Сближаване през Ламанша

През 1956 г. неуспешната Суецка експедиция накара британците и французите да си направят противоположни изводи за отношенията им със САЩ.

Сблъсъкът им заради иракската война трябва да ги подтикне да преоценят тези изводи. Ако Тони Блеър и Жак Ширак имат куража да го направят, те могат да сближат външната си политика повече от всякога през последния половин век.

Великобритания реши след Суец, че единственият начин да си важен в света е да влияеш върху американската политика. Цената бе заемането на позицията на САЩ. Франция реши, че е неблагоразумно да се разчита на съюза със САЩ, понеже американците винаги ще налагат своето мнение всеки път, когато то влиза в конфликт с интересите на съюзниците. Вместо това, Франция реши да пази свободата си да говори каквото смята за правилно, дори пред лицето на силна американска съпротива, и да започне дългия процес на трансформация на Европа в значителна межуднародна сила.

В Ирак Великобритания играеше важна роля наред със САЩ, но не повлия истински над главната цел на администрацията Буш - свалянето на Саддам Хюсеин.

Разбира се, сътрудничеството на Блеър помогна да бъде убеден президента Буш, че трябва да се обърне към Съвета за сигурност на ООН през есента, но за това също толкова допринесе и съпротивата на Ширак, а най-вече мнението на държавния секретар Колин Пауъл.

Вярно е, че Блеър надделя над САЩ по въпроса за втора резолюция, но администрацията на Буш очевидно действаше чисто формално, което пролича от презрителния начин, по който отхвърли разумните канадски и чилийски компромиси.

Самата война се водеше според концепциите, избрани от Пентагона, към които британските военни се отнасяха с почти явно презрение. Възстановяването на Ирак сега става под практическа американско-британско-полска окупация, макар и толерирана от ООН, въпреки неохотата на Буш да бъде възприеман като окупатор.

Освен това, продължителността на американското присъствие в Ирак е предмет на спор в самата администрация, което потенциално оставя на британците неизбежната задача да поддържат сами иракската сигурност.

И накрая, Блеър справедливо притискаше Америка да се ангажира в близкоизточния мирен процес. Но напредъкът досега не може да се припише на британското влияние. Ключът към неотдавнашното ангажиране на Буш се дължи на кривулиците на американската вътрешна политика - силата на християнската десница в Републиканската партия и еврейските гласове в ключови щати на следващите президентски избори.

Време е и Франция да се запита за основата на външната си политика. От времето на Шарл де Гол двата ѝ главни компонента са гласовитост и далновидност. Париж си запазва правото да критикува и да се противопоставя на американските решения, запазвайки и собствената си мечта да превърне Европа в межуднародна сила.

Но единствената възможна поука от иракската криза е, че Франция трябва да избере между двата компонента, защото те са несъвместими. Кампания на противопоставяне срещу американската политика неизбежно ще разцепи Европейския съюз.

Много европейски правителства се радват на тясното партньорство със САЩ. Те не биха подкрепили по-тясна политическа интеграция, ако това ги вкара в конфликт със САЩ. Ако бъдат принудени да избират, ще усукват или направо ще подкрепят САЩ.

Това не означава, че Европа трябва робски да следва САЩ. Тя бе единна, когато осъди решението на администрацията Буш да отхвърли Протокола от Киото за борба с глобалното затопляне. Но много европейци, дори когато изпитват искрени съмнения към решенията на Вашингтон, нещата се променят, щом Франция оглави обвинението.

И Блеър, и Ширак трябва да изградят нови постулати за външната си политика. Великобритания няма да има европейски авторитет, ако се противопоставя на Франция и Германия и подкрепя САЩ по важни въпроси. Тя има нужда от по-интегрирана Европа, за да укрепи трансатлантическите си отношения. Алтернативата е отчуждаване от ЕС - изход, който не е в неин интерес.

Франция трябва да изостави любимата си традиция да надига глас, когато позицията ѝ по важен въпрос противоречи на американското виждане. Вместо това в името на Европа трябва да прави дискретни предложения и откровени преценки на двустранна основа. Алтернативата е тотална съпротива срещу американската власт в съюз с неевропейски партньори - политика, която едва ли е в неин интерес.

Един реалистичен анализ на глобалното им влияние би трябвало да накара Франция и Великобритания да се сближат. Всъщност те се нуждаят една от друга. Дори в страни, които подкрепиха войната в Ирак, има дълбоки съмнения относно британското отношение към Европа. Едно сближаване с Франция е предпоставка за по-тясно обвързване с Европа. В същото време Франция има нужда от Великобритания, за да си върне доверието на Вашингтон. Едно сближаване с Великобритания ще заглуши съмнението, че французите се канят да превърнат Европа в явен противник на САЩ, вместо в партньор. Тогава в гласа на Франция отново ще се вслушват. Сближаването мужде двете страни може да преобрази европейските и трансатлантическите отношения.

*Авторът е директор на центъра за САЩ във Френския институт за международни отношения.

 

Още от Свят

Какво би означавало отпадането на мониторинга на Европейската комисия?