СДС - Агонио сладка!

Извинявам се на Коста Павлов за заглавието. За съжаление не успях да намеря по-подходящ израз за това, което стана със синята партия на прословутия ден Х - мислената и обговаряна като "съдбовна" дискусия на Националния ѝ съвет, на която тя трябваше да даде оценка на резултатите от местните избори и да реши какво да прави по-нататък със себе си. Един вестник, който също използва думата "агония" в заглавието си, определи ставащото като поредна серия от долнопробен латиноамерикански сериал, заплитащ до безкрайност нишките на семейно-партийната интрига. Така е - признавам това с болка и омерзение - защото тази безжалостна констатация оставя стотици хиляди българи без политическо представителство и без надежда за едно по-достойно бъдеще.

Какво стана? Нищо не стана. И в това е скандалът - продължаващият вече две години скандал, наречен СДС. Форумът потвърди статуквото, сиреч неспособността на синия елит да излезе от

омагьосания кръг на собствените си вътрешни раздори

- и от малодушното усилие, концентрирано върху собственото му оцеляване. Беше гласувано доверие на Националния изпълнителен съвет - тоест Надежда Михайлова оцеля. Предпазливо беше заобиколен и тлеещия от близо две години конфликт между нея и предишния лидер - тоест Иван Костов също оцеля.

Онова, което не оцеля, беше доверието на избирателите. Форумът не само легализира наличието на два центъра на власт с всички произтичащи от това пагубни последици - той подпечата и развода между апарата на СДС и неговите собствени привърженици. Кой и как оттук нататък би могъл да вярва на партия, която в един от най-решаващите за страната ни моменти се е втренчила в пъпа си и не може да произведе не само една смислена политическа алтернатива на сегашното управление, но дори и една най-обща стратегическа визия за собственото си бъдеще? Това е големия въпрос, който не получи отговор на 25 ноември.

Вместо това се говореше за победилата политика на отвореност, прозрачност и диалог, водена от сегашното ръководство на синята партия. Никой дори не се и опита да забележи, че прозрачността, отвореността и диалога могат да бъдат качествени характеристики на една политика, но не могат да бъдат самата политика. И че

СДС просто няма никаква политика

- и то не от вчера и онзи ден. Защото политиката е визия за всички компоненти на обществения живот, гарантираща по-добро общо бъдеще за всички българи в конкуренция с други такива визии. Няма такова нещо. Има тичане след събитията и пожарно спасяване от поредната неприятност, застрашаваща паркетния комфорт на синия елит. Това просто осъжда СДС на декоративни функции - което пък е самата сюблимна мечта на бившата комунистическа партия.

Да не говорим за кухотата и неадекватността на самата претенция за отвореност и диалог. За каква отвореност и какъв диалог може да става и дума, когато дни преди този форум същото това ръководство обезглави СДС - Лозенец, дръзнало да потърси отговорност за загубата на изборите в София? Когато самият Национален съвет бе преместен в НДК, за да бъде избегната срещата с агитките, искащи оставката на Надежда Михайлова? Когато месеци преди местните избори - в периода, в който катастрофата в столицата още можеше да бъде избегната, същият този Национален съвет твърдеше, че вътрешнопартийните проблеми не могат и не трябва да се обсъждат в публичното пространство? Когато новата коалиционна политика на партията бе решена в самата изборна нощ, без обсъждане и без мандат - и чрез възможността уж изгонените от партията клиентелисти да се върнат обратно - но не през вратата, а през отворените от Надежда Михайлова прозорци?

Нека се взрем в контекста на събитията, които този форум трябваше да оцени и за които би трябвало да бъде понесена съответната отговорност.

СДС започна кампанията си с фалстарт - Надежда Михайлова внезапно оттегли кандидата си за столицата - като публичният мотив бе свързан с "нерегламентирани контакти" със съмнителен бизнесмен, а реалният - с факта, че същият се бе оказал неконкурентноспособен. Месеци преди това бе проигран високомерно шансът за единна дясна кандидатура, като бе отхвърлено предложението на Софиянски за предварителни избори. Тогава Надежда Михайлова твърдеше, че лидерът на една малка партия - като ССД - може и да се кандидатира за столичен кмет, докато лидерът на една голяма партия - като СДС - само за министър-председател. След гафа с Орешарски тя остави столичните избиратели в неведение цели 54 дни - което е абсолютен прецедент в световната политическа практика - за да ревизира в крайна сметка собственото си политическо становище и да поеме политическата отговорност за изборите в София чрез собствената си кандидатура. Поемането на отговорност бе допълнено и от нейно предишно изявление -

че ще подаде оставка, ако изгуби изборите в столицата

В крайна сметка не само ги изгуби, но и отпадна от балотажа, като свръх всичко и за пръв път сините общински листи в столицата получиха по-малко гласове от тези на БСП. След което, разбира се, не подаде оставка. Била изгубила изборите в София, но ги била спечелила като национален лидер. Допълнителен бонус към тази нейна победа бе обявената пожарно в самата изборна нощ нова коалиционна политика - чрез обвързването с коалицията, наричана "дядо, баба и внуче", и включваща между другото и един от символите на столичната клиентела - шефът на скандалните "Софийски имоти" Тошко Добрев. Както и отрочето на главния редактор на посинелия междувременно в. "Труд".

В същото време: бившият премиер Иван Костов проговори, давайки очевидна за всички заявка за власт и за връщане на бял кон в СДС. Паралелно с това реторично запита разните там "обединители", един от които бе аварският президент Петър Стоянов, с кого всъщност са се канели да се обединяват - дали пък не с Бриго Аспарухов, вървящ заедно със Симеон Сакскобургготски. Дребен детайл в това публично заклеймяване беше определението на Стефан Софиянски като помияр, навъртащ се около царската трапеза. После пък му се наложи

да гласува за същия този помияр

- естествено, "с отвращение". Само дето отвращението го сполетя малко предварително - тъй като се оказа, че в качеството си на премиер е оглавявал фондация, приела дарение от 200 хиляди долара от изгонения от България като заплаха за националната сигурност Майкъл Чорни. Позволи си да излъже дебело, че е сезирал Кипърското бюро за финансово разузнаване по въпроса и е получил отговор. След което обеща евентуално да върне парите и отново стана господар на мълчанието си. В крайна сметка бе внесен буквално на ръце от привържениците си в НДК, където обясни, че щял да остане във фондация "Демокрация", докато изчисти името ѝ. Без обяснения защо го е опозорил и защо изобщо е останал неин председател, след като е престанал да бъде лидер на СДС - което бе поне официалната причина да заеме тази позиция.

Той обаче бе един от 97-те членове на Националния съвет, вдигнали ръка за това да се потвърди политическото доверие към Надежда Михайлова и сегашния НИС. Както месеци по-рано бе основният обвинител срещу опитите да бъде започната открита дискусия за политическата импотентност на същите. Което обаче не му попречи две седмици по-късно да даде интервю пред "Нова телевизия", в което да говори за безотговорността и слабостта на СДС, за неговата неспособност да формира ясна политическа алтернатива, както и да обяви лидерския проблем за открит. Което просто не може да бъде квалифицирано по друг начин освен като лицемерие и наглост.

Дали пък случайно бившия премиер е забравил думите си от друго едно заседание на НС на СДС - това от 13 май тази година? Тогава той твърдеше, че който е против Надежда Михайлова, е против СДС. Тогава той определи изнасянето на подобни проблеми в медиите като престъпление срещу интересите на партията, а правещите го - като търговци в храма. Дали сега е забравил за всичко това? Или просто самият той е "търговец с политическото тяло на СДС"?

Такъв беше вътрешнопартийния контекст на форума, позволил си по най-безотговорен начин да не реши нищо. И точното определение на този контекст е скандал. Скандал, при който в една нормална демократична партия не биха оцелели нито Надежда Михайлова, нито Иван Костов. Скандал, който

оголва липсата на достойнство сред синия елит

и при който е неизбежен въпроса дали всъщност става дума за същото това СДС, което носеше ореола на промяната и окриляше надеждите на милиони хора. Отговорът е - най-вероятно не. Онова СДС се изгуби някъде по пътя. Това тук е нещо като експроприация на синята кауза. Нещо като СДС-ООД, чиито акции се държат от два враждуващи клана и служат за персонална политическа употреба.

Всичко това не би имало никакво значение, ако имаше кой и как да изпрати наличната синя клика в историята и да поеме нейните функции и отговорности. За съжаление няма, нито пък има политическа воля за това. Няма такава не на последно място и поради простия факт, че СДС не успя да осъществи прехода от глобално антикомунистическо движение към нормална дясна партия. Антикомунизмът бе изоставен преждевременно, без да има с какво да бъде заменен. Партията СДС - централизирана, недиалогична, идеологично безпомощна, се превърна бързо в апарат и се вля в администрацията по време на управлението на Иван Костов, след което на практика престана да произвежда политически послания. Тя бе градена

като партия на властта

и си остана такава - поради което днес нейния манталитет и самата ѝ структура тежат като камък на шията. В края на 1996 и началото на 1997 тя разполагаше с потенциала на цялата нация, с хилядите млади и читави хора, които на практика осъществиха първата истинска революция в страната ни - но не потърси този потенциал, не го съхрани и укрепи. Използва го и после го забрави. Покрай огромното усилие за възстановяване на държавността нейните лидери се заеха и с уреждане на себе си. Резултатът е налице. Вместо да бъде авангард на промените, вместо да бъде субект на политическата справедливост, СДС се превръща в гарант за бъдещото управление на БСП, в удобен декоративен елемент за нейната бъдеща власт.

Отвъд скандалната политическа импотентност на синия елит има и още един контекст, който просто не може да бъде избегнат - България в омерзението от днешното политическо статукво и доста мрачните перспективи за нейното бъдеще. От предстоящите парламентарни избори - все едно дали ще бъдат предсрочни или не - зависят твърде много неща, за да бъде оставен техния резултат само в ръцете на ангажираните със семейни кавги сини лидери. Предстои приемането ни в Европейския съюз и съвсем не е маловажно кой, как и в каква насока ще направлява процесите в този период, включително и кой и в чия полза ще харчи парите от присъединителните фондове. Със сигурност може да се прогнозира, че този, който дойде на власт при следващите избори, ще изкара целия си мандат със сериозни шансове да си осигури и следващия такъв.

Присъединяването на страната ни към цивилизования свят под ръководството на бившата комунистическа партия е не само парадокс -

то е просто унижение

за всеки нормален, демократично мислещ българин. И е ситуация, която крие достатъчно неизвестни, за да бъде приемана с лека ръка по принципа: нека дойдат комунистите на власт, с тях ще се оправим, характерен за мисленето на мнозина сини лидери в момента - и особено за привържениците на Иван Костов. В скоби казано, на злощастния Национален съвет самият той зададе на своите съпартийци въпроса дали са сигурни, че БСП е все още нереформирана. Без дори да се замисли, че след подобно изказване задръжките на избирателите да гласуват в червено или изобщо да не гласуват просто отпадат.

Най-тъжното е, че експроприацията на СДС и нейния тъжен развод със симпатизантите не зачерква наличието на дясното, към което спадат и седесарите. Ако не друго, местните избори доказаха по категоричен начин, че самите седесари не са изчезнали, че

дясното има потенциал

и че лява вълна просто няма. Следователно има възможност да бъде спрян походът на БСП към властта - ако десните лидери намерят достатъчно силна каузална плоскост, на която да обединят своите усилия. Ако потърсят своето обединение не на плоскостта на задкулисните сговаряния, а на плоскостта на наистина открития и честен граждански диалог. Ако признаят своя персонален крах и дадат възможност на по-малко изхабени и одарени с повече достойнство фигури да поемат нещата в свои ръце. Ако бъде избран перспективният модел, по който се действуваше на местните избори в Русе, а не порочният модел, по който се действаше в София. Ако формулата "СДС срещу всички" бъде преосмислена като "всички срещу БСП". Ако бъде преосмислена самата структура на СДС, обезмисляща всеки опит да бъде променено статуквото, и се даде възможност за наистина пълнокръвен политически диалог - и в рамките на самата партия, и с нейните потенциални съюзници и симпатизанти.

Всичко това е възможно, още е възможно - въпреки всичко. Но за да бъде осъществено, са нужни достойнство, морал, воля и креативност - каквито в момента липсват на синия елит. Поради което и СДС умира бавно, но сигурно. Вероятно някои просто харесват дългата, сладка агония.

Споделяне
Още от България

Как си обяснявате акцията на прокуратурата с обиски и арести в президентството?