Сборникът на Айн Ранд на български и предизвикателствата на либерализма

На 24 ноември издателство МаК зарадва българските читатели с изданието на “Капитализмът: непознатият идеал” на Айн Ранд. Сборникът с философски есета на “жената на либерализма”, както нарича Ранд ученикът ѝ Алан Грийнспан, последва българското издание на бестселъра ѝ “Изворът”. Те се вписват символично в поредицата издадени на български през последните пет години трудове и анализи на либерални автори, между които теоретиците Фридрих фон Хайек и Лудвиг фон Мизес. Всъщност, дискурсът за собственическото общество и свободата на личността тепърва предстои да се състои така, както заслужава, в новите условия на 21 век. Тази тенденция не засяга само България.  

2005 - та бе годината на юбилеите. 200-годишнина на Алексис дьо Токвил, 100-годишнина на Айн Ранд и мемориалната 155-та на Фредерик Бастиа. През  2006 г. се честваха юбилейните 125-годишнина на Лудвиг фон Мизес и 205-годишнина на Фредерик Бастиа. През 2006 г. почина Нобеловият лауреат, либералът Милтън Фридман. През 2007 г. предстоят отново три годишнини за либерализма: 375-годишния юбилей на Джон Лок и мемориалните 15- и съответно 25-годишнини на Фридрих фон Хайек и Айн Ранд.

Необходимото разграничение от левия квази-либерализъм

След успешното развитие на либералните модели на Естония, Ирландия, Словения, Австралия от 1990-те, след добрите резултати на моделите на либерализация и освобождаване от социална стагнация при управлението на Роналд Рейгън и Маргарет Тачър от 1980-те, класическият либерализъм и неолиберализмът са отново теми, към които икономисти и политолози се обръщат. От една страна, поради доказната ефективност и настояща необходимост от либерални модели във все повече съвременни държави. Но не на последно място и поради наложителността да се направи най-сетне категоричната разлика между автентичния класически либерализъм, респ. неолиберализъм и левите квази-либерални апологети, политически групи и партии. Размножаването на последните през втората половина на миналия век доведе до голямо объркване на редица категории, засягащи либерализма, включително самото понятие.

В резултат на това се стигна до опозоряване на либерализма при масовата употреба на категорията. От друга страна, рефлексия налага и нуждата от яснота за самия либерализъм - след множеството допуснати идейни компромиси в процеса на приобщаване на партии в либералните среди, които по идейна платформа и политическа парадигма са всъщност либерални антагонисти. 

Хаосът в категориите

Квази-либерални политически и партийни конструкции, най-често политически сурогати на старите системи на страните от бившия Източен блок, заеха места в партийния спектър на либерализма, въпреки че идейно не му принадлежат.  Достатъчен е поглед върху партийните организации, преобладаващо от бивша източна Европа, напълнили Либералния интернационал. Развитие, което засегна в известен смисъл и Европейския либерален алианс.

Хаосът в категориите на либерализма настъпва в ерата на Макартизма в САЩ, когато много комунистически, крайнолеви или относително умерено леви интелектуалци и политически фигури се инфилтрират в Демократическата партия. Под дегизацията на повърхностно заявен либерализъм те се спасяват от рестрикции и преследване. Оттук започва и трагедията за съвременния либерализъм.

В САЩ, страната, доминираща културата, включително политическа, на Западната цивилизация, именно левите “либерали” - всъщност социалисти по идеологическата си парадигма - детерминират масовата представа за либерализма. Грешката, от перспектива на мнозинството съвременни либерални анализатори, се дължи и на отношението на класическите (нео-) либерали, които не полагат нужното усилие да внесат яснота. Както и на (нео-) консерваторите, които се задоволяват с подобен конкурент в лицето на левите “либерали” и намират удачно поддържането на хаоса в категориите за целта на собственото си оцеляване.

Трагично е, че докато консерватизмът използва за собственото идейно развитие и трансформирането си в неоконсерватизъм през 1980-те, авторите-институции на либерализма като фон Хайек, фон Мизес, Фридман и, разбира се - в ретроспектива - Лок, Бастиа и дьо Токвил, същевременно консервативни автори агресивно нападат либерализма в публичността като свой антагонист. Борбата с левите среди в Демократическата партия в САЩ се води като недиференцирана борба срещу либерализма по принцип.

Задълбочаването на хаоса в категориите е неблагоразумно, то е политически нездравословно в дългосрочна перспектива, освен, че е вид лицемерие.

Защото докато консервативни автори водят кръстоносни походи срещу либерализма, воювайки в действителност срещу левите среди сред американските демократи,  Маргарет Тачър и Роналд Рейгън преоткриват и прилагат на практика, в съответните рамкови условия във Великобритания и САЩ, именно либералите Фридрих фон Хайек и Лудвиг фон Мизес. А с двамата дтржавници на Острова и отвъд океана работят съответно Милтън Фридман и икономистите от Лондонската либерална икономическа школа.

Либерализмът днес

Теоретично неолиберализмът се основава и произлиза от класическия либерализъм, заражда се през 1920-те - 1930-те, но едва в следвоенните години неговите принципи добиват теоретична категориална устойчивост, дефинират се окончателно и се утвърждават на практика, в приложение.  В общ смисъл, теоретичните концепции на класическия либерализъм и неолиберализма не се различават в тезите си за ефикасността на икономическото устройство.

И при двете то е изградено на основата на пазарното стопанство, което се регулира от механизмите на свободната конкуренция. За разлика от либералните класици, които са преди всичко теоретици и изцяло отхвърлят държавната намеса в икономиката, теоретиците на икономическия неолиберализъм признават необходимостта от намесата на държавата в икономическия живот, но само с необходимия минимум и то във функцията ѝ да гарантира (юридически) основите на пазарното стопанство и свободната конкуренция.

Неолиберализмът се явява най-силната антитеза на икономическата система на Кейнсианството - икономическата теория, обосноваваща в тезите си необходимостта от силна, преимуществена, регулираща роля и функционална намеса на държавата в стопанския живот. Кейнсианството е господстваща доктрина в икономическата мисъл през1930-те и 1940-те. Икономическите кризи след 1960-те и особено през 1970-те доказват, че на практика държавата е  слаб, неефективен, нефункционален регулатор на икономическия живот. И в дългосрочен план не е възможен икономически растеж в една постоянно контролирана, държавно административно-институционално детерминирана икономика.

Неолиберализмът – успешна практика в индустриалните страни

Неолиберализмът се появява като единствено възможна алтернатива след Втората световна война и постепенно започва да играе водеща роля на Запад. Неговите представители са преди всичко в Англия  - Лондонската школа, Австрия и Германия - Фрайбургската школа, САЩ - Чикагската школа. Холандия, Франция, Италия и Белгия развиват по-малки институти, в сътрудничество с трите големи школи.

Икономическите условия в следвоенния период и необходимостта от алтернативна икономическа теория, чиито принципи да позволят ускорено развитие на страните след военната катастрофа и производните икономически кризи за отделнтие страни, предизвикват обръщането към либерализма и въвеждането на либерални модели в западните икономики. Настъпилите през 1970-те години икономически и политически кризи довеждат допълнително до силно развитие на неолиберализма в икономическата мисъл. През този период неолибералите получават и общо признание на Запад, най-вече след присъждането на Нобеловите награди по икономика на Фридрих фон Хайек и Милтън Фридмън през 1974 г. и 1976 г.

Неолиберализмът функционира на практика в индустриалните страни успешно - ускореният икономически растеж и повишаването на социалния стандарт в тези страни са реални негови резултати.

Преразглеждане правомощията на държавата

Неолибералите убеждават в действителност с отхвърлянето на прекалената намеса на държавата в икономика и обществени взаимоотношения. Гаранцията на индивидуалната и групова гражданска, икономическа и политическа свобода произхожда от закона, като държавата се задължава с институциите ѝ да се грижи за приложението му. Преразглеждането правомощията на държавата и правото ѝ за данъчно облагане е необходимост, без която не може да функционира собственическото общество.

Либералните теоретици застъпват тезата за система на пропорционално, а не на прогресивно данъчно облагане. Пропорционалният модел по принцип предотвратява преразпределителното облагане, което блокира в дългосрочна перспектива икономическата ефективност. В сферата на финансовата политика неолибералите застъпват тезата на балансирания бюджет. Относно паричната политика според Фриман лишаването на държавата от нейния монопол върху издаването на пари е по-доброто средство за контрол на паричните дейности, отколкото контрола с изменящи се правила.

Централната неолиберална  икономическа цел е реализирането на форма на ограничено управление под върховенството на закона, при която главните икономически правомощия на държавата – правото да облага с данъци, да изразходва и да пуска в обращение пари задължитлено трябва да се подчиняват на същите строги правила, които регламентриат и пазят основните свободи на индивида.

Основната  неолиберална теза е “минимум държава”. Аргументите за нея се извеждат от договорните съображения на обществото като консенсусна структура от многообразни групи по интереси. По отношение на социалното подпомагане либерализмът изисква осигуряването на социално слаби и инвалиди да бъде част от рационален обществен договор.

Социалната политика на държавата не трябва да е рестриктивна и да ограничава свободата на индивида. В този смисъл приоритет е създаването на либерални условия за частна благотворителност и условия за нови работни места, вместо политиката на дългогодишно увисване в безработица или в социална изолация и вегитиране на социални помощи. Неолиберализмът изисква от демократичната държава и политическата ѝ система създаването и прилагането на анти-монополни закони и мерки за защита на потребителите.

Функцията на държавата е в създаването на благоприятен икономически климат за участвашите в икономическите процеси. Според либерализма само на фона на правни институции, които сами са защитени от вмешателството и принудата на властта и при които основните свободи са гарантирани за всички, едно общество може да просперира. Неолибералните концепции са изградени върху принципите на приоритета на частната собственост, ниски данъци, ограничена държавна социална политика, но развита частна благотворителна, на стабилна парична маса.

Ограничената намеса на държавата в икономиката и антирегулативизмът са общи парадигми на всички съвременни либерални школи. В отделните институти, разбира се,  се обособяват допълнително специфични области на работа на лиебрални икономисти и политолози. Така монетаризмът и изследванията в тази област са преимуществено застъпени в Чикагската школа,  изследването на практическите съвременни модели - във Фрайбург, като от там стават приоритет и на по-малки изследователски групи и институти, а Лондонската школа се оформя като основният теоретичен център на неолиберализма.