"Секунда само, на живо сме..."

Скрийншот: бТВ

"Няма да засилваме мъката на хората, попаднали в беда или пострадали от престъпление, и ще съобщаваме такива информации със съчувствие и сдържаност. Ще уважаваме желанието на хората да не бъдат безпокоени в скръбта си."

Цитатът е от Етичния кодекс на българските медии. Той е пожелателен и не предвижда никакви конкретни санкции или последствия за медиите, които са го приели, но не го спазват. А те са много. И все по-малко се интересуват от принципите на журналистиката, залегнали в него.

Как иначе може да се обясни поведението на репортери, които с явна превъзбуда в очите и гласа се врат между оцелелите, току-що излезли от катастрофиралия автобус край Вакарел.

Как иначе да се обясни, че за продуценти и шефове на новинарски емисии, които са в непрекъсната връзка с репортерите на място, е приемливо те да се обръщат към пострадалите с думите: "Просто искам да ни разкажете – знам, че сте в шок, знам, че е трудно..."

"Секунда само, на живо сме", пелтечи репортерът на една от големите национални телевизии, докато служебно лице се опитва да го изкара от района на трагичния инцидент, след като две жени и един мъж в шок категорично отказват да говорят пред камерата му.

В същото време негов колега от конкурентна национална телевизия с бързи стъпки си проправя път до предната част на автобуса, за да покаже на живо как от него излизат оцелели: "Ето го и автобусът, виждате – той е обърнат на една страна. В момента – ето и ранените, които се изкарват буквално, буквално изпод самия автобус. Мога да ви покажа каква е картинката, насам, също от предната страна!"

Напрежението взима връх и репортерът се сблъсква с гнева на двама от участващите в спасителната акция, които почти насила го изместват в страни. "И вие също ни оставете да си свършим работата", протестира журналистът, размахващ микрофон.

А каква e работата на репортера?

Според Етичния кодекс работата му е да информира обществото за последствията от трагичната катастрофа, без да пречи на спасителите, без да засилва мъката на жертвите и техните близки, без да нарушава изконното право на всеки от оцелелите да НЕ бъде сниман, ако сам не пожелае това.

Но какво всъщност се случва?

Всъщност кодексът е последното нещо, за което в този момент мисли репортерът Х. Просто, защото в същия този момент продуцентът У не спира да крещи истерично през слушалката в ухото му, че конкурентите им са хванали автобуса в по-близък план или че имат повече оцелели в кадър.

Истината е, че при подобни трагични събития много от новинарските екипи, заети с отразяването им, се ръководят предимно от това да покажат по-напрегнати и драматични картини от конкуренцията, а не от това да запазят благоприличие и да демонстрират уважение към пряко засегнатите.

Точно по тази причина въпросът "как се чувствате", отправен към току-що пострадал от престъпление или близък на загинал, все още е на почит сред журналистите, отразяващи подобни трагедии. Точно по тази причина репортери не се свенят да обясняват в ефир, че някой е отказал да разговаря с тях и въпреки това в следващия миг нахълтват в личния му имот. Макар и без резултат.

Защото са на живо!

Това е универсалното извинение за всяко действие на репортера на терен, който в същия момент се намира под непрекъснат словесен порой от продуцента си, притеснен, че другата телевизия е успяла да отрази по-драматично събитието.

Притеснен, че липсата на достатъчно динамични кадри, заснети буквално на сантиметри от случващото се, ще му коства мъмрене, глоба, а може би дори уволнение. И така неусетно отразяващите стават активна част от това, което отразяват. Нещо като в известния трилър "Лешояда" на Дан Гилрой от 2014 г.

Случайно или не, цялото това агресивно взаимодействие между репортера Х и продуцента У почти никога не се проявява по този начин, когато в кадър не стоят обикновени хора, пострадали от престъпление или трагичен инцидент, а представители на високите нива на държавната власт.

Тогава обикновено не се търси провокация на напрежение и репортерът не е притиснат да задава неприятни за събеседника му въпроси. Тогава често репортерът избягва даже да задава въпроси. За да не вземе да обиди властта.

Още по темата
Още от Анализи и Коментари