Ще има ли ново "";ляво" и "дясно" в политическото бъдеще на България"" ?

Дезинтеграцията на комунистическата система в края на 80-те години завари тези две основни групи в българското общество в парадоксално аналогична ситуация на липсваща политическа стратегия за промяна. "Новата средна класа", жадуваща промяна, бе изненадана от появилата се възможност да я осъществи на практика. Затова нейните интереси първоначално бяха поети от една пъстра смесица от малобройни дисиденти, обществени маргинали и командировани "цивилни еколози" - "опозиционери", съставили първата вълна на това, което наричаме СДС. Тяхната първоначална програма бе далеч от "ляво" и от "дясно". Тя бе най-обща скица на един възобновен проект за модернизация - "демонтаж на тоталитарната система", изграждане на институциите на демокрацията, икономическа реформа и пазарна икономика по пътя на завръщане в Европа. Много по-драматична бе дилемата на "старата средна класа", чиято цел бе максимално съхранение на статуквото. Управляващата БКП оставаше безалтернативен политически представител на "старата средна класа", но не разполагаше нито със стратегически проект за спиране на промяната, нито с проект за управлението ѝ. Затова, преименувана в БСП тя избра стратегия на мимикриране на промяна, допускаща тактически отстъпления от дотогава съществуващата система.

Успехът на БСП да съхрани своята "лява" идентичност в консервативния проект за минимизиране на социалната промяна бързо изтласка СДС в "дясната" част на възродения политически спектър. Икономическата база на "десния" проект на СДС се представляваше от програмата за радикална пазарна реформа, а социалната база - от силните реституционни тежнения на първия кабинет на СДС (1991-92 г.). Същевременно СДС запази и разви своята инициална привързаност към ценностите на свободата, гражданското равенство, етническата толерантност и индивидуализма, характерни за демократичните движения вдясно от центъра в Европа. Елементът "традиционалистки консерватизъм" в десния синтез на СДС се представляваше от идеализираната картина на докомунистическа България, чиято максимална реституция в социално и политическо отношение бе морален императив за голяма част от "твърдото" синьо ядро.

Цената на тази идеализация на Царство България СДС щеше да плати доста по-късно, и то на самия цар… За СДС дясната политическа идентификация винаги е била ценностно и идейно неотделима от стратегията за модернизация и европеизация на българското общество. За съжаление обаче през 90-те години социалната база на модернизацията - "новата средна класа", наследена от късния социализъм - рязко се сви. Причина за това бяха както пазарните икономически реформи от началото на десетилетието, така и липсата на реформи чак до 1997 г. Извадена от защитените пространства на административно регулираната индустрия, наука, култура, тази "нова средна класа" просто изгуби битката на пазара на примитивния мафиотски капитализъм и в голямата си част емигрира или се декласира. Тази декласация изпрати най-образованите и квалифицирани социални слоеве на българското общество от модерния свят на институционално регулираните ролеви отношения обратно във възраждащия се свят на примитивната родово групова солидарност и лична зависимост.

Антагонизираните до крайност отношения между "десния" СДС и "лявата" БСП са обект на хиляди интерпретации от последните 12 години. Една основна причина за този антагонизъм обаче убягва от вниманието на наблюдателите, а именно двойната социална и политическа несъвместимост между двете политически сили. Тази несъвместимост протича както по оста "ляво" - "дясно", така и по оста традиционализъм - модернизация. БСП се проваля три пъти във властта през 90-те години не защото е "лява", а защото базира политиката си върху "ляв" патернализъм от едно безвъзвратно отминало време в съвършено нова историческа епоха. Година - две след рухването на социализма в Европа, БСП демонстрира симпатия към "социализма с човешко лице" от 1968 г. След още няколко години, когато МВФ и неумолимата логика на пазарната рационалност държаха в клещите си полуразпаднатата българска икономика, БСП хареса "шведския модел", а идейната дискусия в партията кипеше на тема "разликата между социалистическа и социалдемократическа партия". След 1997 г. социалистическото ръководство бе вече готово без уговорки да признае социалдемократическия "Бад Годесберг", но за съжаление на вратата вече чукаха борбите между глобалисти и антиглобалисти в Сиатъл.

Но ако БСП се провали като реформистка сила, защо СДС не спечели политическото състезание до край? След четири години интензивни реформи и суперлативни оценки от Европа и света, синята партия трябваше да се задоволи с позиция, почти идентична с тази на БСП - 18 на сто на изборите през юни. Това ли е логиката на политиката в България: работиш - не работиш, успяваш - не успяваш, все падаш долу обруган и отхвърлен? Мисля, че не. Аз бих търсил отговора на този въпрос в различни социални и политически пластове, но важна част от него се крие отново в антагонистичното едновременно раздвояване между "ляво" и "дясно", и между модерно и традиционно в българската политика.

Провалът на БСП да прескочи границата на две епохи мобилизира максимално потенциала на СДС не само и не просто като "дясна" алтернатива, но и като единствен агент на политическа модернизация в България в края на ХХ век. Дневният ред на модернизацията е известен - членство в ЕС, членство в НАТО, стабилно пазарно стопанство, функционални институции, отговорни за живота си и за държавата си граждани. Но осъществявайки своя модерен проект, провеждайки 17-19 крупни реформи за четири години, СДС пропусна много важен елемент от своята роля на агент на модернизацията. Всеки политически елит, всяка организирана политическа група, ръководеща модернизационен проект неизбежно се превръща в посредник между модерния свят (в частност - Европа) и своя собствен народ, който трябва да извърви пътя на институционалната и ценностна модернизация. СДС изпусна баланса в своята роля на модернизационен посредник. Синьото управление получи отличен като представител на България в Европа, но не успя да представлява успешно Европа в България. Тежката социална цена на поредицата реформи създаде - справедливо или не - образа на едно социално безмилостно управление. Данъкът "корупция", който СДС плати в очите на обществеността изкопа морална пропаст между гражданството и синьото управление.

Точно тук, навреме и на място се появи Симеон Кобургготски, който без думи затвори не само дихотомията "ляво" - "дясно", но и дилемата "патернализъм или модернизация". Той дойде от Европа и затова изглежда като неоспорим като посредник на България в Европа. Същевременно обаче той обеща милост към обществото, бързо облекчаване на бедността, перспектива за бизнеса, социална сигурност за слабите, работа за младите… Не зная защо толкова много хора му повярваха, без да попитат как ще стане всичко това, но очевидно хората много са искали и много са чакали да чуят точно това. Симеон Кобургготски победи СДС именно в качеството си на модернизационен посредник. Той обеща на българите да бъдат част от модерна Европа, и същевременно да съхранят своя патерналистичен комфорт. Че това е невъзможно, скоро ще се убедят и най-големите ентусиасти на "царския" политически проект. Но множество други неща се оказаха възможни и то бързо възможни.

Живописни и любопитни са усилията на анализаторите от ляво да ситуират Кобургготски в "дясната" част на спектъра и примижали от удоволствие да гадаят - ще го пусне ли СДС или ще се бие. Ще се бие - добре. Бой в "дясното" пространство, ерго - нови възможности за "левицата". Ей така сладко спят левите анализатори. Спят и сънуват. В действителност нещата са по-сложни. Нека почнем от "левицата". За тази левица нови възможности и пространства няма. Няма и да има. Тя, както вече казахме, е затворена в общността на носталгиците по миналото, за които бъдеще няма. Но за лявото в България бъдеще ще има - при определени условия. Ако СДС - "модерното дясно" - бе успял в проекта си да създаде ново устойчиво статукво, социално и икономическо, то "новата левица" щеше бурно да изригне и да залее обществото като нормална алтернатива на това статукво.

Срещу предприемачите щяха да се появят реални синдикалисти и еколози, срещу привържениците на ниските данъци и високи стимули за бизнеса - социално ориентирани привърженици на държавното и обществено преразпределение на доходите, и т.н. и т.н. Причината, поради която подобно "ново ляво" не се появява (освен в партизанските сметки на няколко партии - файтони) е именно в недовършеността на новото, следкомунистическо и вече модерно статукво. И тъй като вече 12 години това ново статукво не може да се сътвори от българското общество, днес ние сме свидетели на алтернативния проект на Симеон Кобургготски. Основна цел на този проект е маргинализиране на "лявото" и "дясното" като структурни основи на политическия процес и заменянето им с "национално единство". Т.е. - подмяна на хоризонталната, полиархична стуктура на властта с вертикална, де факто монархична структура между цар и поданици.

Ще кажете - е-е, стига преувеличения, засега е само министърпредседател човекът. Аз не говоря за институционалната му позиция, а за стилистиката, която Симеон Кобургготски и неговите… шамбелани… успешно въведоха в българския обществен живот само за броени месеци. Този тип патерналистичен популизъм не познава "дясно" или "ляво". Той се крепи на органичната връзка между владетеля и неговите поданици, връзка изразена чрез доверие ("вервайте ми"), емоции, чувство за принадлежност към трансцедентната цялост на нацията. В този политически проект, както казахме, монархът се явява в ролята на двуликия Янус - обърнат с модерно лице към Европа и с бащинска грижа към изстрадалия си народ. В тази органична връзка между владетел и народ "лявото" и "дясното" са демократични декорации за раздрънкване пред Европа. Ако левицата и нейните идеолози наистина искат да има "ново ляво" или "модерно ляво", те трябва заедно с всички граждани - демократи - и отляво, и от дясно, и от центъра, да се постараят да спасят и да възобновят проекта за модернизация на България със средствата на съвременната демокрация. В противен случай им остава само да продължат хвалбите си - "ние сме единствената лява партия в Народното събрание". Не, господа - вие сте единствената маргинална лява партия в това събрание. И за беда отдясно се наблюдава същата маргинализация.

Ще има ли нормално "ляво" и "дясно" в българския политически живот? Отговорът на този въпрос е - да, ако патерналистично-популисткия проект на Симеон Кобургготски бъде победен с демократични средства от една съдържателна алтернатива за пълноценна модернизация на българското общество.