Шрьодер не говори от името на всички германци

Рядко имаме възможност да сме преки свидетели на края на една епоха и началото на друга. Но точно това е, което хората по целия свят преживяват в момента. Тази епохална промяна започна с падането на Берлинската стена на 9 ноември 1989 г., отбелязвайки победата на свободата и начало на стратегическото партньорство на Изток.

Тя продължи със събитията от 11 септември 2001 г., които удариха Съединените щати по тяхната най-дълбока същност - с последици, които не всички европейци са осъзнали напълно до днес. Заради тези решителни събития САЩ и Европа сега трябва да предефинират из основи принципите на своята вътрешна и външна политика, както и на политиката по сигурността.

От една страна, Европа възприе новите си световни отговорности - като в Косово или Афганистан. От друга страна, тя е разделена, може би дълбоко разцепена. Така например, помощта за Турция, нашия партньор в Алианса, беше блокирана дни наред в Съвета на НАТО от Франция, Белгия и Германия - ситуация, която подкопа из основи легитимността на НАТО. Най-важният урок за германските политици - никога повече Германия да не действа сама - беше пометен с видима лекота от федералното правителство, което направи точно това, в името на тактики за пред електората.

Източноевропейските страни кандидатки за членство в ЕС са атакувани от френското правителство само защото са декларирали своята ангажираност с трансатлантическото партньорство между Европа и САЩ.

Имаше и по - позитивни моменти, като съгласието, постигнато на срещата на върха на ЕС в понеделник: участниците решиха да координират своите усилия по иракския конфликт на базата на Резолюция 1441. Споразумението, което беше твърде закъсняло, принуди германското правителство да направи първата промяна в политиката си спрямо Ирак. Като парламентарна опозиция ние приветстваме тази промяна и очакваме поведението на германското правителство в Съвета за сигурност на ООН да бъде в съгласие с решението на ЕС, макар да се съмняваме, че това ще се случи.

Две неща бяха отново подчертани от решението на ЕС. Първо, опасността от Ирак не е фикция, а реалност. Второ, работейки не против, а заедно със Съединените щати, Европа трябва да поеме повече отговорност за поддържането на международния натиск върху Саддам Хюсеин. Както е посочено в декларацията на ЕС, това означава да се защитава употребата на сила като последно средство за приложение на резолюциите на ООН.

Истина е, че войната никога няма да стане нормален начин за решаване на политически конфликти. Но историята на Германия и Европа, особено през 20 век, ни учи на следното: военната сила не може да бъде нормално продължение на политиката с други средства, но тя никога не може да бъде изключвана и дори поставяна под въпрос - както направи германското правителство - като ултимативно средство за справяне с диктатори. Всеки, който отхвърля военна акция като последно средство, отслабва натиска, който е нужно да се поддържа върху диктаторите и следователно прави войната не по-малко, а повече възможна.

Това е сериозен проблем: мирът е върховно благо, в името на което трябва да се положат всички усилия. Но също така е вярно, че отговорността на политическите лидери трябва да е на никаква цена да не търгуват истинския мир на бъдещето за измамния мир на настоящето. Решимостта и единството на свободните народи по иракския конфликт има решаващо значение не само за изхода от кризата, но и за начина, по който градим бъдещето на Европа и нейните отношения със САЩ.

Те ще имат решаващо значение и за това как ние гарантираме мира, свободата и сигурността и как намираме подходящи отговори на новите заплахи. Дали ще го правим заедно или поотделно, решително или отчаяно, с нашите партньори или срещу тях?

Аз съм убедена, че Европа и САЩ трябва да вървят към единен съюз по сигурността в бъдеще, както го направиха в миналото. Съединените щати са единствената останала суперсила, но дори и така те ще трябва да разчитат на партньорите си в дългосрочен план. Германия се нуждае от приятелството си с Франция, но ползите от това приятелство могат да бъдат реализирани само в тясно сътрудничество с нашите стари и нови партньори в Европа и в трансатлантическия съюз със Съединените щати.

Преди два дни статия в Зюддойче цайтунг, един от големите национални всекидневници в Германия, имаше статия със заглавие "Краят на приятелството". В нея имаше такъв пасаж: "За Германия продължителното скъсване с Америка вероятно няма да бъде освобождение, а връщане към грозната стара-нова реалност, към напълно разочарования свят на стара Европа с нейното тесногръдие и невярност. В бъдеще чувството на искрена признателност и приятелството с Америка ще трябва тепърва да се доказват".

За партията, която аз ръководя, нашето тясно партньорство и приятелство със Съединените щати е толкова основополагащ елемент на германските национални цели, както и европейската интеграция. Но и двете могат да бъдат успешни, само ако е възможно да се изгради ново съдружие и сме способни да формулираме нашите собствени интереси. Няма друга приемлива алтернатива в началото на тази нова епоха.

*Авторката е председател на Християн-демократическия съюз в Германия и на парламентарната група на ХДС - ХСС в германския Бундестаг.