Шейсет и пет години стигат

Десети ноември 1989 година. Разбира се, няма как да пропуснем тази дата. Каквото и да говорим, тогава се случи най-значимото събитие в най-новата ни история. Падна Тодор Живков! Името, с което се събуждахме и с което си лягахме. Символът на смазващата система, в която бе преминал целият ни дотогавашен живот. И това беше само началото на нещо, за което до този момент не можехме и да си помислим – падането на комунизма в България.

Ако мислено се поставим в положението си отпреди 20 години, съпоставката с днешна България за повечето от нас е въодушевяваща. Затворниците от комунистическия лагер днес сме свободни европейски граждани, кръстосващи целия континент само с личните си карти. Можем да говорим открито за всичко, да четем всичко, да гласуваме за когото си поискаме. Има частна собственост и свободен бизнес, а в България може да се види и купи това, което се продава в Лондон или Берлин. Мнозина от нас днес имат всичко, за което преди 20 години можехме само да мечтаем.

Други от нас отричат каквато и да е реална промяна. Демокрацията ни е фасадна, институциите са параван, зад който старата система отново е на власт. Чрез огромната задкулисна власт на бившата Държавна сигурност, чрез куфарчетата "червени” пари, които предопределиха икономическия преход и създадоха днешните олигарси, чрез зависимите от тях медии, подчинената на Москва Църква.

Така нареченият "преход” не е нищо повече от еволюция на социализма, чието начало през 1989-та е предизвикано от самите комунисти чрез иницииран от тях "дворцов преврат”, създаване на послушна и контролируема опозиция и в крайна сметка – направляван и манипулиран преход.

Днес на власт са физическите и политически наследници на тези, които управляваха България допреди двайсет години. Въпреки официалното си членство в НАТО и Европейския съюз България е "троянският кон” на Русия в тези две структури, а зависимостта ни от "Големия брат” се увековечава чрез няколкото заробващи руски енергийни проекти. Че днес начело на държавата е поредният конформистки проект, оглавяван от посредствени и зависими хора, и имащ за единствена цел съхраняване на реалната политическа и икономическа власт на комунистическата партия и нейната Държавна сигурност.

Разбира се, и двете тези имат своите основания. Оставайки настрана рационалните доводи, ще се опитам хипотетично да си представя как се чувства днес в сравнение с 1989-та един средностатистически свободомислещ, търсещ и взискателен българин. От тези, на които преди 89-та им се повдигаше от целодневното венцехвалене на "нашия пръв партиен и държавен ръководител другаря Тодор Живков” и от противоречащите на здравия разум лъжи за успехите на социализма в България и по света. Които се задушаваха от липсата на свобода и справедливост, от безочието, ограничеността и безнаказаността на "силните на деня”. Които се срамуваха от името, което страната си бе "извоювала” по света като ненадеждна държава без какъвто и да е авторитет - най-верният сателит на Съветския съюз. Които в най-смелите си мечти виждаха една достойна и уважавана България, която се съревновава с останалите свободни европейски народи.

Какво усещат и как се чувстват тези хора днес? Начело на държавата вече не е Тодор Живков, а неговият телохранител Бойко Борисов. Приликата между двамата е впечатляваща. Нито Живков е фактор за налагането на комунистическата власт след 1944 г. (въпреки смехотворните напъни на комунистическата историография в тази посока), нито Борисов може да бъде наречен демократ и по какъвто и да е начин да може да се свърже с промяната от 1989 г. Въпреки собствения си биографичен дефицит всеки от тях се възползва максимално от стечението на историческите обстоятелства. Човек от народа, демагог, хитрец от селски тип, безскрупулен популист, конформист, идеологически опортюнист с авторитарен стил на управление. Предизвикващ смях, раболепие, снизхождение, страх. За кого от двамата става въпрос?

Днес отново има недосегаеми за закона и за правосъдието хора. България е известна като най-корумпираната и бедна страна в Европейския съюз. Родното ни правосъдие е сочено с пръст в цяла Европа. Всички знаят, че България се управлява от организираната престъпност, че е страната на корупцията и беззаконието. Поръчкови убийства, трафик на хора и наркотици, отвличания, стряскаща битова престъпност, полицейско насилие и безнаказаност.

По цял ден слушаме и гледаме за успехите на новата власт, а очите и здравия ни разум отново показват обратното. Вместо с искрен смях приемаме небивалиците на бутафорното и комично ново правителство с раболепие и сериозност, поставящи на съмнение психичното ни здраве и способността ни да бъдем честни, трезви и разумни. Огромната част от свободните уж медии осигуряват такъв комфорт на правителството на новия Отечествен фронт, че предшествениците им от "Работническо дело" биха изпаднали в истински комплекс за малоценност.

При това положение по-добре ли се чувства средностатистическият свободомислещ, търсещ и взискателен българин днес? Въпреки че пътува свободно, говори открито за всичко, чете всичко, гласува за когото си поиска? Сега обаче е лишен от оправданието и извинението за причина, която да е извън него самия. Виновни днес са не Световният ред, Великите сили и Желязната завеса. Вината всъщност е в двадесетгодишната ни неспособност и нежелание да променим себе си. В малодушието да се отречем от тъмното си минало и от комунизма като олицетворение на злото, което е покварило душите ни. В страха да признаем и собствената си отговорност за четиридесет и петте години комунизъм и вече двадесетгодишния ни отказ да се разделим с рецидивиращите доказателства за неговия последващ успех. В неспособността ни да видим стряскащото лице на една нелицеприятна национална идентичност, започнала да се изгражда не преди двайсет, а преди шейсет и пет години. С родно насилие и съветски танкове. С лъжа, войнстваща бездуховност, разрушаване на морала, нетърпимост и ограниченост, пробутвани ни днес за нов вид патриотизъм. Патриотизмът на една нова нация, нямаща почти нищо общо с българската отпреди 1944 година.

България е единствената посткомунистическа страна в Европейския съюз, в която Комунистическата партия не пое отговорност и вина за извършените от нея престъпления. И което бе прието от обществото без особена съпротива. Това е знак, че ние не се разграничаваме от обезличилия ни комунизъм като политическа и ценностна система. И затова единствено в България е възможно да има "червени" олигарси, Държавна сигурност да си има президент, а Тодор Живков да бъде наследен от възхищаващия се и подражаващ му негов личен телохранител.

Невъзможно е да избягаме от тази своя посткомунистическа идентичност, докато убедено и силно не се отречем от деветосептемврийското насилие и съветските танкове, от престъпленията на комунизма и срамните доказателства за днешната му успешна еволюция. Всеки от нас се нуждае от своя личен Десети ноември. От ясен морален акт, с който да пожелае промяната и да е готов да жертва нещо за нея. Време, средства, стари навици, леност, глупост, предразсъдъци – цената, която всеки от нас задължително трябва да плати лично.

Твърдо убеден, че шейсет и пет години стигат.

* Адвокат Иван Груйкин е председател на Гражданска инициатива "Справедливост".