"Шарли ебдо": сега е моментът да подкрепим свободите и да не се поддаваме на страха

"Шарли ебдо": сега е моментът да подкрепим свободите и да не се поддаваме на страха

Терористите могат да убиват и осакатяват, но не могат да свалят правителства. Не трябва да им даваме победа, като смятаме това клане за акт на война.

Защо се случва това? Когато бъде извършено политическо насилие, е разумно да се зададе въпросът: какво иска неговият извършител? Каква реакция иска да предизвика той и каква не иска да предизвика?

Убийството на дванайсет души не може да остане незабелязано.

Тези журналисти, които се изправят срещу използващата насилие нетърпимост, дори в предполагаемата сигурност на градски офис, имат нужда от всевъзможна подкрепа. Когато, макар и рядко, те умират, работейки за тази кауза, трябва да бъдат похвалени и оплакани.

Тези, които правят коментари чрез сатира, са особено смели - повече от тези, които си служат с аргументи. Осмиването е най-опустошителното и нараняващо оръжие. То достига кътчета от политическата и личната душа, които разсъжденията не могат да засегнат. То е едно от най-ефективните оръжия на демокрацията и цената, която трябва да платят тези, които си служат с него, понякога е по-висока от която и да е друга.

Не може да има съмнение, че сп. "Шарли ебдо" подлагаше на изпитание границите на вкуса и религиозната търпимост. Но това е бремето, което трябва да понесе свободата на словото в една демокрация. САЩ го понесоха наскоро със сатирата по адрес на севернокорейския лидер; това беше рискът, който "Шарли ебдо" пое и знаеше, че поема.

Ако сатирата достига места, които аргументите не могат да засегнат, не трябва ли сега на тероризма да бъде позволено да прави същото? Всички авторитети по темата за тероризма се съгласни, както пише изследователят в тази област Ричард Инглиш, че въпросът "няма лесен отговор". Доводът е, че той е техника за конфликт, а не причина. Той е просто оръжие, а не идеология.

Можем да допуснем, че с убийството на толкова много хора терористите са се стремили да постигнат две неща. Искали са да всеят страх сред останалите и така да възпрат по-нататъшните критики, а сега се стремят да докарат френската държава до състояние на параноя. Те искат да тласнат иначе либерални хора към нелиберални действия. За тях западната демокрация е повърхностна в своите свободи, а простите наказания в тяхната форма на исляма са по-силни, по-смели, по-трайни.

През изминалия четвърт век Западът погрешно тълкува и подхожда към надигането на фундаменталистки настроения в мюсюлманския свят. Антизападният импулс намери изява в най-различни движения - "Мюсюлмански братя" на Саид Кутб в Египет, талибаните в Афганистан, аятоласите в Иран, Ал Каида на Бин Ладен, а в най-последно време "Ислямска държава" в Сирия и Ирак. Но той почти винаги е бил културен, насочен към държавите в Близкия изток, към това да запази в тях известно разбиране за религиозна чистота.

Някои от тези движения искаха халифати и свалиха светски режими, особено тези на баасистите. Но въстанията до голяма степен бяха ограничени в региона. Заплахата за Запада беше незначителна. Заплахата за западните търговски интереси беше по-съществена, но имаше вероятност да е краткотрайна. Петролът винаги ще има нужда да се продава, както се и оказва.

Нападенията на Осама бин Ладен срещу Съединените щати, чиято кулминация беше в Ню Йорк през 2001 г., бяха изключение. Тъй като не би могъл да се надява Америка да капитулира, намерението му трябва да е било да уплаши САЩ, така че те да бъдат обхванати от истерия. Поради това Америка по онова време всячески беше съветвана да не превръща своята реакция на събитията от 11 септември в нещо универсално, камо ли да ги окачествява като "война". Това просто би разпалило пламъците на ужаса и би довело до Бог знае какво. Както предупреди Том Пейн: "Жестокото наказание покварява човечеството."

Тези съвети бяха пренебрегнати и последваха години на война, години, които осъществиха най-побърканите мечти на Ал Каида. Западните държави се хвърлиха в битка, струваща около 3 трилиона долара. Загубени бяха хиляди животи и бяха разклатени режими в региона. Демократични правителства залитнаха към авторитаризъм. Почти с готовност, както изглеждаше, правителства нарушиха много от основните принципи на своите свободи. В по-войнствените държави - САЩ и Великобритания - бяха ограничени или застрашени гаранциите за неприкосновеността на личността, личното общуване, законния процес и дори свободата на словото. Силите на репресивния държавен апарат изведнъж получиха водеща роля.

Бин Ладен постигна победа. В продължение на десетилетие той беше в състояние да печели поддръжници за своята кауза. Той се гордееше заради уязвимостта на това представяно като по-висше общество. Той се присмиваше на демокрациите, които твърдяха, че са неподатливи за непочтените методи на войнстващия ислям. Американските президенти и британските вътрешни министри в еднаква степен станаха полезните идиоти на Ал Каида.

Днешните терористи във Франция се стремят към подобна истерична реакция. Те искат държавата да засили още повече следенето. Искат на медиите да бъде казано да отстъпят. Искат нови закони, нов контрол, нови допълнения към дневния ред на нелиберализма. Те знаят, че в повечето западни държави, включително Великобритания, има процъфтяваща среда от нелиберални бюрократи, която предлага огромни възможности. Тази среда може да е внимателна към обществената безопасност, но е небрежна към удобството и позициите, които предлага на терористите. Сега от службите за сигурност и парламента ще бъдат отправени призиви за повече правомощия и по-голямо следене.

Малцина биха били толкова глупави, че да искат някоя група, в този случай журналистите, да бъде оставена незащитена от действия като тези в Париж. Вече се отделят огромни ресурси за предотвратяване на терористични актове и това е уместно. Но тези актове са престъпления и би трябвало да бъдат разглеждани като такива. Те са за усърдни полицейски действия - нещо, с което засега Великобритания се справя доста успешно. Те не са за разваляне на конституционния ред.

Само отслабени и пропадащи държави разглеждат тези престъпления като актове на война. Само те пращат своите лидери да се свират в бункери и да прибягват до все по-тъмни методи за граждански контрол, а сега дори до примитивното възобновяване на изтезанията. Подобни лидери не могат да приемат, че такива безчинства ще има винаги, навсякъде. Те отказват да зачитат границите на това, което едно свободно общество може да направи, за да ги предотврати. Във Великобритания винаги е имало актове на насилие. През 20 век в Лондон бяха извършвани бомбени нападения от анархисти, фенианци, палестинци и ирландски националисти. Сега си имаме работа с т.нар. джихадисти.

Те са единствената група, която сериозно заплашва във Великобритания опазването на свободите, дадени от вековете на върховенство на закона. Тъкмо през тази седмица парламентът разглежда въпроса за отнемане на британското гражданство на хора, които просто са "заподозрени", че отиват в чужбина с цел да се занимават с тероризъм. Всеки, който сега посещава Лондон - с неговите заграждения против бомбени нападения, въоръжена полиция, предупреждения за бдителност, дори съобщения по жп гарите - има усещането за правителство, което е поробено от страха, напълно неспособно да каже: стига толкова. Тероризмът не е обикновено престъпление. Той е зависим от последиците. Може да убива хора и да поврежда имущество. Може да налага определена цена. Но не може да завзема територия или да сваля правителства. Дори за да насажда страх, той има нужда от човешко подсилване - от медиите и политиците.

Затова най-ефективният отговор е към тероризма да подходиш на неговия език. Да откажеш да се страхуваш. Не да показваш страх, не да реагираш прекалено силно, не да даваш прекомерна публичност на последиците. А да се отнасяш към всяко събитие като към преходна ужасна случка и да не дадеш на извършителя допълнително задоволство. Това е единственият начин да бъде победен тероризмът.

По БТА.

Споделяне
Още по темата
Още от Свят

Вярвате ли на приказката на Божков за Али Баба и подкупите към управляващите?