Ще има ли ново "";ляво" и "дясно" в политическото бъдеще на България"" ?

Второ, средновековната или традиционната политическа власт е вертикална йерархия, оглавявана от института на монархията (от гръцки - единовластие, единоначалие). Божествената воля е единна и неделима, единна и неделима е и властта, произтичаща от Бога, и по Божия милост дадена на монарха и неговите васали. Политическата власт, произтичаща от народната воля през модерните времена е институционално разделена и социално нееднородна. Тя отразява многообразието от групи и интереси в обществото, и затова по определение е полиархия, или многообразие от институционални и социални центрове на политическо влияние, хоризонтално взаимодействащи в рамките на един сложен и органичен баланс на властта между гражданството и държавата. Именно тази многополюсност и частичност на властовия ресурс в обществото допълнително стимулира състезанието между "ляво" и "дясно", между алтернатива и статукво.

Трите столетия модерна политическа традиция съществено променят дефиницията на "лявото" и "дясното". Освен по оста статукво - алтернатива, днес тези понятия се определят съдържателно и по оста минало - настояще. През 1830 година либерализмът е лява, индивидуалистична и рационалистична алтернатива на традиционалисткия, аристократичен и патерналистки консерватизъм, изразяваща интересите на новия индустриален предприемачески елит. През 1906 г. английският "нов либерализъм" изразява алтернативата на един нов социален егалитаризъм, който изисква равни стартови условия за всички хора в едно класически либерално, индустриално общество с разгърнати социални неравенства.

През 1980 г. "неолиберализмът" бе икономическата доктрина на възраждащия се "нов консерватизъм", който подготви реабилитацията на класическата десница в Европа и Америка. Ето как за по-малко от две столетия едно политическо движение - либерализмът - "обиколи" политическия спектър от ляво до дясно, изразявайки с различни акценти своето съдържание в няколко последователни исторически епохи. Днес и "лявото" и "дясното" имат дълбоко конфликтно вътрешно съдържание, пренесено през епохата на гигантски социални трансформации, известна като "модерни времена". Кое е "лявото" днес? Единственото отчасти обединително понятие за "левица" е политическата общност на социално подценените, на недоволните от статуквото обществени групи и граждани.

Но какво внушително многообразие от възгледи изповядват тези хора. Като започнем от архаичният комунизъм и други форми на радикален егалитаризъм, като минем през тромавата етатистко-преразпределителна социалдемокрация, като стигнем до "третия път" и пъстрото многообразие от нови социални движения, това са само част от историческите свидетелства на лявото, ясно показващи, че единно ляво днес е невъзможно. Невъзможно, защото част от левицата гледа носталгично към миналото ( и се нарича "консервативна левица"), а друга част търси лявата алтернатива на статуквото в бъдещето, по-точно - в различни варианти на едно възможно бъдеще.

Ако единството на левицата е невъзможно, още по-малко е възможно единството на дясното политическо пространство. Натрупало в историческия си опит многообразие от ценности и идеи в защита на традицията, статуквото и здравия разум, "дясното" обединява носталгичния традиционен консерватизъм с либерализма на свободния пазар, с новия консерватизъм на възродената "протестантска етика", с институционално секуларизираната ценностна система на християнството, етиката на свободата и личната социална отговорност. Така освен обърнатия с носталгия към миналото консерватизъм, ние днес имаме и консервативна алтернатива на статуквото (каквото и да е то), обърната с оптимизъм към бъдещето.

Структурирането на цялостно "ляво" и "дясно" в българския политически живот е трудно поради историческата прекъснатост на политическата традиция в България. Подобно на всяко общество в процес на модернизация, българската политическа система е раздвоена не просто между десни и леви варианти на модерно развитие, но преди всичко между един патриархален, охранителен традиционализъм и поредица от алтернативни политически проекти за модернизация (либерален, звенарско-корпоративен, социалистически-комунистически). Разделението "традиция - модернизация" преминава не само през структурата на социална стратификация на българското общество, но изразява и алтернативни визии за геополитическа ориентация (традиционализмът - обърнат на Изток, а модернизмът - към Европа).

Комунистическата система, установена след 9 септември 1944 г. по специфичен начин замрази този конфликт. Тя бе лансирана като алтернативен модел на модернизация, но в процеса на практическото ѝ осъществяване нейното съдържание по оста "традиция - модернизация" се раздвои. При управлението на БКП България бе модернизирана технологично (чрез индустриализация и урбанизация) и бе патернализирана социално чрез възпроизводството на традиционните патриархални йерархии на българското общество в тоталитарна йерархия на лична зависимост между поданиците на партията - държава. На върха бе "големият баща", основателно именуван Тато, а надолу по стълбицата всеки индивид органично комбинираше социалните роли на отец - покровител за низшестоящите и послушен син на "началството". Различни произведения на "социалистическия реализъм" правдиво описват ролята на партийния секратар като "патриарх", на кварталния като "баща". Социалната база на този порядък бяха големите маси селски жители, изтласкани от колективизацията в градовете и социално и материално облагодетелствани от резултатите на технологичната модернизация (работни места в новата индустрия, градски бит, социална осигуреност). Тези хора конституират ядрото на "старата средна класа" (в чисто културологичен смисъл) на българското общество от втората половина на ХХ век.

Техните деца и внуци обаче приемаха новата градска среда като даденост и отказваха да бъдат благодарни на "Партията - майка" за това, че радиото свири, водата тече направо от чешмата, а хлябът се продава на магазина, вместо да се меси в къщи. Напротив, те ескалираха качествено претенциите си към благата на индустриалната цивилизация и идентифицираха своите стремежи и образци на поведение с материалните и културни стандарти на Запада. Отношението на тези хора към тоталитарно-патриархалния порядък на комунизма варираше от снизходително и подигравателно до отношение на прикрита ярост. По правило те имаха добро или високо образование, упражняваха квалифициран, но финансово подценен труд. Социализирани по методите на тихото противопоставяне на статуквото към ценностите на индивидуализма, свободата и личната инициативност, тези поколения българи формираха ядрото на "новата средна класа" на българското общество от края на ХХ век.

Следва