цветанов срещу председателя на Съюза на съдиите в България?

Изказванията на министъра на вътрешните работи по конкретния случай с делото на Маникатов се основават на неверни факти и грубо манипулиране на истината – съдия Мирослава Тодорова е осъдила престъпника на 8 години ефективно лишаване от свобода. Ако министърът на вътрешните работи счита, че такава присъда е в полза на организираната престъпност, той е в грешка.

Изказването му внушава на публиката, че съдиите не си вършат работата. У нас, уви, наистина е така – който работи е виновен, който стои и лапа мухи – няма за какво да бъде обвинен. Припомням елементарния факт, че съдиите в СГС са точно 5 пъти по-натоварени от съдиите в окръжните съдилища в Кърджали, Разград, Търговище и Силистра. На данакоплатците всичките ни излизат горе-долу еднакво, но министърът на вътрешните работи пропусна да отбележи това. Разликите в натовареността на съдиите са управленският проблем и отговорен за това е ВСС, комуто, обаче липсва смелост да започне да закрива съдилища там, където те не са нужди.

Има трайна тенденции, обаче, МВР да оправдава провалите си със съда. Наличието на пряк конфликт между полицията и съда, е показателно за основния проблем – а той е кризата на държавното обвинение. Прокуратурата трансформира резултатите от работата на полицията в съдебно дело и тя води обвинението пред съда.  

Очаквахте ли тази развръзка по скандала "Мишо Бирата"? Изненадана ли бяхте, че делото приключи без виновни?

Може би имате предвид спряното производство. Нямам съмнения, че в бъдеще пак ще имаме поводи да си говорим за него. Понеже у нас няма начин да се реализира отговорност спрямо прокурор за спряно или направо провалено дело, прокуратурата у нас отдавна действа като хладилник за студени, но незабравени криминални случаи. Там те се съхраняват – и при определени политически обстоятелства, се претоплят. Точно това прави  нашата прокуратура  мащабен политически играч във вътрешнополитически план, а нас ни отличава от демократичните и правови държави.

Още по темата
Още от Интервюта

Какво би означавало отпадането на мониторинга на Европейската комисия?